Анатомия
на един убиец
За Слободан Милошевич и многото злодеяния, свързани с името му, обикновено се предлагат две обяснения. При първото той се разглежда като човек, единствено отговорен за всичко случило се през войните, съпътствали разпадането на бивша Югославия, чието отстраняване би върнало Сърбия към здравия разум. Според другото обяснение сърбите са племе фанатични националисти с дълга история на насилие срещу съседите си и премахването на Милошевич не би означавало нищо, защото някой също толкова лош, че дори и още по-лош, незабавно би заел мястото му. В излязлата наскоро биография на Слободан Милошевич Душко Додер и Луиз Брансън предлагат и двете обяснения за различни периоди, без да изясняват каква тежест читателят да придаде на едното или на другото. Те често излизат с предположението, че сърбите имат тесногръд, самоуверен и измислен поглед върху историята, но същевременно като добри журналисти разказват една по-сложна история, чиято многостранност и противоречивост обаче авторите явно не разбират напълно.

Размишлявах върху това, когато случайно видях снимка на Милошевич като млад върху корицата на скорошен брой на един белградски седмичник. На нея той е на 19 години, а бъдещата му съпруга - на 18. Двамата седят на пейките на един стадион. Облечени са елегантно и изглеждат добре. Човек си мисли, че това са двама добре възпитани младежи. Учат много в училище, помагат на възрастните жени да пресичат улицата и са срамежливо влюбени един в друг. Сигурно има хиляди подобни снимки от цялата бивша Югославия на невинни млади хора, които свършват, убивайки съседа си. Лицата им по никакъв начин не намекват за ужасите и трагедиите на изминалите девет години, на стотиците хиляди прогонени и убити, на градовете и селата, превърнали се в развалини. Както мнозина други, родени в бивша Югославия, на мен също ми е трудно да повярвам, че онова, което се случи, наистина се е случило. Знам много обяснения, но не мисля, че в което и да било от тях се съдържа цялата история.
Човекът, когото западните печатни и електронни медии често сравняват с Хитлер, е роден на 22 август 1941 г. в Пожаревац - град на един час път с кола източно от Белград, известен с изправителните си домове, където след войната били затваряни антикомунисти. Баща му е православен свещеник, а майка му - учителка. През същата година те са се преместили заедно с по-големия син Борислав от Черна гора в Сърбия. Нацистите окупират Югославия през април след преврата на сръбски офицери, които на 27 март свалят правителството и анулират договора за неутралитет, подписан 48 часа по-рано с Хитлер. Тълпи от млади хора се събират по улиците на Белград и крещят "По-добре война, отколкото в Пакта". Хитлер реагира незабавно. Нацистите бомбардират усилено града на 6 април в така наречената "Операция Наказание", а самата Югославия бързо е завзета от германски, италиански, унгарски и български войски.
Баща ми и дядо ми гледаха на преврата като на героичен акт в най-благородната сръбска традиция. За тях това бе въпрос на чест. Ние не можехме да изоставим нашите съюзници от Първата световна война, изправени пред лицето на нацистките армии. Майка ми, до края на живота си, смяташе преврата за една от най-глупавите постъпки, които сърбите някога са извършвали. Същата пролет и лято в Сърбия се надига вълна от антинацистки настроения както от страна на монархистите, водени от Михайлович, така и от комунистите, водени от Тито. Между тях избухва гражданска война, която се разпространява до Черна гора, Босна и Херцеговина, където хърватските фашисти вече колят сърби, евреи и цигани.
Учудващ е фактът, че повечето от онези 700 или 800 хиляди югославяни, които загиват по време на Втората световна война, са били убити не от нацистите, а от собствения си народ. През 1944 г. в селото край Белград, където майка ми и аз ходехме, за да видим баба, всяка сутрин се събуждах с новината, че някой е бил намерен убит. Понеже всяка една от враждуващите страни си имаше предпочитан начин за екзекуция, по начина на извършването й се опитвахме да отгатнем от кого е била убита жертвата. Семействата бяха разделени, защото членовете им бяха на различни позиции. Нашето поне - със сигурност. Чуваха се истории за бащи монархисти, които убили синовете си комунисти в Черна гора, за деца, които застреляли родителите си. Трагедиите на последните десет години не могат да бъдат разбрани, без да се вземе предвид трайната враждебност, която тази кървава цивилна война изгради между сърбите.
