Хаос
Като всеки свидетел на края на хилядолетието, все повече се замислям как всичко това е започнало в Европа. Минава ли ден, в който човек да не се сети, поне за малко, за император Отон III и папа Силвестър II? Дълбоко се съмнявам. Все пак те са една твърде интересна двойка - детето император и старият му учител - папата интелектуалец. В началото на нашето хилядолетие двамата решават да възродят християнската империя - нещо, което преди две столетия Карл Велики се опитал да направи, или по-точно, да сътвори от воюващите племена на Западна Европа. Ако Карл Велики е бил Жан Моне на 800-та година, Отон III е Романо Проди на 900-та. Както е известно, Отон е бил само на 14 години, когато става крал на Германия. Още като дете той възприема съвсем сериозно идеята за единна християнска държава, за свещена римска империя. Като всички престараващи се и високообразовани момчета от онова време, Отон бил роден пълководец. Печелел битка след битка в една Германия, която тогава приличала по-скоро на Китай от епохата на Конфуций, време, известно като "воюващите княжества".
На 16 години Отон е коронясан за император на Запада. Интелектуалец и сноб, той презирал онова, което сам наричал "саксонска недодяланост", и обожавал всичко, което определял като гръцка или византийска "изтънченост". Мечтаел дори да отплува за Византия, за да обедини цялото християнство под своята власт, подчинена на Божията. В това свое възвишено начинание той бил воден от стария си учител, френски книжовник на име Герберт.
В знак на съпричастност - за да не го нарека страховита патология - Отон дори отваря гробницата на Карл Велики и посещава великия си предшественик.
Мъртвият император бил поставен на трон. Според един очевидец само част от носа му била паднала, но ноктите на ръката му били прораснали през ръкавиците. Благоговеещият Отон ги подрязал и, доколкото е възможно, го поспретнал. Може ли някой да си представи Проди - или дори Шрьодер - да направи толкова за трупа на Моне?
И така, наближаваме съдбовната 999 г. Отон е на 19; обладан е от мисълта за Италия, за Рим, за империя. В същата година той се погрижва Герберт да бъде избран за папа под името Силвестър. И така, императорът и папата се отправят на юг към западащия малък град Рим, където Отон си построява дворец на Авентин - хълм с лош късмет, както Цицерон би могъл да ни увери. Отон и Силвестър обсипали римляните с любов и амбиция, а те им отвърнали с искрена ненавист. В годината, когато настъпило нашето хилядолетие, 1001, римляните изгонили императора и папата от града. Отон починал на 22 години от едра шарка близо до Витербо. Година по-късно умира и Силвестър, бидейки човекът (както се твърди), който изобретил органа. Така идеята за Европейски Съюз завършила с пълен провал за двамата мечтатели.
Няма да бъде пресилено, ако кажа, че хилядата години, последвали смъртта на Отон, са били губене на време. Със сигурност са се появявали и други като Отон и Силвестър, обзети от същите центростремителни блянове. Но ние сме във вечния плен на центробежните сили, които всеки път развалят различните конфедерации, съюзи, империи и хилядолетни райхове, които хората с центростремително мислене са ни налагали отгоре.
Неотдавна литературният критик Харолд Блум, обзет от донкихотски порив да определи западния литературен канон, раздели човешката история на периоди, които последователно се повтарят. Първо, казва той, настъпва векът на теокрацията, после векът на аристокрацията, следван от този на демокрацията, а тя, от своя страна, деградира в хаоса, от който някоя новоизплувала представа за божественото ни вкарва в напълно нова теократична епоха, и така цикълът се повтаря отново. Блум се бои предимно от настъпващите времена на теокрацията, но след като нито той, нито аз ще ги доживеем, можем спокойно да намерим убежище в сегашния хаос и да се отпуснем в уюта на размишленията върху една безкрайно приятна тема - за смисъла на смисъла, където принципът на Хайзенберг1 е неоспорим закон, поне за света, който всеки от нас обитава.
Няма да коментирам литературния канон на Блум, който, както и самата литература, много бързо се поддава ако не на хаоса, то на ентропията. Но след като размишляваме за приключенията на Отон и Силвестър, сме длъжни да отбележим цикличния характер на развитие на човешкото общество, както първоначално Платон е постулирал в осма книга от "Държавата", а по-късно Джовани Батиста Вико доразвива в своята "Нова Наука".
