Книжарницата
е мястото
- Как така успявате - повечето издатели се молят да оцелеят - а "Колибри" открива още една книжарница?
- Издателите се оплакват от условията, в които са принудени да работят, от липсата на истински ясна национална политика относно книгата. В това отношение сме безумно изостанали от останалите европейски страни. В България липсва истински пазар на книги. Оплакваме се от непосилно високите данъци върху книгите, приравнени към всяка друга стока. Негодуваме и ще продължим да негодуваме. Не знам доколко ние от "Колибри" сме успели повече от другите издатели, след като откриваме нова книжарница.
- Противопоставяте ли я на пл. "Славейков"?
- Не съм съгласен, че пл. "Славейков" издевателства над книгата. Това е самовъзникнала, любопитна и живописна структура. Видят ли я, чужденците се радват на нейната екзотика. Пл. "Славейков" ще съществува наравно с книжарниците още дълго. Ние, издателите, се храним от уличната търговия, но не могат и книгата, и книжната индустрия въобще да зависят от метеорологичните условия. Това никога не съм могъл да го приема. Държавата съсипа цялостната система за книгоразпространение, за да се раздават и продават магазини за бяла техника... В Чехия книжарниците останаха книжарници. Тук това не стана въпреки многото гръмки приказки. Единственият изход на издателствата, които искат да продават при нормални условия, е сами да си откриват книжарници. Миналата година този процес стана забележим - книжарници откриха "Труд", "Прозорец" и "Летера", "Еднорог". Има раздвижване, но никак не е лесно. Защо? Цените на магазините, било за наемите или на площи за купуване, са същите, каквито ако търгувате с BMW. Държа да подчертая, че от книжната търговия може да се печели. Ако искате да станете милионер, по-добре се захванете с друг бизнес, но не е вярно, че книжната търговия не дава никакви доходи. Има определен интерес към книгите, макар като цяло да спада. Остава една аудитория, която чете и купува книги. Вижте панаирите. Аз не знам през последните десет години друга стока в България, освен книгата, за която да се редят на опашка.
- Спомням си феноменалните опашки на последния Панаир на книгата...
- ... Което показва, че хората искат да си купят книги, но няма кой да им ги продаде. Пл. "Славейков" не е истинска книжарница. На него има много малко заглавия. Едни и същи заглавия се продават на различни маси. 90 на сто от книжната продукция категорично нямат шанс да стигнат до читателите, защото тях никъде не ги продават. Или се появяват за кратко и изчезват. У нас има дори свръхпродукция на книги. Непрестанно излизат нови заглавия, които сергиите чисто физически не могат да поемат. За мен книжарницата е единственото спасение. Ние все още пълним новата книжарница, но при нас вече има около 3000 заглавия. Ако приемем, че на една маса на пл. "Славейков" има не повече от 100 различни заглавия, то в новата книжарница на "Колибри" се продават книги, колкото на 40-50 маси на площада. Помещението за софийските размери не е никак малко и евтино. За да бъде истинска, една книжарница трябва да е 400-500 квадратни метра - тогава ще побере всичко издавано в България и някои чуждестранни книги. Но това са възможностите ни за момента. Вече мястото не достига - в началото слагахме книгата с корицата напред, вече откъм гръбчето им, добавяме лавици.
- Какво друго ви доближава до изискванията за европейска книжарница?
- От 7-8 години ние доставяме книги по каталог и читателите могат да получат до месец търсените от тях френски, немски и други заглавия. Както във всяка европейска книжарница, просто в момента ги нямаме на склад. Вие ме питате как успяваме? Не винаги успяваме. През голямата криза 1996-1997 година бяхме принудени да затворим три книжарници (по една в София, Пловдив и Варна) поради нерентабилност. И издателският бизнес е чувствителен към общата икономическа ситуация в страната. Книгата (и съжалявам за това) не е стока от първа необходимост. Покупателната способност у нас е доста ниска, за да може книгата да е достъпна.
- Защо тогава не прокопсаха българските библиотеки, в които да четат по-бедните хора?
- В България библиотеките нямат пари. В Дания данъците върху книгата са също толкова високи, но държавата налива страшно много пари в библиотеките и ги задължава да купуват книги по определени квоти. Датският издател е сигурен, че една част от неговия тираж задължително се изкупува. Тук такава сигурност няма. А българските книги, забележете, са изключително евтини.
Една книга в развитите европейски страни ще струва 5-6 пъти повече от българската си версия. Издателят поема целия риск, защото не знае колко книги от тиража ще се продадат. Ако аз отида при някой разпространител и му кажа: "Възнамерявам да издам това и това, колко бройки би взел?", той ще ми отговори: "Дай да видя книгата". Т.е. трябва вече да съм я издал. И тръгваш да се мъчиш да я продаваш, което трае неопределено дълго.
С уличния начин на търговия животът на книгата е обидно кратък - тя живее няколко седмици. Именно затова са важни книжарниците, в които човек може да намери книги, които са издадени не само през последните две-три седмици, а през последните месеци и дори години. Книжарници като нашата отразяват вкуса на издателя. Изданията от улицата отразяват вкуса на търговеца.

