17.02.2000, в реално време
Съвсем наскоро - по телевизията и в пресата - се ангажирах с няколко мнения около въпроса за мястото на Министерството на културата в българската култура. Не мога да не приема предложението на в. "Култура" да напиша текст по този въпрос, и то по няколко много съществени причини:
1. Вече съм си позволил да изкажа открито мнение, и затова трябва да продължа логиката на говоренето, за да бъде ясно, че това не е синдром на лесното приказване по тема, за която обикновено всеки има какво да изрече.
2. Следващата причина би трябвало да се натрапва в очите на всички ни - че в дискусията за българската култура навлизат най-вече хора, които правят изкуство, докато институциите все още изпитват нежелание да се включат и да ангажират също толкова радикално вниманието ни, да ни накарат да говорим диалогично. Така комплексът от обществени нагласи в комбинация със самия характер на медийното пространство, в което се води този разговор, обръща цялата работа до положението, че по стратегически теми не говорят най-стратегически ангажираните личности. Продължавам да смятам, че по културнополитически проблеми в медиите е най-разумно да говорят културнополитическите личности. И обратното, малко неправомерно е дискусията да се води най-често от писатели, драматурзи, композитори, театрали. Но щом като тъй или иначе в този тематичен обмен на мнения участвам аз, при това без културната проблематика да е моя конкретна професия, то със сигурност е най-добре да произнеса нещата по начина, по който ги мисля. Затова бързам да обявя, че ще дам множество и свободни примери, ще формулирам някои тези, които сигурно ще звучат като проектозакони. Но именно по този начин мога да отговоря най-смислено на въпроса, който от един месец колеги и приятели ми задават: "Е, добре, какво да бъде, ако няма да е министерство на културата?"

I.
Ще започна своята монологична част от това, което се надявам, че е разговор, с едно просто разяснение:
Зададох, задавам и съм готов пак да задам риторичния въпрос "Какъв е точният смисъл от съществуването на едно министерство на културата?"; зададох го, защото усещам, че в общото мислене за нашия съвместен живот в сферата на творческите занимания цари не толкова някакъв вакуум от възможности и идеи, а по-скоро отсъствие на желание, амбиция, хъс, ищах, ревност в това да преодолеем някои съществуващи и независещи от нас инерции, които обаче заплашват да се превърнат в инерции вътре в нас. Приемайте, че моят въпрос има същия мотив, какъвто е мотивът например на ежедневното ни възклицание: "За какво ни е този телефон, като постоянно е развален!". Когато най-накрая достигнем до критичното натрупване, се вдигаме, отиваме, оправяме, поправяме, ръчкаме, караме се или съответно молим и поне отчасти извършваме някакви реални действия, за да можем в крайна сметка да се радваме на това благо на съвременността. Очевидно, споменатото възклицание не е дефинитивна декларация, че се отказваме от телефона. В този смисъл и аз признавам, че без телефон не може. Но в определени моменти е по-добре да знаеш, че нямаш телефон, отколкото да имаш повреден такъв.

