Европа, НАТО и Надка
срещу Йорг Хайдер


Казусът "Хайдер" има няколко - донякъде припокриващи се - пласта. Горният (най-видим откъм периферията на Европа) очертава нарастващия потенциал ксенофобски нагласи в еврозоната. Този процес намира директен политически израз във възраждането на крайнодесните тенденции в европейската политика, в нарастващото нежелание на западния (евросъюзен) европеец някакви си голтаци да ядат европейски (при това генно немодифицирани) вурстове и да пикаят по метените тротоари, след като преди това са ерозирали пазара на труда. В перспектива същите голтаци все по-осезаемо се очертават като ядящи европейските структурни фондове. Всъщност тук концентриран израз намира все по-очевидната истина, че евросъюзеният европеец е на път да изтрезнее след опиянението от 1989-90. Ксенофобският контекст обаче не е нито единствен, нито най-важен.

Защо именно Австрия? Въпросът е особено актуален, ако се има предвид, че ксенофобията не е "патент" единствено на Хайдер или на австрийските избиратели. Има я навсякъде в "обединена Европа". Нещо повече, носители на подобни тенденции нямат проблеми с политическото представителство и доскоро политическите системи успяваха да ги "интернализират", да пренасочат подобни енергии в диалогично русло. Това личи както от практиката на Италия (най-вече със Северната лига), така и на Франция (Народния фронт на Льо Пен).
За да отговорим на горния въпрос, следва да набележим и другите - извън ксенофобски - пластове на казуса "Хайдер". Така например казусът "Хайдер" откроява дълбока криза на системите на политическо представителство в обединена Европа, а също и границите на самите демократични механизми в един плуралистичен свят. Определено може да се каже, че "звездният миг" на крайнодясната Партията на свободата е симптом и за идейната и политическа криза на десноцентристката ориентация в европейската политика. През последните години в цяла Западна Европа позициите на десноцентристките партии отслабват, в практически план те бяха изправени пред реална (и безспорно трудна) дилема. Единият вариант бе да "посегнат" към идейни пространства около центъра (т.е. да се придвижат наляво по политическата скала), което обаче означава да размият идейния си идентитет. Другият вариант бе да се обърнат за политическо сътрудничество и подкрепа към крайно-десните, при което да запазят идейния си идентитет, но срещу определена цена за нарушаването на своеобразното следвоенно табу по отношение на тази част от политическия спектър.
Оттук политическият остракизъм, на който все още е подложено новото австрийско правителство, може да се интерпретира и като цената, която австрийският десноцентристки политически спектър (и съответно - неговото правителство) заплаща за собствената слабост и за компромиса, към който прибягва в името на политическото си оцеляване. Подобно "заиграване" не е нещо сензационно и през последните години бе практикуван неколкократно на местно равнище във Франция, там обаче цената бе във вид на "отлъчване" на съответния политик, изкушил се да сътрудничи с Льо Пен. Нормално: имайки предвид локалните измерения на компромиса, локални са и неговите последици. В случая с Австрия компромисът е на национално равнище - и съответно измеренията на цената са други.
За да бъде обаче картината по-пълна, трябва да се отбележат поне още два блока причини, предизвикали въпросната политическа цена - и двата от вътрешнополитическо естество.
Първият опира до съвременната австрийска политическа традиция. Не бива да забравяме, че вотът в полза на Партията на свободата, освен националистически, е и протестен вот срещу политическата система и най-новата австрийска политическа традиция, за която, според някои познавачи, все-повече са валидни определения като "маразматична", "корумпирана". В този смисъл екстравагантният, грубиянски, провокативен и скандален тон (а също така програма и послания) на Йорг Хайдер естествено се възприемат като "свежа струя" в австрийския политически живот, опит той да бъде по-скоро "нормализиран", отколкото "реваншизиран". Подобно възприятие бе най-малкото улеснено от начина - половинчат и непоследователен - по който австрийското общество е преодоляло/непреодоляло синдрома на вината и отговорността след Втората световна война. В този аспект като че ли преобладават интерпретациите в стилистиката на "аншлуза", на жертвата, не и на съучастника. Фактът, че в "присъединена Австрия" членовете на националсоциалистическата партия на глава от населението са били повече от нацистка Германия "изпада" от тази стилистика. Това на свой ред допринася за поносимостта на "фриволни" коментари на хора като Хайдер по отношение на нацизма, достоверността на извършените от него престъпления и т.н. Което означава, че самият казус е част от цената, която австрийското общество плаща днес за до голяма степен спестения си следвоенен катарзис (изконсумиран напълно от Германия).