Миряна Миркович, съпругата на Милошевич, е рожба на онези ужасни времена. Майка й, израсла в заможно семейство, е следвала френска филология в Белградския университет. По това време тя се запознава и има любовна връзка със студент, който вече е високопоставен член на незаконната Комунистическа партия. Дъщеря им Миряна (или Мира, както я наричат) се ражда през 1942 г. като "незаконороден продукт на диви партизански оргии в горите" (цитираните думи са казани преди няколко години от Даниша, съпругата на опозиционния лидер Вук Драшкович). Скоро след това Мира е пратена при баба си и дядо си в Пожаревац, за да може майка й да продължи да работи в комунистическия ъндърграунд на Белград. През 1943 г. Гестапо арестува майка й и я подлага на мъчения. Скоро след това, когато редица известни членове на партията са арестувани, а мрежата им разбита, се появяват съмнения, че тя е проговорила. Комунистите твърдят, че е била убита от Гестапо. По-правдоподобната версия е, че е била убита от другарите си и че истината за нейното предателство е била скрита, за да бъде защитена честта на нейния любовник, който по това време е генерал и военен герой.
Милошевич е четиригодишен, когато войната свършва и комунистите идват на власт. Той израства в гладните и бедни години, белязани от терора на тайната полиция и комунистическата идеологизация. Майка му се присъединява към Партията. Баща му обаче - който по онова време е свещеник без расо - не. Той изоставя семейството си и се връща в Черна гора, за да преподава руски език. И двамата родители по-късно се самоубиват. Бащата през 1962 г. се застрелва в главата, след като негов студент, когото скъсал на изпит, се самоубил; майката през 1972 г. по неизяснени причини се обесва на полилея в хола.
Мира също е изоставена от баща си. Той създава ново семейство и я оставя в Пожаревац при баба й и дядо й, които я отглеждат. Вижда се с нея рядко и я държи на разстояние. Не е учудващо, че в гимназията Мира и Слободан са неразделни. Според всички сведения тя изглеждала тъжна, а той с нищо не биел на очи и учудвал всички със скромността си. На осемнайсетгодишна възраст той става член на Партията, година по-късно - и тя. Милошевич започва изкачването си по партийните етажи чрез различни студентски организации в Белградския университет, където учи право и социология. Това е начинът, по който бъдещите апаратчици се учат на дисциплина, на изкуството на двуличието и политическото оцеляване.
Додер и Брансън ненапразно проследяват кариерата на Милошевич, показвайки, че той се представя отлично от самото начало. Три години по-късно вече получава заплата от Партията като активист, отговарящ за идеологическите въпроси. Бързо е осъзнал колко е важно да имаш влиятелен поддръжник, на чийто гръб да можеш да разчиташ; намира такъв в лицето на Иван Стамболич, който произлиза от старо комунистическо семейство. Чичото на Иван - Петър Стамболич, е един от високопоставените функционери в страната. Иван е с пет години по-голям от Милошевич, но в Белградския университет те бързо стават добри приятели. Чрез семейните си връзки Стамболич бързо се издига. След като завършва, става директор на Националния комитет по енергетика, после - директор на Белградската търговска камара, после - секретар на Сръбския ЦК, а скоро след това, през 1975 г. - премиер на Сърбия.
Той не забравя приятеля си Милошевич и му помага да получи последователно серия от все по-значими партийни постове. Милошевич оглавява информационния отдел на градската управа, а после заменя Стамболич като директор на Комитета по енергетика; накрая, през 1975 г. е назначен за президент на "Беобанка", най-голямата държавна банка. Разбира се, комунистите навсякъде се издигат точно чрез такива лични приятелства. Не е за чудене, че и на най-много пътувалите и ерудирани членове на Партията им е трудно да повярват, че демокрацията на Запад не е перфидна игра на лични връзки.