- Гледате ли на книгите като на артефакт?
- Никой никъде не гледа на книгите така. Книгоиздаването е култура, но и бизнес. Много странен бизнес, защото е свързан с пренасянето на книги от едно място на друго. Това е тежък физически труд. Навсякъде се мъкнат книги. Кашони, камиони, самолети транспортират книги до всички точки от света. Желанието на всеки издател е книгата му да влезе в книжарница. Разбира се, книгата може да се продава където и да е - всяка купена книга е ценна. Но в книжарницата човек може да я пипне, да я помирише, да я близне, да попрочете нещо. А и това не е старият модел книжарница - тук всяка книга вече е достъпна. Използваме всяко местенце според правилото: колкото повече книги имаш на квадратен метър, толкова повече продаваш. Амбицията ми е в тази книжарница да стигнем до поне 5000 заглавия и непрекъснато да я допълваме. Издателската работа не е интелектуална професия, при която си седиш вкъщи и измисляш умни неща - хамалуването е част от този бизнес.
- Добре, да искаме ли държавата да съчини единна национална политика относно книгата, или въобще да забравим за властта и да си вършим работата?
- Ние не искаме държавата да ни помага. Важното е да не пречи. С издателския бизнес държавата няма директна връзка. За десет години се видя кой какво може - имаше набедени творци, издатели и не знам си какви още... Ето, излез на пазара и покажи какво можеш. Намирам, че това е едно от малкото качества на т.нар. наш преход. Най-случайно издателствата първи от всички области на културата извършиха така наречената реформа. Тя стана светкавично без никакво участие на държавата още през 1990 г. Причината е, че поне в началото книгоиздаването не изисква кой знае какви инвестиции. Не казвам, че книга се прави с хич, но не е като да направиш симфоничен оркестър. Книгоиздаването е най-независимо от държавата и ние най-малко плачем. Всички други области на културата искат от държавата пари, ние - не. Ако държавата желае да подпомага културно, тя трябва да подпомага не самото издаване на книги (издателите си намират начин за финансиране) - трябва да подпомага книжарниците.
- Кои световни тенденции в книжарската индустрия не познаваме въобще?
- Всички. Не сме изостанали драстично в книгоиздаването, но в книгоразпространението сме направо във феодализма. Това никъде го няма. И понеже в много сфери държавата ни е абсурдна, ние не забелязваме и този абсурд. Мога да дам пример с Германия, която е с най-развитото книгоразпространение в Европа. Офисът на фирмата-разпространител - търговец на едро, която се намира в Щутгарт, е колкото седем ЦУМ-а, наредени един до друг. А вътре попадате в епизод от научнофантастичен филм. Големи, високи до тавана кранове подреждат палети с книги. Книги се движат по транспортни ленти, различни роботи ги мерят, опаковат, лепят етикети, слагат ги във вани и абсолютно автоматично отиват в най-различни посоки. Почти няма хора. Ако в книжарницата няма търсената от вас книга, но тя съществува физически, само с едно натискане на клавиш книгата ще се появи утре. Да не говорим за некласическата търговия на книги чрез интернет. "Амазон" съществува от няколко години, но нейният оборот в момента е по-голям от този на всички книжарници в САЩ. Това са милиарди, а ние тук се борим да отворим някоя книжарничка. Аз лично обичам този носталгичен, старомоден начин да се купува книга от книжарничка. В България вече има фирми, които предлагат книги през интернет, но при ниските цени на книгите и високите цени на пощенските услуги я си поръчайте някоя книга от Павликени примерно...
- А има ли шансове един български издател да се включи в по-големи пазари от българския? Да се намеси в голямата издателска игра?
- Аз съм бил горд да видя книги на "Колибри" да се продават в парижки или мадридски книжарници. Но нашите работи са дребни. Бизнесът върви на различни нива. Преди една година по време на Лондонския панаир, докато се разхождахме да избираме книги, които да доставим тук, "Бертелсман" купи "Рандъм хаус" за два милиарда и двеста хиляди долара. Къде е България до такива пари! Световният издателски бизнес се концентрира в не повече от десетина фирми. Във Франция издателските компании, които сливат 30-50 издателства, са собственост на някакъв друг бизнес. Хората нямат представа кой е крайният собственик. Ние не можем да се намесим, но нас могат да ни намесят.