За какво всъщност е виновен Хайдер? Ако приемем казаното дотук, неизбежно се налага изводът, че по повод на Хайдеровото участие в изпълнителната власт всъщност се "наказва" цялото австрийско общество за едни или други стари дългове. И това е напълно вярно. Ако има някой "виновен", той не е Йорг Хайдер и неговата партия, а определена част от австрийските избиратели, гласували за него, при това наред с целия политически елит, направил възможното да се стигне до подобен вот. Развивайки тази логика, можем да стигнем и до интерпретацията, че всъщност най-малко Хайдер е виновен за каквото и да било. Той просто, типично в стила на политика от неговия идеен спектър и поколение (т.е. с по-малко задръжки, по-арогантен, до известна степен вече по презумпция гледан с подозрение) изрича неща, които другите не смеят - но споделят в тъмната стаичка пред избирателната урна.
Сред тези дълбоко кътани "тайни" най-важна, изглежда, е границата между колективните и индивидуалните права в отношенията "мнозинство-малцинство". Крайнодесните в Австрия, освободени от излишен дипломатизъм именно в резултат на вече заформилия се конфликт, си позволиха да дефинират проблема най-директно по повод съдбата и правата на турската общност в страната. Както се изрази самият Йорг Хайдер, те (турците) трябва сами да изберат какви искат да бъдат - турци или австрийци.
Тук вече проблемът излиза далеч извън традиционните еднопластови трактовки на проблема за ксенофобията на богатите евросъюзени европейци, както и допълващите интерпретативни линии за особеностите на австрийския вътрешнополитически живот. Той дразни оголения нерв на отворения проблем за съотношението на мнозинство и малцинства в смесени общности, за правото и границите (или може би по-скоро пропорциите) на различния да бъде различен.
С въпроса си Хайдер не лишава дадена общност от правото да бъде различна, той просто артикулира на глас онова, които десноцентристки настроените избиратели мърморят, а левоцентристките си мислят: не можеш (или можеш в ограничени "дози") да бъдеш едновременно и двете - хем да запазиш традиционния бит, идентичност, модели на поведение (дефинирани като малцинствени права), хем да пребиваваш в друга икономическа, културна и политическа среда. Крайнодесният Хайдер не отрича правото на човек да избира, но набляга не на аспекта "избор", а на аспекта "задължения", съпровождащи това право. Настоява, че не можеш едновременно да желаеш да живееш в среда с определени параметри и да се ползваш от тях, но в същото време да не приемаш нейните изисквания и правила.
В това именно нещата придобиват общоевропейски измерения - както от страна на "виновника" за казуса, така и от страна на реагиращите. В мотивите и полезрението и на двете страни се открояват границите на свободата/несвободата в условията на демократичните институции, правото на даден субект (индивид, политическа партия или държава) да претендира за различност и за допустимите граници на тази различност.
На практика последният маркиран аспект е поредното превъплъщение на вечния проблем за целите и средствата, само че в обърнат вид. Въпросът днес може да се формулира по следния начин: "Докъде демократичните механизми и процедури могат да се използват за недемократични цели? Има ли правото субект, функциониращ в демократична среда, да си позволи да не бъде демократ по убеждение е поведение?" И още: може ли, основавайки се на демократични принципи и институции, защитата на правата на малцинствата да постави под заплаха самата среда, върху която са израснали въпросните принципи и институции? В стремежа си (и избора си) да бъде европеец, трябва ли човек да се откаже от собствената идентичност? А ако трябва - до каква степен? Кои са параметрите на "европейскостта" и каква е дозата на "поносимия външен принос"? Както личи, зад някои от тези въпроси прозира фигурата на Хайдер, зад други - на неговите адресати, всички те обаче са оплетени в общо кълбо.