Професор Блум се насочва към Вико, неаполитански учен от началото на XVIII век, който проявил голям интерес към началата на римското право. Колкото по-дълбоко навлизал Вико в темата, толкова по-назад във времето трябвало да се връща, и по-специално в древна Гърция. После започнал да се занимава с това как човешката раса е успяла да създаде своя собствен образ. В началото вероятно е съществувала анимистична представа за вълшебството на различни места и за превъплъщаването на природните стихии в богове. За Вико коренът на тези легенди се таи в дълбоката предистория и носи една изначална мъдрост. По всичко личи, че той е бил нещо като Юнг, далеч преди да се появи това мъгляво швейцарско явление. Но с течение на времето векът на боговете бил контриран от фигурата на отделния човек. На сцената се появили крале и герои. Те, от своя страна, дали началото на олигархиите, на аристократичното общество, в което патриции се борят за челното място в държавата. След време вечните интриги за това кой ще бъде господарят на крепостта родили тиранията, която накарала хората да въстанат срещу деспотите, започнало обявяването на републики, които, благодарение на човешката природа, се поддали на имперска алчност и така, както си му е редът, тези империи-републики срещнали естествения си край, да кажем, в джунглите на Виетнам.
Какво се случва след това? Вико нарича следващия период Хаос, който ще бъде последван от нов теократичен век. При този процес, разбира се, става дума за чист хиндуизъм, който никога не е преставал да прониква в гръцката мисъл от Питагор до неоплатониците, та дори до днес в колективното съзнание на многобройните калифорнийски сърфисти, както и на последователите на добрия стар Алън Гийнзбърг. Раждане, смърт, хаос, възкресение в своята вечна повторяемост.
Но въпреки че мисълта на Вико е брилянтна и новаторска, историята, с която той се е занимавал, неизбежно е изпуснала науката, която познаваме днес, а той - не. Сега нека се замислим как хаосът може да се организира чрез технологиите като средство за тотален контрол; дори когато, както напоследък се случва, служи на милионите плъпнали китайци като стъпка към свободата.
Хаосът - нашето сегашно състояние - може да се окаже твърде интересен, за да се опитваме да го подредим. Дали следващият бог ще бъде компютърът? Ако е така, той ще бъде истински тиранин за тези от нас, които обитават мрака на компютърната си неграмотност.
Една характерна черта на сегашния хаос е драматичният процес на миграцията. Хората са поели своите пътища, които водят от изток на запад и от юг на север. Либералната традиция изисква границите винаги да бъдат отворени за тези, които търсят сигурност или преследват своето щастие. В САЩ приемането на нови граждани от всички земни племена винаги е било мислено за нещо добро. Но с течение на времето, при толкова много, поели на път, дори и най-великодушният може да се изнерви, след като вече е погълнал всички вещи в компютъра пришълци.
На прага на третото хилядолетие ние, от западната част на земното кълбо, които обичаме да се наричаме християнска ера, трябва да бъдем наясно, че повечето земни племена, за тяхно щастие, изобщо не са християнски. А и много от нас, които се водят за християни и живеят в общества, в които тази форма на монотеизъм някога е била могъща, сега са потопени в своето светско битие. Така хаосът ни предлага своите наслади. Но както идеите на християнството не означават нищо за другите (това будистите припомниха на папата, когато беше на почивка в Шри Ланка), така също и Платон остава до известна степен неразбираем, особено в общества като нашите. Харесвам вярата му в политическия прогрес на обществата, тази теза е защитима, както можем да видим при Вико. Но Платон, като политически мислител, трябва да бъде възприеман с голяма доза остроумие, което Джон Джей Чапман брилянтно е направил в едно свое есе, наскоро открито в архива му. Чапман умира през 1933. Въпреки че след Емерсон е най-големият американски есеист, днес той е малко познат. Жалко, но не са ли жалки и времената?