Додер и Брансън описват машинациите на Милошевич, с които се опитва да се отърве от Стамболич в края на 80-те, а по-късно и да го замени като сръбски лидер. В същото време той се превръща от комунист в националист. "Много хора ме предупреждаваха за него, но аз не им вярвах", оплаква се по-късно Стамболич. "Той никога не е имал собствени политически идеи". Сталин служи за образец на Милошевич, доказвайки, че за един опортюнист интелектуалните убеждения са пречка в система, която се предполага, че се базира на идеология. Колкото до Мира Милошевич, която е романтична комунистка от старата школа, баща й и чичо й заемат страната на Стамболич срещу нейния съпруг, на когото те не вярват и когото всъщност дори презират.
Как е възможно човек без политически убеждения, когото много американци, които се запознават и по-късно поддържат връзка с него през 70-те и 80-те години, считат за прагматичен, разумен и либерален в икономическите си възгледи, да въплъти най-лошия вид национализъм? Обичайното обяснение се основава на демагогския опортюнизъм на Милошевич по отношение на Косово. На 24 април 1987 г. Стамболич праща Милошевич в Косово да успокои сърбите, които са раздразнени от лошото отношение на албанците към тях и планират масово напускане на областта. Милошевич подготвя помирителната си реч, но така и не я използва. Хиляди хвърлящи камъни разярени сърби, вероятно организирани от самия Милошевич, препълват залата, където той трябва да говори. Местната полиция, предимно албанска, използва палки, за да държи тълпата под контрол. Милошевич започва речта си с думите "Партията ще реши проблема", когато е прекъснат от викове: "Те ни бият". "Никой няма да посмее да ви бие пак", отговаря Милошевич, видимо развълнуван. Това изречение често е погрешно превеждано в западния печат като "Никой няма да ви победи пак". "Трябва да останете тук", продължава той.
"Вашата страна е тук. Тук са вашите домове, полета, градини, спомени. Нали не смятате да ги напуснете, защото животът е труден или защото сте обект на несправедливост и унижение? Никога не е било в духа на сърбите или черногорците да се огъват пред обстоятелствата, да напускат, когато трябва да се бият; никога не е било да загубят духа си пред лицето на трудностите."
На тълпата й харесва. "Слобо!, Слобо!", крещи тя. Дори най-скептичните, най-антикомунистически настроените от сръбските ми приятели са впечатлени. Сякаш Милошевич за момент е сътворил мир между воюващите фракции в дългогодишната гражданска война между комунистите и техните опоненти. А членовете на албанското мнозинство не само че се отнасят лошо със сърбите, ами и открито призовават към отделяне от Югославия. Нито една от страните не говори за индивидуални права или гражданско общество, а само за националистическите си болки. За Милошевич това е само началото. Той свиква масови протести на новите си поддръжници и прави така, че парламентът да промени конституцията от 1974 г., като отнема автономния статут на двете сръбски провинции Войводина и Косово, за които много сърби вярват, че Тито е създал, за да ги държи слаби. Дори уважаваният бивш дисидент Милован Джилас одобрява конституционната поправка въпреки факта, че тя разтройва баланса на силите между републиките с непредвидими и опасни последици.
Към средата на 80-те идеята за Велика Югославия вече е отслабнала, а сепаратистките националистически настроения навсякъде започват да заменят стария титовски лозунг за "братство и обединение". През 70-те години с призива на група интелектуалци "да бъдат направени достъпни за хърватския студент основните творби на хърватската литература и хърватската култура" в Хърватия започва откритата националистическа агитация. Тито сразява националистическия протест и неговите лидери, но не и техните идеи. Началото на дезинтеграцията на страната бележат претенциите на писатели и интелектуалци и за културно различие. По-късно към тях се присъединяват политиците. Още не е ясно, че призивът за културна независимост ще подкопае югославската идентичност, но на практика се получава точно така. По думите на много тогавашни писатели и интелектуалци, важното е "не това, което ни свързва, а това, което ни разделя". На Балканите, където всеки си спомня само лошото, сторено нему, а не лошото, което той сам е сторил, сега се води състезание кой да се изкара най-голямата жертва.