Който скача, не е европеец, или ще бомбардира ли НАТО Виена? Гледано откъм Балканите, реакциите на казуса "Хайдер" събуждаха именно тези асоциации. Правителствата на страните-членки на Европейския съюз решиха да дадат ясен знак, че няма да се толерират прояви (даже потенциални) на недемократично поведение - независимо че са подплатени с демократични процедури. С това обаче те започнаха да пишат списъка от критерии, на които трябва да отговаря евросъюзеният европеец - и съответно критериите, които дисквалифицират кандидата за такъв. В същото време обаче те не се поколебаха да наложат колективната си воля (макар и със символично насилие) върху демократичния в процедурен план вот на австрийския избирател. Тук вече нямаше как да не бъде зададен и въпросът от подзаглавието, понеже в него на практика се довежда до (абсурден) край определена логика на политическо поведение.
Проблемът тук е в аналогиите. В интерпретациите по казуса "Хайдер" бяха широко застъпени тези между Хайдер и Хитлер. Вероятно езиковата и културна близост между Австрия и Германия "отключи" по-дълбоки исторически паралели с Ваймарската република и поредни спекулации на тема "демократично установена тирания". Тази аналогия обаче е ялова. Не само понеже Австрия в прекалено много аспекти не е Германия, камо ли ваймарска, а защото има друга, по-реална аналогия - между Хайдер и Милошевич. Оттук и аналогията между Виена и Белград си заслужава да бъде анализирана.
Наистина, ако се замислим и най-вече ако погледнем двата казуса през погледа на техните опоненти, фундаментална, качествена разлика между Хайдер и Милошевич няма. Различията са само количествени - единият е допуснал престъпления срещу човечеството, другият само е изразявал симпатии по отношение на хора, осъдени за същото; бомбардираният Белград е под похлупака на тотални икономически санкции, Виена е санкционирана само политически. За сметка на това приликите са налице - и в двата случая имаме срещаща колективно международно неодобрение политическа практика, въпреки че е легитимирана от свободно волеизявление. И в двата случая колективното неодобрение се подплатява с налагане на колективна воля. В резултат - и двата конфликта, макар и в различни форми, се балканизират. В случая с Виена, както и в подхода на НАТО към Белград, в името на демократичните принципи моралният императив бе поставен пред и над правните норми.
В резултат обаче и в двата случая реалният (същински) проблем е припознат погрешно и другаде (не там, където е в действителност), което предопределя и погрешната стратегия за действие. Може да се очаква, че както бомбите и санкциите заздравиха и капсулираха режима в Белград, така и политическите санкции срещу Виена ще насърчат още повече крайно десните настроения - ако политиката по отношение на Виена не бъде незабавно преразгледана. При всички случаи обаче предприетият подход няма да промени нагласите на "неправилно мислещия", "заблудения" избирател, склонен да се поддаде на моментния си егоистичен инстинкт, бранещ текущото си благополучие. Няма и да намали нежеланието на представителя на някакво малцинство да плати високата цена (отказ от част от идентитета си) за интегрирането в просперираща икономически система. Както няма да отговори и на фундаменталния въпрос "Как е постигнат този просперитет - благодарение или въпреки въпросните малцинства?"
Погледната през такава призма, реакцията на европейските правителства няма как да се определи иначе, освен като проблематична и съмнителна. Първо, понеже на практика липсват формални основания страна-членка на Европейския съюз да бъде задължена да не допуска до изпълнителната власт крайни националисти, ако при избора им и в практиката на управление се спазват демократичните принципи. Второ, предприетият подход "лекува" симптома, не причината. Истинската причина на избирателния успех на Йорг Хайдер е в дълбокото неразбиране на все по-голяма част от евросъюзения избирател, че разширяването на Европейския съюз е от полза и за двете страни - приемащи и кандидатстващи. Ако това разбиране липсва, цялата идея за "обединена Европа" може да се срине като къщичка от карти.
Къде сме ние? Тук именно е мястото да се замислим върху нашите си, български измерения на казуса "Хайдер". Те бяха сведени до евентуалните трудности, които кандидатурата на България за влизане в "белия визов списък" би могла да срещне в лицето на австрийския външен министър. Последва сълзливото писмо на външния ни министър, което по парадоксален начин и без умисъл показва колко България е (при това отдавна) в Европа.
Тя е там, понеже всички ние (като едни истински евросъюзени европейци) носим Хайдер в душите си, а проблемите, които той разчовърква, са си и наши проблеми. Понеже въпросът с тротоарите и вурстовете има своя директен аналог и в България - например, във вида: Има ли право дадена все непретенциозна, все по-зле образована и все по-изпростяваща прослойка на българския народ, на път да се превърне в мнозинство, демократично да засира малкото европейски кълнове в българския политически пейзаж, като в същото време издига претенции да се ползва от ефекта на същите тези ценности? Този въпрос може да се конкретизира в какъвто и да е аспект - за изхвърляните от прозорците на кооперации боклуци, за бездомните кучета, за корумпирания стил на управление, за откраднатите телефонни жици, за принудително фалирани банки, за чалгата, за циганията наоколо (без това да има нещо общо с ромския етнос). Този въпрос може да се конкретизира в посока към живота тук и сега в неговата цялост и прелест - а не там и тогава, когато, мислейки за Европа сме си били мислили за Виена.
Отговори - както на обобщаващия въпрос, така и на неговите потенциални конкретизации - липсват. Като липсва и желание подобни въпроси да се формулират директно и да им се търси отговор в рамките на политическата система и от българския интелектуален и политически елит. А когато неудобни въпроси не се задават от политическия елит, задава ли някой идеен събрат на Йорг Хайдер. Със сигурност е ясно едно: ако вместо да метем, продължаваме да пишем писма до Виена, той няма да е карикатурна фигура като Отец Гелеменов.


Андрей Иванов











Струва си да се замислим защо се стигна до самия казус "Хайдер", дали политическият остракизъм, на който е подложена Австрия наред с неговата партия е адекватен на породилите го проблеми, както и върху българските измерения на казуса.