Читалня в кръчмата
Интересно би било да се знае как и доколко образцови български текстове се ползват от механизма на четене като перспектива вътре в повествованието - не присъствието на книгата, а самото четене. При друг интерпретативен път този механизъм би дал опори за търсене на важни междутекстови мостове и тайни или явни диалози, осъществявани чрез тях.
Тук обаче няма да използвам подобен инструментариум, а ще се насоча главно към въпроса какво става с композицията след такова широко нахлуване на четива и книги и оттам - какви са следствията за самото текстово формиране. Това пък би дало основания да се активират силуетите на важни контексти. Те от своя страна биха преподредили идеологическия език на подобни класически литературни образци. Защото възбуждането на неочаквани посоки и механизми в тях, вина за които носят многобройните книги, писма, записки, прошения, означава нови степени на формиране на езика на литературата. Свикнали сме в класическите текстове този език да се държи канонично, да е кристално ясен и да се върти около вече станалите "вечни теми" за нашата литература (българска идентичност, национално освобождение, свое-чуждо и пр.). Чрез тях пък насетне подобни текстове се анализират като подчертано литературни и основани върху жанровите и композиционните особености и норми на литературността. Благодарение обаче на това вътрепоставено четене, писане, чуване и прогърмяване на музика, се оказва, че тъкмо литературните черти започват да се олюляват, да стават все по-несигурни и дори хипотетични.
На пръв поглед честото намесване на четенето (и книгата, поемата) в повествованието на "Немили-недраги" (и рядкото й участие в "Бай Ганьо") би могло да подведе изследователя да ги мисли в ролята им на цитати или "чужди" текстове (по логиката на Бахтин, т. е. като стилова множественост). Но това не са романови похвати. (Разбира се, не тази е причината творбите да нямат шанс да се докоснат до романа.)
В посочената творба на Вазов подчертано се намесва актът на четене - редом със силуета на четеното е и механизмът на четенето. И обратно - в "Бай Ганьо" четенето почти липсва при приблизително сходния обем на сравняваните произведения. И тъй, първият поглед неправомерно би отклонил същинските причини за този механизъм към други функции. Известно е, че "Немили-недраги" без проблеми се определя жанрово като "повест" - значи в текста трябва да са изпълнени всички условия на жанра (хронологическа постъпателност, събитийна конфликтност, характери и т. н.). Но на около 80 страници цифром и словом 16 пъти се появява силуетът на литературата като цялостен хоризонт или отделна книга, като автор или познание; появяват се и силуетите на писмото и вестника - тях персонажите четат, коментират или палимпсестно дописват.
Четивото е суб-композиционно и оттам то става скритата енергия на повествователно организиране. А това предполага и скрито изработване на идеологическия език на текста. В "Немили-недраги" се формира нещо като "читалня в кръчмата" (кръчмата на знаменосеца например). Разбира се, четенето като механизъм е навсякъде, но най-силно и аксиологически най-точно относно персонажите четенето става в кръчмата и в припознаваните като кафенета или хипотетични кръчми всякакви ресторанти, хотели, лавки и подобни на тях. Припознавани са, защото хъшовете имат едно твърдо персонажно поведение - да възпроизвеждат навсякъде около себе си контекста на кръчмарския протокол. А в него постоянен е силуетът на сказовия поток, на препирнята, на припомнените героизми и преувеличените заслуги. В подобни моменти и на подобни места Владиков носи "Изгубена Станка", в колибата се чете поемата на Бръчков, в кръчмата се чете в. "Свобода", след наздравица се цитират идеологическите жестове от Войникови драми, пак в кръчмата се четат писма от Левски, писма от Букурещ, както и в. "Стара планина" и какво ли още не.
Четенето е като че ли главното сюжетно "действие".
В хода на повествованието другите действия са ограничени, най-малкото защото героите са винаги в ограниченото пространство на кръчмата или колибата. Те почти нямат повествователно битие на открито. Затова и пейзажът липсва в творбата. (С изключение на въвеждащия абзац за "декемврийската мъгла покрай бреговете на Дунава".) Книгите в "Немили-недраги" не стават липсваща или налична библиотека. Те са субординерното средство за образа на всеки от основните персонажи. А това значи - за цялата творба. Защото книгите, които даден герой е чел или чете, са инструктивно средство, те са външен контекст за хъшовете. Така, както външен и предишен контекст за тях са имената на "Филипа", "Панайота" и "Хаджи Димитра". Книгите с удвоена енергия типизират героя, защото първоначално всеки от героите е ономастично заместен (синекдоха) - "немил-недраг" е темата, тя е свръх-ординацията, която носи границите на наратива. В нея се формират "частните" имена - "луди", "кокошкари", "пияници". Третото име е името-субститут, името-метонимия на националната емблема - Перунов, Македонски, Странджата.