Малко известният "меморандум" на Сръбската академия от 1986 г. е добър пример. Подписан от десетки студенти, преподаватели и писатели, в документа се твърди, че Югославия от времето на Тито е дискриминационна спрямо сърбите, тъй като тяхната икономика се подчинява на тази на хърватите и словенците и позволява на албанците да извършват "геноцид" в Косово. Културната война, предшестваща разпадането на Югославия, снабдява комунистическите лидери на различните републики с нови протестни лозунги. Онези, които са изненадани, че партията, призоваваща някога работниците от целия свят да се обединят, става шовинистка за една нощ, забравят манихейската страна на комунизма. Създаването на врагове, вътрешни и външни, е основна индустрия на всички комунистически общества.
За съжаление новата управляваща класа, защитавана от тайната полиция и притежаваща пълен контрол над средствата за масова информация, вече твърдо се е укрепила в Югославия и се е бетонирала във властта - независимо дали това са комунисти или националисти. Нито един историк от онова време не е отдал голямо значение на интересите на управляващия елит, но според мен нуждата на неговите членове да запазят привилегиите си е от съществена важност. След падането на Тито и колапса на комунистическата идеология в края на 80-те години много югославяни очакват, че комунистите, които са управлявали страната, някак си ще се откажат от постовете, вилите, лимузините, от пътуванията до Париж и Ню Йорк, от сметките в чуждестранни банки и ще дадат възможност да се развие съревнование на идеи, което те със сигурност ще загубят. Това не е реалистично, особено когато има и друга възможност. Повечето партийни лидери на драго сърце биха станали последователи на Муун и биха осъдили национализма, ако това би им гарантирало, че ще останат на власт. Словесната битка се превръща в истинска война през май 1991 г., когато Словения и Хърватия обявяват независимост. Предишната година словенските избори са спечелени от десноцентристка коалиция, докато в Хърватия комунистите са заменени от новата националистическа партия на Франьо Туджман, бивш генерал от югоармията. В Сърбия и Черна гора комунистите се представят добре на първите свободни избори. Милошевич вече е сключил тайна сделка със словенските власти, че страната няма да напусне федерацията. Колкото до останалата част от Югославия, той предвижда да обедини всички сърби в една държава, като вземе значителни част от Хърватия, където сърбите са мнозинство, а Босна и Херцеговина си подели с Туджман.
"Не искаме повече да живеем с тях", казваха ми приятели и дори за момент не си даваха труда да помислят как би могло да има справедливо разделение на различните народи в страната, когато населението е толкова смесено - не само защото са съседи, а и заради многото смесени бракове. Хърватската конституция току-що беше снижила статута на 600 хилядите сърби, живеещи там, до малцинствен, превръщайки страната в "национална държава на хърватския народ". Западните журналисти и интелектуалци дадоха положителна оценка на новите независими републики, смятайки това за самоопределение; те не можеха да разберат защо онези, които упорито продължаваха да наричат себе си югославяни, са разстроени. Западните коментатори никога не се запитаха какво би значело за тях, ако един ден се събудят не като американски граждани, а като членове на малцинства в, да речем, страната на WASP (White Anglo-Saxon Protestants - бели англосаксонски протестанти - бел.пр.) и трябва да кандидатстват за разрешително за престой или да изчезнат. Всеки, който продължава да вярва, че все още съществува такова място като Югославия, е смятан за исторически loser (губещ човек - бел. пр.). С претенциите за малцинствени права, правата на толкова много хора, които не искат да се разделят, за една нощ биват анулирани. Рецептата за катастрофата, ентусиазирано подкрепяна отвън, е самоопределение за всички, с изключение на сърбите, два милиона от които имат лошия късмет да живеят извън Сърбия, предимно в Хърватия и Босна.
