Неравният двубой Албер Русел

Това, което остава след един конкурс, са имената на победителите. Но зная, че за тези, които пряко са се докоснали до атмосферата в залата и са били сред участниците или сред публиката на "Албер Русел", това не е всичко. В рамките на 8 дни подиумът на Държавната музикална академия беше арена на оспорвана надпревара. 48 участници от 12 страни бяха разделени в две възрастови групи. Не зная дали "арена" е точната дума, когато говорим за изкуство. Беседвах с много пианисти (не от участниците в конкурса) по въпроса "за" или "против" конкурсите изобщо.
Едни бяха на мнение, че човек има правото да говори, да чувства, да се изразява по своему, в случая, да свири. А други казваха, че конкурсите са необходими като стимул за развитие, за усъвършенстване. Освен това те са и вид реклама - пред спечелилия се отварят много врати. Пианистите, както и другите изпълнители, биват "конкурсен" и "неконкурсен" тип - т.е. издръжливи, амбициозни, настъпателни и, от друга страна -"тихи" творци. Може би и двата типа музиканти имат своето място.
Самата аз си мислех, доколко един музикант вае музиката от сърцето си и доколко просто изпод пръстите си, обучавани дълги години в общоприетите музикални норми и кое се нарича "творчество"? Но как се оценява това и кое жури бихме натоварили с тази нелека задача?
Жермен Муние, Жан-Мишел Дамаз, Ерик Бершо, Мика Акиама, Антон Диков, Жени Захариева и Атанас Куртев бяха в журито на Втора възрастова група. В Първа група, вместо Атанас Куртев и Антон Диков оценяваха Савка Шопова и Иван Евтимов - все хора с богат изпълнителски и педагогически опит. Единодушната им оценка за конкурса бе: силна конкуренция на много високо ниво.
Имах възможността да проследя конкурса от самото начало - от тегленето на жребия, в студената зала "Димитър Ненов", до галаконцерта. Но на финала студена беше само залата! Сред участниците цареше приповдигнато настроение. Едва по-късно научих, че почти всички чужденци идват от "Екол нормал" в Париж - французи, японци, корейци и т.н. На практика "многобоят" си беше чист двубой: между френски и български възпитаници и при това, доста неравен. Във втора група българите бяха четирима, а чужденците - 24! Но ако оставим тези подробности на заден план (тъй като изкуството е над тези неща!), конкурсът си беше един празник. Това най-много пролича на галаконцерта. А съпровождащи концерти имаше много! Първо, на френския посланик - Негово превъзходителство Доминик Шасар, специален патрон на конкурса, след това - на двама от участниците в журито - Ерик Бершо и Мика Акиама. Особено място заемаше концертът, в който младите виртуози свиреха българска музика. В задължителната програма на всеки пианист фигурираше българска творба. Панчо Владигеров, Георги Костов, Александър Текелиев, Виктор Чучков, Милчо Левиев бяха имената на почетените български композитори. Сред целите на конкурса е популяризирането освен на френска и на българска музика. Наистина забележително, въпреки че в ръцете на чужденците тя звучеше във френски багри!
"В България има много ярки музиканти-интерпретатори и композитори. Доволен съм, че дойдох за втори път на този конкурс"- това са думите на Стефанос Спанополус от Гърция - носител на Втората голяма награда. А първият, Павлос Ялуракис, също от Гърция, сподели, че българската музика се изразява най-пълно от български изпълнител.
Наистина няма да забравя "Рапсодия Вардар" в изпълнение на Руслан Павлов! В него гореше огънят и духът на българина - качество, което нито се научава, нито се имитира. Достигналите до финал (със симфоничен оркестър), бяха деветима. Според Атанас Куртев най-трудната задача е тези превъзходни пианисти да се подредят в стълбица. В крайна сметка подредбата е налице:
Пета награда - корейката Янг Хи Ро
Четвърта - Руслан Павлов и Джовани Рибикесу от Италия
Трета - Веселин Стамболов
Втора - Стефанос Спанопулос
Първа - Павлос Ялуракис
Първи при пианистите до 18 години беше Ивайло Златев от Русе. Високите награди (първа - 15 000 FF) бяха осигурени от многото спонсори от френска и от българска страна.
Постоянният спътник на участниците през тези 8 дни (без да се брои журито!) беше публиката. Тя набираше скорост и малко по малко от малобройна и претенциозна при прослушванията се превърна в многобройна и въодушевена на галаконцерта. Дотолкова, че единственият италианец, Джовани Рибикесу, освен че засвири и запя "О, соле мио!" След концерта Павлос Ялуракис сподели пред моя микрофон, че е много изненадан от топлината на българската публика, която не се радва и не подкрепя само своите.

Елена Иванова