II.
Когато говоря за култура и културна стратегия, се ограничавам главно в областите, с които съм имал реален досег. Но понеже съм убеден, че проблемите, които на мен самия са ми добре познати, са практически, неизфабрикувани проблеми, то вярвам, че и позицията, която се опитвам да защитя, е в пряка връзка със съществото на общия проблем.
В работата на една културна агенция (министерство, център, фонд или държавна фондация) трябва да е програмиран принципът за участие на колкото може повече лица от реалните, креативни области. За да не подмина обичайното споменаване на международната практика, ще отбележа, че и европейският стандарт най-често е свързан със създаването на комисии, с провеждането на сесии. И водещият принцип е одобряването на бюджети за проекти, а не на бюджети за структури и институции. В нашата практическа ситуация обаче не са доведени докрай следните правила:
1. Всяка комисия трябва да се организира и назначава за период поне от 3 години или друг адекватен срок, така че:
- не просто "да дава" финансова помощ, а най-вече да оформя тенденция, да установява постоянни критерии;
- да не бъде зависима от кадровите промени на правителствата или от чисто политическите обстоятелства;
- със самото "събиране" на тази комисия за толкова сериозен срок автоматично се обосновава голямата отговорност, която нейните членове носят. Малко хора биха поели ангажимента да участват в такава структура за продължително време. И по-добре. По този начин ще се провери принципната им представа за изискваната от тях отговорност. Вече можем да очакваме, че тази структура ще гради някаква планирана политика. И ако министерството или агенцията успее да ангажира "реални" хора, това значи и че ще успее да накара тези хора да градят стратегия. Това е нещото, от което се нуждаем;
- при завършване на този период и при очевидни неуспехи на проведената от комисията стратегия, очевидно е, че лицата, участвали в нейната работа, нямат никакво право на участие в други подобни комисии. А лицата, назначаващи такива комисии, могат да си направят също аргументирани изводи.
2. Трябва да се прави всичко възможно, така че кандидатстващите проекти да бъдат подкрепяни със 100% от исканите бюджети. По този начин:
- подкрепата е реална, а не формална;
- това ще прекрати всеизвестната практика "Знам, че така или иначе ще ни дадат с 50% по-малко, затова дай да поискаме с 50% повече". От "надлъгването" между комисии и кандидати не печели никой;
- ще се оформи едно много по-реално "число" на субсидираните проекти. Ако броят им е малък, той значи е адекватен на незавидното ни финансово положение. Всяка истина е по-добра от най-добрата илюзия.
Да не се лъжем - днес е нормално, "ежедневно" събитие да спечелиш субсидия. А тя обикновено не е достатъчна за представлението, изложбата или книгата. Кандидатстваме по принцип, дежурно, та дано поне отнякъде да се появи нещо. Това прави лоша услуга и на нас като автори, и на институцията, пред която кандидатстваме;
- ако при едно творческо начинание са удовлетворени стопроцентово изискванията на кандидатите и са инвестирани всички поискани от неговите автори финансови средства, то и резултатите могат да бъдат проследени със специално внимание. При несносен и силно разочароващ резултат видимо няма никакви основания да бъдат подкрепяни бъдещи кандидатствания на същите автори.
Най-добрите механизми са механизмите, които ни изправят лице в лице с някаква истина. Ако се провалям, когато са ми дали всичко, което искам, значи причината е в самия мен. И ако няма нищо по-здравословно от един провал, то най-здравословният от всички провали е онзи, за който знам, че се e случил по моя собствена, а не по нечия друга вина.

III.
Едно културно министерство или агенция не може да работи "оттук-дотук". Или поне не, когато става дума за културното живеене. В този смисъл, аз нямам никакъв проблем с простата и ясна формулировка в отчета на правителството за изпълнение на Програма "България 2001":
"Националната културна политика в широкия смисъл на това понятие е насочена приоритетно не само към културните процеси, дейности и продукти, но и отражението им върху начина на живот, поведението на обществото и на отделната личност."
Важно е обаче как точно ще бъде ориентирана тази политика.
Не може да се правят стратегически начертания за промени в глобалните перспективи без дългосрочни инвестиции - финансови също, но най-вече инвестиции на "логика". Интересно е кога ще повярваме докрай в това, че за литературния или филмовия пейзаж на една култура е много по-полезно да се създават и възпитават читатели и публика, отколкото да се структурира или организира процесът на книго- и филмопроизводство. Възникването на високи естетически събития в което и да е изкуство е резултат на странни и непредвидими стечения на време и събития, на талант, на индивидуални духовни потребности. Най-убедителното и същевременно артистично доказателство е изложено от проф. Ф.Ф. Преображенский в 8-ма глава от "Кучешко сърце" на Булгаков. Накратко, художествените образци ще се "случат" независимо от каквато и да било културна стратегия. Дали обаче те ще станат елемент и органична част от нашия културен свят, това вече е въпрос на стратегически действия. За да бъдат те наша собствена ценност, самите ние трябва да имаме адекватна ценностна система. Можем да се възпитаме, да се подготвим за живеене в културна ситуация. Начините за тази подготовка нито трябва да се измислят тепърва, нито са много по-различни от прагматичните механизми, които ръководят много други сфери на обществения живот.
Когато говоря за слабата ефективност на работата "оттук-дотук", имам предвид наложителното разтваряне на хоризонта на вниманието, което една институция проявява към процесите в културния живот. Моят модел е горе-долу такъв: насърчаването на интерес към занимание с творческа дейност, на интерес към духовно присъствие въобще, се поражда в определени условия. А пък тези условия се създават. С план, стратегия и реализация. Така, както се създават условията за възникването на пазарната икономика например. И това изисква не по-малко време, напротив, изисква най-малкото двойно повече време и упорство. Първите опорни точки са там, където са всички съществени опорни точки - в образованието, още в най-ранната му фаза, там, където думата "образование" най-силно се слива с думата "възпитание". Отговорността за наличието или липсата на някаква наша изначална способност или интерес не може да се носи само от ресорното министерство. Ако признаем, че културата и културността са ценност и стойност, ако липсата им, образно казано, е форма на неграмотност, това значи, че за култура и културност трябва да работят всички, които работят за грамотността на нашата държава в буквалния смисъл на думата.