Това, което продължава да ме изумява в ранните дни на хърватската, а после и босненската война, е злонамереността на Милошевич и криминалната безотговорност на сърбите, които го следват. Малка част от насилието идва спонтанно. Паравоенните формирования, които извършват голяма част от убийствата, са въоръжени и ръководени от тайните служби под командването на техните лидери. (Същото се отнася и за хърватските паравоенни, въоръжени от тайната полиция на Туджман.) Радован Караджич и Ратко Младич, както и Аркан са действали по модел, който самият Милошевич одобрява. Първо, да се създадат условия за хаос, в който, ако не си сърбин, да не можеш да разчиташ на защита. Да изправиш съсед срещу съседа и да оставиш въоръжените си групировки да крадат и изнасилват колкото искат, докато се забъркат и невинните в твоите престъпления. По време на войните в Хърватия и Босна Милошевич е просто демагог сред многото други националистически демагози, но неговата готовност да пролива толкова много невинна кръв го прави по-различен от тях.
Югославия, с всички свои икономически проблеми, не бе най-лошото място за живеене в света. Границите бяха отворени. Хората пътуваха в чужбина, милиони чуждестранни туристи идваха всяко лято. Големите градове бяха космополитни, младите хора се интересуваха от същите неща, които вълнуваха връстниците им в Лондон и Берлин. Трудно е да се повярва, че не е имало защита срещу толкова зла стратегия като тази на Милошевич, но каквито и вътрешни задръжки да са имали различните обществени слоеве в Югославия, те са били напълно разбити от атмосферата на страх и омраза, която той и последователите му създават.
В книгата си "Културата на лъжата" хърватската писателка Дубравка Угрешич казва:
"Югославската война е обезсърчаваща приказка за човешката солидарност. Много малко хора симпатизираха на словенците, когато войната започна, точно както самите словенци единодушно затръшнаха портите на новата си страна незабавно след войната. Хърватите не показаха никакво съчувствие към никого и никой не показа никакво разбиране към сърбите. Много малко хора някога въобще са изразявали солидарност с албанците, както и албанците останаха глухи за проблемите на другите народи."
Контролираните от правителството телевизии и печатни издания в Сърбия и другаде трябва да понесат тежката отговорност за разпространяването на националистическата лудост и на омразата. Един белградски журналист веднъж ми каза: "Ако притежавах трите основни американски телевизионни канала и трите водещи вестника, за една година щях да върна линча и расовата война в САЩ". Ефектът от всекидневната доза лъжи е впечатляващ дори сред образованите хора. На тях им казваха, че сърбите са най-древните хора на света, по-древни дори от пирамидите. Дори човекоподобните маймуни произлизат от тях, отбеляза един мой роднина. Сърбите се разглеждаха от масмедиите като вечните жертви на неблагодарни съседи, за чиято свобода те са давали живота си във войни единствено за да бъдат ударени след това в гръб, когато дойде мирът. Новият световен ред, Ватиканът, ислямът - всички те са представяни като създадени, за да унищожат този малък свободолюбив народ, който никога на никого не е навредил, поради единствената причина, че той стои на страната на справедливостта.
Колко повярваха на тази параноична смесица от самодоволство и самосъжаление? Национализмът има свойството да кара много хора да затварят очи пред действителността, и точно такъв е и този случай. Дори инатливите сърби би трябвало да са разбрали, че една арогантна политика на геноцид, разрушение на големите градове и етническо прочистване би имала катастрофални последици за страната.
Туджман знаеше, че има могъщи съюзници в лицето на САЩ и Германия, когато започва да прогонва сърби и мюсюлмани. Милошевич нямаше такива. Той мислеше, че ще успее да наложи волята си на другите югославски републики и на техните политически лидери и да се отърве безнаказано. Много сърби, гледайки на себе си като на героичен народ, който винаги се е бил на страната на онеправданите, просто не могат да приемат, че тези зверства са били извършени в тяхно име. Други смятат, че катастрофата тепърва предстои. Додер и Брансън ни припомнят безбройните опити да се свали Милошевич от власт, като се започне от март 1991 г., когато той беше принуден да изпрати танкове по улиците на Белград. За да протестират срещу обсадата на Сараево, студенти обвиха сградата на парламента с черна траурна лента, дълга повече от миля. В един или друг момент близо четвърт от сръбските военнослужещи дезертираха. Авторите цитират разказа на един сръбски генерал, който искал да внуши чувство на срам у новобранците, които щели да се бият в Хърватия:
"Всички, които не са готови да защитят славата на сръбската нация, по-добре да свалят оръжието и униформите си", им казал генералът. "Невероятно, но те наистина го направиха, включително и техните командири... Стояха там и аз побеснях. Изкрещях им да съблекат всичко, включително и долните си гащи. С изключение само на един човек, те свалиха бойните си униформи и бельото и се отдръпнаха, напълно голи. Още се надявах, че ще променят решението си, но те не го направиха."
