Черното руно - другият "апокриф"

Представлението "Черното руно", създадено от Маргарита Младенова и Иван Добчев в "Сфумато", преобразува събрания по "терените" материал за изчезващия свят на каракачаните в ритъм и образи-видения. То заплита ритъма на тяхното живеене и виденията, образите, които го движат или се намесват в него. В по-голямата част от спектакъла този ритъм е забавен, действието се разгъва унесено и бавно като на сън. Образите, които се наслагват върху него от екрана, са по-статични, постоянни (напр. Луната) - то е като забавеното дишане на сънуващ. Към финала, с идването на цивилизационния влак на ХХ век и на комунизма, чрез екранно-образното нашествие на документални кадри ритъмът се забързва все повече и повече, докато "сънуващият" (актьор/зрител) се събуди под снежната пелена в "сърцето на земята", в някаква черна дупка - без видения, чуващ само туптенето на собственото си сърце. Не само цялостният (природен) човек е погълнат (или смазан) от "влака", бягайки, надбягвайки се като черното каракачанско руно с него. До идването на влака от екрана театралното действие се разгъва пред или зад екрана, но обхваща цялото сценично пространство. След това се "свива" зад екрана, под руното, под колелата на влака. Театърът (каракачаните) е "погълнат" от техническите образи, за да "затупти" в самото сърце на света. Той не се възпроизвежда технически, а се "ражда". Така "митологичният" цялостен човек (каракачанинът) и театърът се явяват синоними. С "Черното руно" авторите му манифестират копнежа си по изгубената цялост (на човека, на театъра).
Представлението на всички нива е структурирано чрез опозиции: бавно-бързо, черно-бяло, долу-горе, мъжко-женско, раждане-смърт, земята-луната etc. Те се разместват или отместват в няколко възлови образа - на въртящата се каракачанска тава (в танца на живота и смъртта), в сцената на Голямото любене и в раждането на детето/туптящото сърце на земята на финала. Самото черно руно е и остриганото руно/вълна от живота им, и "кората", разделяща живота от смъртта, и златното руно. Затова то е люлката на Изтърсака и покривалото (савана) му. Събитийно действието също подрежда раждането на Изтърсака (в началото) и смъртта му; възкресението, любовната сцена и обречеността (молитвата на Даутис на стълбата), влака - сиреч отново циклично се повтаря раждането и смъртта; за да завърши пак с раждане.
В метафоричния си пласт представлението се изтръгва от еднозначно разчитане като "етно-театър". "Черното руно" е друг вид "апокриф". То е част от необявена програма "Апокрифи". "Апокриф" се (раз)простираше спрямо канонизирания текст на християнската цивилизация, рефлектирайки отношенията мит-религия. "Черното руно" се сблъсква с канонизираните утопии на цивилизацията от ХХ в., с "черните" й сили, срещайки митологичния свят на малката маргинализирана общност с напредващата цивилизационна универсалност.
Представлението не изненадва. То потвърждава и задълбочава търсенията на Маргарита Младенова и Иван Добчев в манифестираната от тях естетика. Оттласкваща се от идеите на Гротовски, в нея спектакълът е разбиран като несекващо пътуване, преследване на "черното руно", процес, а не завършено цяло, което се възпроизвежда след премиерата. Той не се "опира" на сценични образи/роли. Дори Челингасът (Водачът) - Чавдар Монов, или Даутис (демона) - Владимир Пенев са драматургично само най-общо очертани и в тази логика точно се изпълняват от актьорите като част от по-големите хорови "партии". Тъкмо хоровите действа са все още "оголени" в точното изпълнение на ритуалния танц, "залепнали" за пластическия жест. Актьорите тепърва ще трябва да потъват в сънуването и виденията от изчезващия свят на каракачаните, за да постигнат екстатиката на "Апокриф". А "Черното руно" упорито ще напредва с кервана на виденията си, бягайки като своите каракачани от окончателното заселване в удобството на постигнатото.


Виолета Дечева

















Реплика
от ложата