- Петимни ли са за нас?
- Засега не. Нашето влизане в Европа се свежда до това чужденците да дойдат тук. Колкото и да е малък българският пазар, все пак е някакъв пазар. Капитализмът не може да си позволи да се държи настрана от него. В нашата провинция не може да остане вакуум. Макар че в момента в България не може да дойде онова единствено издателство, което да помете всички останали. Издателствата са ужасно независими субекти и страшно много на брой - не е лесно да ги надцакваш, като казваш, че ще купиш всички права. Има отделни случаи на български представителства на чужди издателства, но това не нарушава пазара.
- Кой липсва на сцената, където фигурират автори, издатели и разпространители?
- Трябва да се появи литературният критик. В това огромие на всекидневно изливани от печатницата книги читателят не може да разберете за какво става дума. У нас книжките даже изглеждат еднакво. Няма никакъв оценъчен критерий, който да ви насочи коя е "правилната" за вас книга - търсеното качество в търсения жанр. Страниците за книгата във вестниците са рекламно-иинформационни: няколко редчета, които авторът на вестника е подбрал по някакъв ясен само за него начин. И това е единственият вариант на някаква реклама. По телевизията няма предаване като "Апостроф" на Бернар Пиво, който държи в напрежение зрителя цял час, докато говори за писатели и книги. Тук първо питат колко ще платиш за реклама. В България отсъства обратната връзка на оценяването. Някога поради идеологически причини една статия можеше да направи от една книга събитие или да я провали. Критиката имаше значение, а днес никой не се интересува от мнението й. Има някакви херметични премиери, на които се изявяват критици от едно време.
- Възможно ли е в България да се появи литературен агент, който да се занимава изключително с български автори?
- Тази фигура също липсва засега, но чак толкова ценни произведения едва ли са написани, за да има нужда от агент, който да представи текста на издателя... Обвиняват "Колибри", че не издава български автори. Това не е точно така. И освен това, нека българските автори бъдат така добри да напишат това, което не мога да не издам. Аз ще издам всяка книга, която ми хареса, независимо кой е нейният автор. Трябва да се знае, че издателят издава книгата със собствените си пари. Не е много любезно някой да ме обвинява какво аз правя с парите си. Идват хора и ми казват: "Аз съм написал една книга, от която ще се спечелят страшно много пари". Защо не си спечелите вие пари с нея, а занимавате мен. Но да се върна пак към критиката: ако в България се роди гений, няма кой да го оцени и да го направи известен пред обществеността. Ще го знаят няколко души, ще издаде книжка в 500 тираж и всички да кажат: "Леле, страхотно!". Но това в най-добрия случай са 500 души. Ако се появи някой съвременен Ботев, просто ще потъне в неизвестност. Може и никой да не го издаде. Ето това са парадоксите на българското общество - никакви критерии, никаква йерархия на стойности... Но и издателите са много странни хора - нашето книгоиздаване се развиваше на вълни. Като види издателството, че един жанр върви, почват всички да го издават, качват се всички маймуни на клона. Така съсипахме и имена, и жанрове. Това е ненормално движение.
- Догодина издателство "Колибри" навършва 10 години. Имате очевидно влияние. За какво още мечтаете?
- Имаше една поговорка - първите пет години работи за марката, после тя ще работи за теб. Според социологическите изследвания нашето издателство е сред първите десет по влияние. Заради качеството на това, което правим. Колкото до мечтата ми - имаше едно стихотворение на Валери Петров за един човек, който мечтаел да има часовник, сега има часовник, но няма мечта. На мен мечтата ми винаги е била да имам хубава книжарница, почти истинска, като тази. Искам книжарницата на "Иван Вазов" 36 да има постоянната европейска клиентела, която имат и другите ни книжарници.

9 февруари 2000 г.

Разговора води Марин Бодаков



Разговор
с Раймонд Вагенщайн

На 17 февруари т.г. в София беше открита нова книжарница на издателство Колибри, чийто управител е Раймонд Вагенщайн. На други места мъглата в книгоразпространението още не се е вдигнала. К