Трагедията на българските лекари в Либия е на път да поразклати спокойните (или по-скоро самодоволни) делници на правителството. В пресата основателно се промъкна обяснението, според което основният виновник е бездарната и тромава българска администрация, която, за разлика от другите държави, чиито граждани са били задържани в Либия, не направи абсолютно нищо до последния момент.
Администрацията е наистина бездарна и тромава. Това обаче не е пряката причина за случващото се. Самото бездарие и тромавостта са следствие, оттук и истинските причини за трагедията с българите в Либия са другаде.
Първата причина е, че по отношение на Либия (но не само) се работи "на парче". Липсва ясна структура на българските национални интереси и оттук - възможност за координация между отделни ведомства. В конкретния случай проблемите се сведоха до либийския дълг към България и до съдбата на петролните концесии, а лекарите "изпаднаха" от картинката. В нормални условия подходът към частните проблеми е следствие на обща концепция, нейно конкретизиране и поредна крачка от нейната реализация. Отново обаче каруцата ще се окаже пред коня - общият подход (най-вече към частните проблеми като дълга и концесиите) ще се окаже остатъчна величина на друг частен проблем (с лекарите). Освен това, напълно в живковски стил, се заложи на неясни "лични", "неформални" механизми според презумпцията "сакън да не ги ядосаме". Зад подобен подход, освен концептуалната мазня, прозират и странни приоритети - кого е по-важно да не ядосаме, либийското общество или българското?
Втората причина е цялостната кадрова политика на последните правителства в България (на практика от 1992 г. насам). Нейният крайъгълен камък, както и в славното комунистическо време, си остава изборът на лоялността пред компетентността. По този начин в професионални области, изискващи конкретна, специфична експертиза, навлизат непрофесионалисти. Тяхна основна характеристика е във факта, че не знаят колко много не знаят. Своето незнание те "наваксват" в крачка, което именно прави администрацията тромава и некадърна. Тя се учи по най-скъпия възможен начин - от собствени грешки, допускани в критични моменти, като държавата като цяло и нейните данъкоплатци в частност плащат сметката за обучението. За съжаление последното комай не прозвуча никъде - освен лекари, освен български граждани, освен хора със семейства, българите в Либия са и български данъкоплатци. Вероятно през годините на професионалния си живот в Либия са захранили държавния бюджет (и държавните служители) с много повече средства, отколкото средният данъкоплатец в държавата. Този данък, на път да се превърне в "кръвен", е авансово инкасирана от държавата цена на определена услуга - в необходимия момент тя да си свърши работата и да защити данъкоплатеца, независимо къде се намира той, кой и с какво го заплашва.
Каква ли е общата концептуална рамка и каква е държавата, които прозират зад тези частни епизоди?

Андрей Иванов