Джон Джей Чапман за Платон:
Някъде Платон сравнява философията със сал, с който морякът-корабокрушенец може да се върне у дома. Едва ли има по-подходящо сравнение. Всеки има своя сал, който, в най-общия случай, може да побере само един човек. Той е сглобен от нещата, сграбчени в последния момент от каютата - един или два животоспасяващи псалма, някоя пословица или басня; няколко отломки, скрепени с въжетата на най-странни преживелици; и целият този едва крепящ се съд на спасението изисква постоянно внимание. Не е ли абсурдно тогава да се мисли, че която и да било универсална философия е възможна, след като останките от стара завеса, която е пазела човек от бурите и дъждовете, за някой друг след него се е превърнала в молитвено килимче! Да опиташ да направиш сал за съседа, или да опиташ да се присламчиш към нечий друг сал, това изглежда са основните пороци на философията и религията.
Сам по себе си салът е илюзия. Нито го правим, нито го притежаваме. Не сме в състояние нито да го уловим, нито да го обясним. Не можем и да го призовем, когато си поискаме. Той идва и изчезва като фантом. С други думи, религията или философските възгледи на един човек никога не могат да бъдат негово притежание, камо ли на някой друг. Говорителят на Платон, Сократ, очевидно не е бил теократ; и в зората на ерата на кралете-богове (такива като Александър Велики) Сократ е бил приканен да сложи край на живота си.
За Платон, като глас, долетял от далечния край на демократичната епоха, Чапман отбелязва с тиха наслада:
Стана така, че вече не е възможно да се вникне с истинско разбиране в диалозите на Платон или в което и да било творение на гръцката мисъл, защото тези творби говорят от един прекрасен, жесток, далечен, мисловен век, и говорят за забавленията на прекрасни, жестоки, древни, мислещи хора, живели именно за забавлението, и поради тази причина - изчезнали. Нека се наслаждаваме на игрите на този мъдър човек, но и нека, доколкото зависи от нас, да се пазим от това да ги пресищаме с обясненията си.
Мечтата на Отон и Силвестър, ако изобщо някога би се е превърнала дори частично в реалност, би ускорила настъпването на нов теократичен век, който, благодарение на съвременните технологии, лесно би се превърнал в затвор за всички нас, без да имаме възможност да избягаме в друг свят. Могъщите центробежни сили са се задействали в почти всяка държава-нация. И защо да им се противопоставяме? А за центростремително настроените (теократично, имперски или и двете) - мозайките от различни племена, които ще населяват Европа, да кажем, от непретенциозния Бантри до великолепния Владивосток, в крайна сметка са обречени да се обединят в интереса на рутинната търговия. Това не е ли достатъчно? Поне при отсъствието на ново божество.
Въпреки всичко, докато завесата се спуска над нашия мрачен век и неуловимо хилядолетие, от всички земни посоки - на изток, запад, север и юг от площад Тянанмън - човек може да усети белезите на религиозното пробуждане. Навсякъде божествата се надигат от плесенясалите си гробници, изтръгват дървените копия от почернелите си сърца, зловещи очи засвяткват във всяка земя, в която те започват да воюват срещу онази древна нощ и срещу хаоса, който е приютил плахата многоликост. Можем да се сетим и за един председател на Американската камара на представителите от миналия век, толкова консервативен, че за него беше казано: Ако се беше посъветвал с Бог за сътворението, той щеше да гласува за хаоса. Като се замислим за алтернативите, кой нямаше да стори същото?

16 декември 1999
The New York Review of Books

Гор Видал

Превела от английски Марина Караконова

1. Вернер Хайзенберг (1901 - 1976) - немски физик. През 1927 г. въвежда във физиката принципа на неопределеността, който гласи, че колкото по-точно определим позицията на дадена частица, толкова по-неточно ще бъде определен моментът на тази позиция и обратно. Колкото по-точно е измерено едно от качествата, толкова по-неточни ще са данните за другото качество.