Една от изненадите в "Портрет на един диктатор" е как сръбски политици и военни се обръщат към САЩ за помощ, за да се отърват от Милошевич, но САЩ ги отхвърлят. След Дейтънското мирно споразумение "касапинът на Балканите", на когото до този момент се е гледало като на основния виновник за случилото се в Югославия, изведнъж се превръща в миротворец. Независимо от ритуалното осъждане от страна на Държавния департамент, американците и европейците започват да гледат на него като на източник на стабилност в региона. На демонстрантите в Белград им казват, че САЩ имат магическа пръчка, с която превръщат касапите в агънца.
Дали американците стигат до извода, че Сърбия, подобно на много други страни, където те са подкрепяли диктатурите, има нужда от силен лидер? Практически всеки ход, който САЩ предприемаха и продължават да предприемат, укрепва Милошевич. Икономическите санкции през 1992 г., когато той е политически слаб, са от огромна полза за укрепване на властта му чрез разрушаване на частния бизнес, което води до обедняване на относително заможните селяни. Те дават на неговата управляваща партия контрол над почти цялата икономическа активност в страната. Така санкциите помагат на членовете на официалната олигархия да забогатеят повече, отколкото изобщо са мечтали някога, и им осигурява готово извинение за мизерията, в която живеят останалите хора. Санкциите се основават на теорията, че или тиранът ще се притесни от мисълта за гладните деца, или хората, чиито деца са гладни, ще го свалят от власт. Като в банален комунистически памфлет се очаква, че невъоръжените сръбски маси, докарани от санкциите до отчайваща бедност, по някакъв начин ще се надигнат срещу тайните служби на Милошевич и армията, ще предизвикат свободни избори и ще го предадат заедно с приятелския му кръг на трибунала в Хага. Възможна ли е по-нереалистична стратегия?
Милошевич печели всички избори от 1991 г. насам, като разделя и корумпира опонентите си. Косовските албанци отказват да участват в изборите, въпреки настояванията от страна на западните дипломати, които знаят, че оставането му на власт единствено ще укрепи волята за отцепване. В самата Сърбия има десетки политически партии, голям брой от които несъмнено са дело на тайните служби на Милошевич. Той управлява страната чрез коалиция между неговата собствена социалистическа партия, неонацистка формация, водена от Воислав Шешел, и "лявата" партия на съпругата си. Както съвсем точно отбелязват Додер и Брансън, за Милошевич няма никакво значение за кого гласуват сърбите. Това, което е по-важно, е кой преброява гласовете, а Милошевич ще направи така, че този някой да не действа срещу него.
Дорер и Брансън се борят и с трудния въпрос, защо толкова много сърби следват Милошевич в нещо, което придобива размерите на национално самоубийство. Отново се споменава, че сърбите са обладани от своето минало, "една особена психоза от национализъм, която някои сравняват с прост фатализъм, базиран на ксенофобия, суеверие и дълга история на унижение". Но дори обикновеният прочит на хърватския или албанския печат бързо показва, че няма нищо специално в сръбската националистическа реторика и че тя не е по-мръсна от хърватската или албанската.
