Регионализми,
провинциализми,
изолационизми


Лицата в телевизията - повторение след повторение. И то не само в политиката, но и в културата. Миналата седмица беше посветена на Камен Донев: "Суматоха", "1002 нощи", "Мозайка". Преди време "една българка", следяща за правата на човека в Чечения, също в къс срок обиколи не малко от предаванията на БНТ. Въобще различните екранни (ко)продукции като че ли изпитват глад за личности: въртят се все в един "персоналистичен" кръг и само "Ах, тези муцуни" на Екатерина Генова донякъде разнообразява галерията. Телевизията, всички телевизии страдат както от липсата на достатъчно качествени автори, така и от липсата на достатъчно интересни събеседници. Или поне създават видимост за такова страдание.
Видимост, тъй като всяка телевизия е жертва на често споменавания от Михаил Неделчев "лош регионализъм". Речта иде за отесняващото визията локализиране, самозатварянето на студиата, вглеждането преди всичко и най-вече около себе си, в най-близкия, най-ограничения собствен район, без да се проявява особен интерес към състояващите се културни факти извън тия доброволно очертани рамки. И това се отнася не само за кабелите, но и за БНТ. Към "българската провинция" тя се държи така, както CNN към "балканската провинция": забелязва я само когато нещо лошо стане там. Иначе просто не съществува. Националната телевизия, която по презумпция трябва да бъде и общобългарска, оформя благодарение на своя "лош регионализъм" един, нека го назовем "столичен провинциализъм", наследен вероятно от конструирането на нашата култура по тъй наречения френски модел: в центъра се случва почти всичко, в периферията - почти нищо. И поради това, за жалост, от нейните камери убягват творческите успехи на важни автори като ямболиите Георги Зайков и Христо Карастоянов или бургазлиите Стоян Цанев и Галя Ушева.
Регионалните телевизии боледуват от същия порок. Но ако при тях София все пак от време на време проблясва, то другите региони просто са terra incognita. И до голяма степен тъкмо на тая телевизионна визия се дължи случването на българската култура сякаш на парче, сякаш в отделни гнезда, сякаш в отрязани без никаква връзка помежду им островчета - няма препратки, няма заимствания, няма единност и приемственост. "Лошият регионализъм" преминава през различните провинциализми, за да изгради в крайна сметка картината и битието на изолационизма: всеки район съществува сам за себе си в културно отношение и дори изкушените трудно могат да посочат "единоверци по дух" извън своя собствен тесничък locus. Или, иначе казано, ограниченият хоризонт на телевизионните камери задава и създава късогледството на погледа спрямо случващото се в, подчертавам, общобългарската национална култура.


Митко Новков







Петък,
ранна утрин