Амин пунджарав тумин, тумин на пунджарна амин

Така звучи на цигански горчивата фраза "Ние ви познаваме, вие не ни познавате". Със знанието за нея се сдобихме от телевизионния екран благодарение на едноименния филм, излъчен в най-сетне стартиралото предаване за малцинствата. И, слава Богу, още в самото си начало то показа, че няма да изпада в крайности, че няма да спестява сили, за да търси и намира баланса на говоренето и представянето - така необходим, но и така трудно уцелим при тая толкова щекотлива и взривоопасна тема.
Все по два са капаните, в които могат да хлътнат реториката и визията, внимателни към малцинствата. Първата коварна двойка е "прилича-не прилича":изказът или може да тръгне към утвърждаването, че различните са абсолютно различни и поради това идат затрудненията ни спрямо тяхното разбиране; или да се подхлъзне в мнението, че ето - те са същите като нас, всичко правят като нас и само нашите предубеждения ни пречат да забележим приликата in toto. Едната заблуда е плод на вече превърналата се в догма хипотеза за непреводимост на всяка инаквост ("tradutore-traditore"), другата - на вкоренените ни какви ли не центризми, които дори у животните намират/дресират собствените ни черти, действия, умения.
Втората клопка е на "акцентуацията": спрямо ромите конкретно тя е в залитането или към тяхната "безгрижност", или към тяхната "нещастност". Поне досега БНТ често се хващаше в този капан: нейните цигани или бяха "веселяци", които свирят, пеят, танцуват и за нищо повече не мислят; или бяха "убитаци", които освен да дишат лепило, да просят и крадат по улиците за нищо друго не стават. Филмът "Ние ви познаваме, вие не ни познавате" разсипа именно тази представа: в него беше направен сполучлив опит това наистина тъй непознато ни малцинство да бъде видяно не през конвенционалните обществени митове, а през самото себе си и през хората, плътно другаруващи с негови представители. Без предразсъдъци, но и без романтика: "иди и виж".
Радостно е още, че предаването тръгна с ясно съзнание за своята уникалност и отговорност. Живка Гичева достатъчно добре го артикулира: националната телевизия почва нещо, което не е правено досега, което тъкмо в своята "първопроходност" може или да даде пример, или да се провали. Първата "черна лястовица" ни зарежда с надеждата, че пролетта все пак ще разцъфти; но за да сме сигурни, трябва все пак да изчакаме нейните посестрими. Засега само простичко можем да пожелаем: "На добър час!" и със симпатия да уверим: "Ние искаме да ви познаваме, макар и да не ви познаваме".


Митко Новков







Петък,
ранна утрин