IV.
Вероятно тук е крайно време да употребя една дума, която се провижда в логиката на горните редове. Това е понятието "мениджмънт". В последно време ми се струва, че узряхме до следната очевидност:
Една реална цел може да бъде постигната единствено по реален и адекватен план. Този план се изготвя от човек. Той носи отговорността за този план. Този човек е мениджърът на проекта. В известен смисъл министър-председателят е мениджърът на държавата. И колкото по-сериозен е начертаният план, толкова по-важно е кой е мениджърът. Това вече ни е кристално ясно. Защото от едно десетилетие вече ни се налага да формулираме ясен план и да му намираме мениджър. Културната политика е есенциално различна от икономическата и финансовата политика, както и от механиката, по която функционира една частна икономическа инициатива. Но в едно нещата безкрайно силно са свързани - в големите изисквания, които се поставят пред стила, пред динамиката на онези, които са ангажирани във всяка една от тези сфери. Ние всички вече живеем в един много по-реален свят. С реални перспективи за реални начинания, пред които стоят реални трудности. Няма и не може да има успех в което и да е от тези начинания, без тотална и изтощителна мобилизация на цялата енергия на системата от хора, организирана за някаква цел. Трябва да ни е напълно ясно, че в България в началото на 2000 година не може да бъде реализиран икономически, технически, търговски или художествен проект
- без пълно интелектуално, емоционално и физическо ангажиране на ръководителя или отговорната фигура на проекта с всеки от неговите елементи. Без сериозни изисквания към неговите сътрудници, помощници, служители и пр.;
- без да бъдат нарушени поне малко стереотипите на ангажираните в проекта хора. Без надхвърляне на нормалните предписания за продължителността на работния ден. Без сериозни сътресения в частната сфера на работещия за сметка на професионалната.
Не познавам хора, които да успяват в своята конкретна практика, без да са стъпили върху тези фундаментално важни и фундаментално прости принципи. Обратното, познавам мнозина, които успяват да присъстват активно и творчески в мъчителната и изтискваща реалност на "изкуствата" само защото наливат огромни количества енергия; защото не се притесняват, че трябва всеки път да започват отначало; защото постоянно се самообразоват в нови и нови области; защото интуитивната им мисъл вече е започнала да изпреварва препятствията, преди още да са възникнали. Тоест тези хора са се превърнали в адекватни "реални" съавтори на реалния живот, а не са просто зрители.

V.
Познавам - лично и професионално - доста хора, работещи в културното министерство. А преди да започна да пиша този текст, отделих време за доста документи и програми, посетих страниците в Интернет, в които Министерството на културата, Министерството на образованието, както и съответните комисии на Народното събрание, представят себе си, своята структура и своята практическа дейност. Запознах се и с биографията на министъра на културата, с програмите на самото министерство. Допускам, и не от куртоазия, че немалко от водещите фигури там, заедно с немалко лица от своите екипи, всъщност са онези "реални" хора от "реалния" свят, за които в този текст толкова много говоря. Аз смятам, че има смисъл да се отправя съобщение към адресат, който може да го приеме. Затова и пиша този текст. Също така, имам вече доверие само на онези, които притежават емоция, амбиция, воля, хъс. За да прекрача напряко през излишните увъртания, просто бих казал: реформата, ако сме решили да я наричаме така, може и да успее в рамките на министерска структура. Но няма да успее никога, ако не се прозре характерът й на малка революция - в стила и в отговорностите.
Има два вида начинания. Вид първи - така или иначе, побеждават "обективните" причини. Вид втори - всеки е отговорен за всичко. Съберете талантливи хора, дайте им да разберат какво означава принципът "всеки е отговорен за всичко", поставете ги в напрегната и здравословна ситуация, искайте от тях повече, отколкото те могат да дадат, искайте от тях грамотност, чужди езици, всевъзможни допълнителни или дори странични познания, компютърна грамотност над средната, безпогрешна ориентация в международната културна ситуация, искайте от тях да натрупват неформални контакти с всички възможни международни културни институции, да бъдат по-инициативни от самите вас...
Може би звучи като да направиш цяла революция? Да. Точно за това става въпрос.


Георги Тенев