Под тематичната синекдоха "немил-недраг" действа фолклоризираният контекст на Войниковата и на Блъсковата наративна схема за трагически и героически действия. Македонски, според думите на разказвача, вече е играл цар "не знам в каква Войникова драма"; Странджата е "в течение на българската драматическа литература"; един от анонимните хъшове говори за себе си с клишетата-цитати, "припомнящи една тирада от една Войникова драма"; обяснявайки на Бръчков как се охранява границата, Македонски отбелязва: "Тия кучета агарянски не дават вече пиле да прехвръкне през "тих бял Дунава", както ти си го писал в книгата си". Въпросът е кой е писал и какво е писал? Бръчков? Явно Македонски е чел или "Радецки", или "Де е България?", или и двете. Но ако ги е чел, остава питането за антиципацията на техните контексти, защото сюжетното действие в този момент е около срещата с Левски (декември-февруари, поне 1871-1872 г.), а текстовете с "тих бял Дунава" са като че ли по-късни. Ако засечем с историческа справка по време на коя обиколка на Апостола става това, ще направим излишно усилие, защото "Немили-недраги" все пак е литература.
Дали Вазов е попаднал в клопката на персонализма, след като нарушава хронологията, овеществявайки собствения си образ и чрез двете стихотворения, и чрез Бръчков, тук не е толкова важно. Подобна сюжетна "несъобразеност" има и на още едно място: Когато в предсмъртния си час Странджата завещава парчето знаме и един мемоар на революционния комитет от 1876 г., това като че не смущава нито Бръчков, нито читателя - Странджата отново избързва да остави на младия хъш един документ, който все още не се е случил, защото тепърва предстои срещата с Левски - значи сюжетното време концептуално върви някъде около началото на 70-те години на миналия век. Още повече, че между ХIII и XIV глави има три години време - престоят на някои от героите в затвора.
Оказва се, че не само Македонски е чел това, което Бръчков-Вазов е "писал в книгата си". Поемите на Бръчков стават веднъж наръчник по теория и практика на художеството, щом Хаджият се учи на патос от него. Но втори път те стават опознавателен знак за самия младеж, щом и Владиков, оказва се, ги е чел. Интересна е и друга случка: поемите на Бръчков стават силен дразнител и точно от тях Попчето заема идеологическия език на социалното писане - след прочита сам започва да съчинява прословутата сатира за "брайно ле, Петреско".
Странджата е в "течение на българската драматическа литература", а Владиков, Македонски и Хаджият четат поеми не от стремеж да попълнят доброто си образование. В цялото повествование на "Немили-недраги" книгата (поемата) и драмата показват как четенето и гледането социализират творбата. Литературата вече не е художество, а "история", социална история. Поемата и драмата са конституция на това как трябва да се съотнасят робство и жест, история и човек. Литературата над сюжета е наратив за действия, които не могат да се случат в хода на повествователните рамки. Иначе разказът за хъшовете тече безсъбитийно: една кражба - едно напиване, друга кражба - второ напиване, представление - напиване. И сред всичко стоят спомените. Книгите и поемите трябва да актуализират спомените, но и да перспективират последното, същинското действие - смъртта при Гредетин. Така че "Изгубена Станка" или драмите на Войников и поемите на Бръчков не са художество, а буквализиране на литературни контексти. Затова всеки иска да бъде цар или хайдутин, както и завардването на границата става точно по модела на Бръчковите книги.
Не "Изгубена Станка", нито пък "Райна" или "Крум" участват като контексти, а историческата памет, която превежда литературата на езика на спомена. Патриотичното, хайдушкото "вчера" и паметта за цар и войвода ретардират "Станка" и боят става почти буквален, а страстите - истински. Затова далеч след представлението в кръчмата Македонски все още гледа кръвнишки Хаджият, имал злополучната чест да бъде татарин. Книгите в "Немили-недраги" са знаци и такова твърдение би могло да звучи вече школски профаниращо. Но като знаци те са идеологически плътни, произвеждат патоса на идеята, поддържат я в буквалните й хоризонти. Точно книгите градят композицията на текста и го принуждават да спасява темата си чрез тях. Иначе темата за немилите-недраги кокошкари би била несериозна. Вазов ползва точно тази техника на редуцирания откъм повествователни събития сюжет за сметка на контекста на книгите, в които наистина сюжетът е обилен и патетичен. Защото е буквално ясен и защото всеки от героите го присвоява за себе си. Така многото персонажи не се превръщат в характери. Така и композицията на повестта остава с много пробойни в художествения си категориален апарат. Вазов обаче използва като похват вмъкването на текстове или силуети на книги, за да повдигне на степен идеологията на текста. Иначе той би се провалил под напора на събитийния вакуум и неадекватните случки за едни бивши герои.
Явно на Вазовите герои е съдено да "живеят сред много думи" (както преди няколко години писа Инна Пелева). Бих казал не сред думи, а между кориците на книгите и из завоите на българския литературен процес. И ако в кръчмата става все един и същ преговор на минали геройства, които всички знаят, то чрез книгите се гради идеологията на миналото и оправданието на сегашното. Затова някои книги и брошури (като тази на Странджата от 1876) антиципират реалната история. Важното е, че те стават високия контекст за низовите редове на хъшовския език и жестове. Т. е. книгите са тяхното оправдание. Героите не помнят точно поемата или драмата, те помнят ситуациите им, идеологията им.

Цветан Ракьовски


Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста навремето...