Загадката Н. Ф.

Загадъчната Настася Филиповна се оказва мъж, защото тя/той е едно от дадени за отглеждане деца, спасените след пожара на къщата и смъртта на родителите. Момиченцето умира от коклюш, остава... момчето. И тръгва той/тя, понесла тайната на сбърканата си идентичност, да разиграва женихи и кандидати за парите на попечителя Тоцки. Още в първата сцена героинята остригва косите си - актрисата Светлана Илиева, естествено, е направила предварително този жест към спектакъла.
Режисьорът Пламен Панев ни представя на сцената на Пловдивския театър своя хипотеза и още по-точно "предполагаеми сцени от една хипотеза" по знаменития роман на Достоевски. Спектакълът е озаглавен "Идиоти", макар че спокойно би могъл да се нарича "Живот и смърт на Настася Филиповна" или "В търсене на изгубената идентичност". Историята на Настася Филиповна, княз Мишкин, Рогожин, Ганя и семействата Епанчини, Иволгини и прочее е разказана смислено и логично, без да оставя и сянка от съмнение дори за най-ревностния познавач на романа, че не е възможна. В сценичния разказ няма сюжетни пропадания, от които да се губи смисълът и логиката. И изобщо не е странно, че "идиоти", т. е. със сбъркана идентичност, са всички останали освен княз Мишкин (Пенко Господинов). Впрочем с това режисьорът не се различава от нито едно сценично или филмово решение на романа досега. Прибавеното "и" към заглавието само конкретизира позната теза. В търсене на своята не само полова идентичност Настася Филиповна се влюбва в Аглая Епанчина и затова й пише онова доста объркано любовно писмо: "Аз Ви обичам (2)... Какво значи това, вчера минах край Вас, а Вие като че ли се изчервихте? Не може да бъде, така ми се е сторило. Знаете ли, струва ми се, че Вие трябва да ме обичате..." и т. н. Наистина, ако не знаем от кого е написано, можем да решим, че е от мъж. Позовавайки се на "Психоанализата на Достоевски" от Фройд, Панев се намесва в авторовия текст пределно пестеливо и мотивирано. Фразата "Колкото и да Ви обичам, но Вие сте и мой съперник...", промълвена от Настася Филиповна към Мишкин и още 2-3 фрагмента само не са от романа. Другото е от там: и загадката Настася Филиповна, и мистиката на случайните съвпадения (търсене на огледална ситуация в отношенията Ганя - Настася и Ганя - Аглая), и мрачната санктпетербургска атмосфера, и главно скритата, невротична пламенност в поведението на основните персонажи. Към всичко това Пламен Панев е подходил като кинаджия - повече визия, действие, от диалога е останало само най-необходимото. Преднамерено изчистен от битовизъм, който би могъл да изглежда и нелеп в 2000-та, особено при очевидната бедност на театрите ни, спектакълът е експониран в търсена дисхармонична (и неравнопоставена) среда - маси на различни нива и с различен наклон, по които персонажите се катерят и балансират (и това напомня мостовете на Санкт Петербург), звучи етномузиката на "Дедкенденс" - звучаща колкото ориенталска, толкова и балканска.
Иначе в целия спектакъл се чувстват настроения, които далеч не са само славянски и дори европейски. Има определено влияние и от атмосферата на испанското кино от Бунюел до Саура, но в края на краищата всеки по-интелигентен човек носи като камила целия досегашен опит на изкуството. Най-хубавото е, че в спектакъла няма и намек за транссексуалност и травестия. Заслугата, освен на режисьора, е на Светлана Илиева.
Много особен, нетрадиционен е този избор на Пламен Панев - женствената фигура на изпълнителката контрастира с остриганата й глава с характерен нос. Конструкцията на студен (по европейски) експресивен театър със славянска емоция е изпитание за актьорите и изисква отлична техника. Някои като Анелия Ташева (ген. Епанчина) и Румена Георгиева (ген. Иволгина) я притежават. По-младите се колебаят в изразните си средства. Във всеки случай триото Илиева, Пенко Господинов и Елена Кабасакалова (Аглая) е подкупващо младо и любопитно. Ще им трябва все пак време, за да станат по-органични и убедителни в новите си сценични образи (за Господинов това е прощапулник на пловдивска сцена). Спектакълът не обещава многобройна публика, но дори само след него зрителят да посегне към романа, пак си струва. Впрочем с това е съгласен и авторът на "Идиоти" Пламен Панев.

Пенка Калинкова