Хайдер и културата

В Австрия има либерално настроени хора, които се радват на триумфа на новия австрийски канцлер в сянка като на диалектическа хитрост в еволюцията на демокрацията. Хитростта се състояла в това, че точно на един антилиберал се удало зад гърба на републиката да й направи демократична услуга. Хайдер взривил двупартийния модел на управление, разхлабил железния възел на системата от пропорционални представителства, патронажи и синекури, прекатурил последния камък на "съгласуваната демокрация". Той е един "ледоразбивач" сред държавното море, в което всички демократични пространства са сковани в лед.
Хайдер действително обещава "истинска демокрация" и дългосрочна промяна на "системата". Той заяви, че иска да направи големи "промени в конституцията" и при първа възможност да обедини вътрешно министерство с министерство на отбраната. Въпреки това широки кръгове от населението горещо се надяват, че специалистът по международно право д-р Хайдер е интелектуално невменяем популист, който ще се изпари като утринната мъгла в Долината на мечките.
В настоящия случай тази заблуда доведе дотам, че бившите управляващи от Социалдемократическата партия преодоляха донякъде вцепеняващия ги страх, като предприеха прибързани "мерки срещу чужденците" - мерки, за които Свободната партия само можеше да си мечтае. Хайдер беше надут като балон и хората останаха слепи за това, че той разполага не само с емоции, а и с програма. И към тази програма прибавя основателна в подробностите, а като цяло псевдолиберална критика на закостенялата демокрация. Посланието на Хайдер се нарича "Трета република" и няма да е зле, ако над него се позамислят и онези, които по понятни демократично-теоретични причини оприличават пробива на Хайдер с хитрост на свободата.
Който иска да узнае какво разбира десният интелектуалец Йорг Хайдер под демокрация, трябва да мине по заобиколния път през изкуството. Защото нищо не възпламенява толкова дълбокото народно негодувание на Хайдер, колкото културната левица, "културните анархисти", "културните мафиоти" и "социалните търтеи", които "мързеливо се излежават върху тлъстите субсидии" и раждат червена управленска идеология. Той ги нарича "псевдоинтелектуални безделници, фукльовци, които се правят на важни, и мързеливци, които незаконно се настаняват в изоставени сгради и получават социална помощ". Заплашва ги с бъдеще, в което няма да могат да си поемат дъх: "Свиркайте си сега, но когато дойда на власт, няма да ви стига въздуха да подсвирквате". Това, което Хайдер премълчава, го казва съветникът му по културата, главният идеолог и съратник Андреас Мьолцер, в момента серкретар в деснорадикалния седмичник "Цур цайт", за когото досега ставаше дума само по повод на антисемитски карикатури: "Социалистическата културна политика превърна изкуството в курва."
Подобни изблици са редовни. Хайдер и "програмният му дизайнер" са обсебени от идеята, че естетическият модернизъм и западният либерализъм са двете страни на един и същ медал. Така както изкуството на изтеклия век е приключило в пустотата на абстрактното, така и, според Мьолцер, "западната партийна държава няма да устои на законите на историята". Още в първото изречение от програмното произведение на Хайдер "Свободата, която аз имам предвид" (1993 г.) се казва: "Идеите и обществените системи, израснали на почвата на Просвещението и дали облика на Европа, са вече остарели, изчерпани или изобщо провалили се. Това важи както за социализма, така и за либерализма".
Вина за злините, надвиснали над държавата, за безформената й слабост има еманципацията на изкуството. Царството на красотата е овладяно от чумата на естетическата автономност и отровата на свободната мисъл, които накрая събарят защитните валове на нравствеността и държавния авторитет. От гледна точна на Свободната австрийска партия модерното изкуство е вирус-убиец в организма на властта и икономиката. "В стопанската сфера има ред, дисциплина, ефективност [...] докато в културната преобладават експресивността, необвързаността и спонтанността. Накрая културата "напълно се освобождава от религиозните и социални връзки на гражданското общество" и се превръща в "антикултура". Превратът на красотата е съдбата на политиката или, казано с думите на един от предизборните плакати на Свободната партия: "Нашето изкуство е бъдещето на Австрия".
Би било недоразумение да смятаме, че Хайдер иска да запази нежното изкуство от политиците, които ще го впрегнат в колата си с пропагандни цели. В "Свободата, която аз имам предвид" той говори за "културна битка" срещу модерността, която поради една историческа злополука е започнала във Виена и която трябва да приключи също там възможно най-бързо. "Без културна битка, която да отстоява ценностите, е невъзможно преодоляването на левия културен фашизъм", пише той и бързо става ясно, защо Мьолцер ознаменува политическия му възход като "голям исторически и обхващащ цяла Европа процес" - а именно като победа в тила на модерния "нихилизъм" и неговите "лявофашистки поддръжници".
Хайдер изобщо не крие, че неговата "Трета република" иска да премахне разделението между културата и държавата и да задейства една "цялостна обществена политика" върху развалините на либерализма. Преди години в десноекстремисткото списание "Аула" той заяви, че принципите на Свободната партия "трябва да се осъществят в политиката, ратуваща за една социална народна общност. При това трябва особено да се подчертае значението на народната общност, която дава израз на органичната и етична обвързаност на хората от различни общности - от семейството до народа.
Хомогенната, етнокултурна народна общност - това е "цялостната" същност на нещата. Ако сравняваме идеологията на Мьолцер за културната народна общност и Хайдеровата "Трета република", трудно ще открием разлики - което е в полза на предположението, че става въпрос за един и същи автор. Става дума не за конституцията, а за изповядваната от държавата "хомогенна германска народна и културна общност"; не за правата на индивида, а за правата на народната общност да защитава етнокултурната си субстанция от нападенията на либерализма. Затова "Третата република" не познава граждани на държавата, а "народни другари" (Volksgenossen), които трябва да бъдат защитени от "Umfolkung" (чуждестранна обсада) и от "слезли от клоните негри". Всеки, който продължава да настоява, че има разлика между демос и етнос, нация от граждани на държавата и нация, обединена по културен признак, допринася за залеза на Запада. "Ако престанем да градим политиката върху етнически принципи, казва Хайдер, човечеството няма бъдеще".
Либералният аргумент, че изкуството не бива да попада в клопките на партийнополитически интереси, отдавна се е превърнал в своята деспотична противоположност. От етнически хомогенната култура Хайдер изковава една предводителска демокрация (Fuhrerdemokratie) с "предводителски елит" (Fuhrungselite), в която общественото благо е добре дефинирано. Президентстващият канцлер според него е изпълнител на повелите на народния дух и има легитимното право да бъде "духовно-морален водач". Легитимно, защото канцлерът-президент - мечтата на Хайдер, иска от народа само онова, което "народният дух" всъщност винаги е искал. Така, без много строго да се придържа към конституцията, но здраво стъпил с двата крака в корените на традицията, той може да наложи ценностна йерархия, която е чужда на дискутиращата класа - творците и хедонистките единаци, които сами си пробиват път. Вследствие на което и прокарването на политически решения ще се ограничи до плебисцитни акламации. Като начало Хайдер е обявил мерки, които да гарантират, че "в медиите ще се лъже по-малко".
Австрийската десница стигна там, където винаги е искала да бъде - "в средата" на народа. Сега консерваторите (Народната партия) са "само стратегическа плячка в борбата за властта" (Мьолцер); гаранти, които внасят десноекстремистки реквизит сред народа, за да мебелират духовното пространство на нацията. Ако успее, Хайдер ще може да обслужва и ненавистта към глобализацията или да разбуни консервативния лагер. "Националреволюционните" духовни водачи около Бернд Рабел и Хорст Малер също ще участват, ако народният дух се надигне под ново ръководство срещу "европейско-американската" кулутурна инвазия. Андреас Мьолцер обаче е стигнал по-далеч. Той мечтае за имперското германско културно пространство "между Еч и Белт" като част от една "обща империя", разположена в Европа на регионите, където чисти от чужденци езикови ландшафти образуват хомогенни общности; с Велика Германия във величествения център. В този смисъл Йорг Хайдер също е за обединена Европа.