Един от недостатъците на книгата на Додер и Брансън е, че й липсва по-широк поглед върху събитията. Авторите не отчитат как териториалните амбиции и нетолерантността на други групи допринасят за бъркотията. Разпадането на Югославия поставя сърбите в трудно положение. Те имат легитимни исторически претенции, които западните нации така и не си правят труда да разграничат от каузата на човека, който ги води и манипулира. Очевидно е, че голямата сръбска общност, живееща в Хърватия от стотици години, внезапно е попаднала в капан.
Преговорите за мир в Рамбуйе, които целяха отслабването на Милошевич, отново по невнимание му помагат. Сръбската делегация неочаквано се съгласи с широките параметри на споразумението за автономия, но отхвърли предложението войски на НАТО да гарантират изпълнението му. Албанците първоначално отказваха да подпишат, тъй като документът не говори ясно за референдум за независимост, макар че по-късно се отказаха от това изискване и подписаха. В последната минута обаче САЩ въведоха допълнително изискване - "служителите на НАТО заедно с цялото си оборудване - коли, самолети и екипировка, да могат да се ползват със свободен и неограничен достъп на територията на цяла СРЮ (Съюзна Република Югославия), включително въздушното й пространство и териториалните води". Всъщност това е ултиматум, легитимиращ чуждестранната военна окупация на страната. Той напомня на сърбите други ултиматуми в тяхната история и гарантира отхвърлянето му.
Казаха им, че ако не подпишат, ще бъдат бомбардирани. Но Милошевич, типично в свой стил, се възползва от бомбардировките. Той въведе военновременна цензура, закри това, което бе останало от опозиционните печатни издания, радио и телевизия, и нарече критиците си от демократическата опозиция предатели и слуги на НАТО. Додер и Брансън пишат, че той е бил повлиян от косовския мит. Те вярват, че той е привидял себе си като водещ епична битка с фатализма на сръбския герой цар Лазар, който бил сразен в битката за Косово поле от турците през 1389 г. Не съм съгласен. Милошевич се интересува от съдбата на Косово толкова, колкото и от рицарския кодекс на средновековна Сърбия. С обичайния за него брутален маниер той отмъсти на албанците, отхвърлили властта му, като ги принуди да напуснат и създаде хуманитарна катастрофа. Сръбското малцинство и стотиците средновековни манастири и църкви значат за него точно толкова, колкото и за албанския националист с горящата факла.
А що се отнася до толкова възхваляваната "хуманитарна интервенция", независимо какво казва г-жа Олбрайт, бомбардировките на НАТО са форма на колективно наказание, в което невинните сърби трябва да платят цялата цена за греховете на техните лидери, които, разбира се, си остават добре защитени в своите убежища. В Сърбия са бомбардирани рафинерии, заводи за торове и нефтохимически комбинати, фабрики, мостове, водни пътища, топлоелектрически централи, което направи живота на гражданите още по-труден. "НАТО на небето, Милошевич на земята", гласи един белградски графит. Когато бомбите падат над главите им, е смешно да се очаква сърбите да правят морално разграничение между едното и другото.
Ако днес Милошевич е спокоен, то е, защото полицията и армията му до голяма степен остават непокътнати. Докато преди той се бореше да остане на власт, сега в качеството си на държавен глава, обвинен в извършване на военни престъпления, той е по-опасен от всякога. Скорошните (неразкрити) убийства и безследно изчезналите му политически опоненти със сигурност няма да са единствените.
Ако опонентите му бяха по-агресивни и бяха станали жертва на клане, това би шокирало света. За три дни, наистина. И понеже САЩ настояват санкциите да не бъдат вдигани, докато Милошевич не бъде свален чрез свободни избори, т.е. до момента, в който той доброволно се съгласи да се предаде и да иде в затвора, най-вероятно той ще продължи да заема поста си. Без да вярва в нищо и без никаква съвест, днес той е това, което винаги е бил - най-лошият враг на сърбите и черногорците, а със сигурност и на всеки в неговия обсег.

20 януари 2000
New York Review of Books


Чарлз Симич

От английски Матилда Нахабедян


По повод книгата Милошевич: портрет на един диктатор от Душко Додер и Луиз Брансън (Milosevic: Portrait of a Tyrant. Dusko Doder, Louise Branson. Free press.)