Портрет на една машинописка

Ако в Сатирата "Още веднъж отзад" ("Шум зад кулисите") от Майкъл Фрейн кинорежисьорът Иржи Менцел беше построил изцяло по жанровите канони на фарса, то "Машинописци" от Мърей Шийзгъл в Театър "Сълза и смях" той е поставил чрез нюансирания психологически анализ на персонажите и развитието на взаимоотношенията им. Колкото и да са различни двата подхода, в подобен избор няма нищо изненадващо, нищо особено. В сценичния резултат от тях - също. Вероятно поради това мнозина удивено-разочаровано казаха: "Ама, това ли е прочутият Менцел? Че то не е нищо особено!" Може би логична реакция, ако я обясним с огромното очакване големият чешки кинорежисьор да разтърси нашата театрална сцена с изключителни спектакли. Е, не я разтърси, но пък този факт не разтърси и ония, които добре помнят филмите му и вкуса на Менцел към на пръв поглед "нищо особеното" в човешкия характер и поведение в ежедневните ситуации, където той открива винаги в детайла нещо неподозирано и особено.
"Машинописци" е представление, което силно напомня този му познат от киното стил. Дори и това, че то е протяжно, спокойно, лишено от ярки обрати в образността, от драстичен експресивен рисунък, го доближава повече до киноразказа на Менцел, отколкото до някакъв очакван динамичен театрален разказ. Когато книжният прах, в който са потънали двамата машинописци Силвия Пейтън (Ана Вълчанова) и Пол Кънингам (Рашко Младенов) се превръща в дим, в който те запяват мечтите си, това би могло да породи обрат, смяна в жанра и превръщането на кроткия диалог в зрелищен мюзикъл. Но на сцената това са просто два епизода, два "кадъра" от живота им, в които те леко меланхолно изпяват своите затрупани от канцеларски папки мечти. Или когато към края Силвия казва на Пол "Но ние отлично се разбирахме" и от възрастна уморена жена се превръща в някогашната млада Силвия, засвирвайки на пианото ретроспективно "спомените" от това отлично разбирателство, това са също повече като два монтирани един до друг кадъра, отколкото две ярки сцени. Дори свиренето на двамата актьори, музиката на Гершуин, звучи повече като музика "зад кадър", допълваща действието, отколкото като част от него. Гершуиновата Америка звучи в съзнанието на двамата чиновници, докато те запълват американското си ежедневие с адреси и баналности, като тиха ирония към копнежите (не само) на средния американец. Толкова много музика в сценичното действие се превръща по-често в "представление", представя се в действие. Менцел я е оставил "зад къдър". И се е съсредоточил върху образите, които актьорите играят. Накратко, качествата на представлението са в очертаването на образите чрез нежния и тих нюанс в промяната им. И в дуета Рашко Младенов - Ана Вълчанова постижението в тази Менцелова стилистика е предимно на Ана Вълчанова.
Актриса, строяща сценичния образ повече чрез фини детайли, отколкото чрез ярък характерологичен рисунък, Ана Вълчанова дарява на "обикновената" машинописка Силвия Пейтън много нежност и мекота, опоетизиращи баналните й ежедневни действия. Плахият опит за харесване и флирт в началото, когато приема Кънингам, незабележимо се сменя в "театъра на ежедневието" с безпомощна демонстрация на служебност, когато разбира, че той е женен или когато шумно показва "силен характер" в разговора с шефа. Изобщо нюансираното разгръщане на образа в различните ситуации неусетно слепва образа на Силвия в един живот на тъжно и тихо остаряване. Желанието да стане дама с "много рокли" и разтърсващи емоционални преживявания актрисата изиграва с плахо кокетство и искрен наивитет. Мечтаната Силвия Пейтън, играе непрестанно със скучната чиновничка, привиждаща в застаряващия вечен студент по право Пол, своя рицар. Един от най-типичните за тази добра актьорска игра на Ана Вълчанова моменти (и за хумора на Менцел) е, когато Кънингам едва ли не със завист я пита: "Какво ще правите тази вечер, Силвия?". Тогава тя застава в ефтиното си костюмче като кинозвезда, снизхождаща да даде интервю на своите почитатели и влюбена в неизбежния бляскав и някак си потискащия я бурен светски живот мечтателно-отегчително казва: "Ще си измия косата с новия шампоан".
Ана Вълчанова създава пастелен, тих и тъжен импресионистичен портрет на една самотна машинописка, опоетизирайки баналното й живеене. Актьорският й стил впечатлява тъкмо с пастелността и сложността на изразяване, нежели с ярки експресивни, мощни жестове. Добра роля.
Менцел казваше на шега в многобройните интервюта, които даде, че дошъл в България, за да откаже Рашко Младенов от цигарите. Но стана ясно, че не здравословната агитация е неговата сила, а умението да встрастява актьорите в професията им.


Виолета Дечева

















Реплика
от ложата