Марин Големинов
замина към океана, който го привличаше с безбрежието и могъществото си. За да остави на брега своята душа. Тя полетя, а тук, на земята, остават спомените и едно голямо, стойностно изкуство.
Преди да тръгне, ми обясняваше, че в Порто, т. е. в Португалия, при Камен - един от синовете му, прекарва по-леко трудните зимни месеци. И че е свикнал да отива при Океана, да съзерцава движението, изменчивостта и красотата на водата. Тази възхита от природата си беше типична, големиновска. Като че ли природата го зареждаше с енергии, защото на 91 години Марин Големинов си беше все така изпълнен с любопитство, подвижен за своята възраст, с бистър, все още пъргав ум. А чувството му за хумор продължаваше да е все така фино и леко саркастично.
Движението - това бе главното измерение на съществуването му. Във всякакъв смисъл, във всякаква форма. Имаше една водеща идея - да не спира, да не затъва в спокойните води на еснафлъка, да не застива върху славата, върху постигнатото и удовлетворението. И още - да не остава ума и сърцето си без мисли и вълнения - за творбата, за битието, за изкуството, за бъдещето... Марин Големинов не беше от хората, които забиват нос в настоящето, той винаги вървеше с взор, отправен напред. Затова успя да излезе от черупката на идеите от 30-те години на ХХ век и да сътвори Концерт за струнен квартет и струнен оркестър, Микроквартет, "Зографът Захарий" симфония "Шопофония"...
Произведения, които повлияха върху поколения български музиканти. Веднъж бе писал: "Старал съм се да се хвана на хорото на музикалното творчество по време на движение, без да го прекъсвам, и същевременно да вляза в неговия ритъм, за да не бъда влачен като откачена верига." И все си мисля, че по своя си образен, лаконичен начин, той е събрал в това изречение смисъла на творческия си живот.
Отиде си последният от великото, така наречено Второ поколение на българската композиторска школа. Отдавна го бяхме причислили към класиците. Но той беше още и Учителят, който ни учеше, съветваше, сочеше пътеката, по която да вървим, за да стигнем до светлината. Много от онези, които го следваха и му вярваха, които станаха продължители на делото му, и днес са сред елита на културата ни.
Марин Големинов казваше понякога, че всички звания и почести е получавал със закъснение, че пътят му през годините е бил изстрадван, понякога жестоко. Може би затова му бе отредено дълголетие, за да компенсира онова, което му е било отнемано на младини.
За българите той не е академикът Марин Големинов, а композиторът, написал "Нестинарка". Този бисер на музикалния гений почти 60 години разтърсва, вълнува... Това е паметникът, който Марин Големинов издигна за прослава на своя род, на своите предшественици, на човеколюбието. А днес можем да кажем -
и на самия себе си.
Оставаме с надеждата, че уроците на Марин Големинов за вяра, сила и родолюбие няма да бъдат забравени.
Поклон! С обич и дълбоко признание!


Боянка Арнаудова