в. Ди цайт, бр. 7/2000 г.
Томас Асхойер



В Австрия никога не е имало толкова протести от страна на хората на културата. Елфриде Йелинек иска да забрани постановките на пиесите си в австрийски театри. Жерар Мортие възнамерява да прекрати работата си като директор на Залцбургския фестивал. Х. Артман, Фридрике Майрьокер и Ернст Яндл оспорват правото на "морални оценки" на новото австрийски правителство, когато говори "в името на изкуството и културата". А Йохан Кресник наскоро заяви в Берлин: "Със сигурност няма да си построя вила на парцела, който купих преди три години в Каринтия". [...] Какво ли ще стане с новото австрийско правителство, когато остане без интелектуалците, срещу които може да мобилизира омразата на дребната буржоазия? Ще настъпи самота и безутешност и може би някои от избирателите на Хайдер ще се запитат, за какво ли им е още, след като ядовете в културата изчезват от само себе си.
Може би ще бъде така, може би позициите на Хайдер действително ще отслабнат от отсъствието и мълчанието на творците. По-вероятно обаче е обратното - красивите жестове на протеста да бъдат посрещнати с нова културна политика, която да разтълкува мълчанието като послушание и като страх пред задаващи се трудности. Съпротивата чрез мълчание не е провокативна, най-малкото не е концепция, която предизвиква дискусии. Дори при Хитлер, с когото сега всички патетично правят сравнения, вътрешната емиграция не е била инструментът на протест, от който е треперил режимът. Тя е била инструмент на оцеляването, както за други е била истинската емиграция. Но в Хайдерова Австрия не може сериозно да се говори за оцеляване. В протестните акции на творците има много кокетност, много лековато заиграване със собствената значимост. А в действителност сега удря техният час за изява. Кресник, ако за момент се абстрахираме от вилата му, с право призовава да се бият барабани, толкова високо, колкото е възможно.

в. Ди цайт, бр. 7/2000 г.
Йенс Йесен



В Каринтия Йорг Хайдер за втори път е най-силният човек в провинцията. От април 1999 г. той отново е неин министър-председател или "ландесхауптман", според австрийската правна терминология. Същият пост е заемал от 1989 до 1991 г.
Има една малка разлика между първия и втория мандат на Хайдер. Този път шефът на Свободната партия е не само министър-председател, но и референт по културата в Каринтия. Последствията от това съвместителство са лоши - твърдят тамошните интелектуалци.
"В духовната сфера цари затишие", казва директорът на Кертнерския литературен архив Клаус Аман. Театралният режисьор Мартин Кушей (израснал в Каринтия, познат с постановките си и в Германия) говори за "парализа". Изолде Мозер пък, сестра на писателката Ингеборг Бахман, открива лоши признаци за един "нов свят" и "нов език". Дитмар Пфлегерл, интендант на театъра в Клагенфурт (столицата на Каринтия), усеща "атмосфера на коварство".
Има неща, които се случват при смяната на всяко правителство. Такива са например страховете на известната оперетна трупа "Арбос", че няма да получи обещаните й отпреди субсидии; такива са и оплакванията на художничката Мейна Шеландер, че Свободната партия е провалила уговорената вече покупка с Каринтската галерия на едно от произведенията й; както и възмущението на авангардни творци, че значителна част от бюджета за култура, приет през 1999 г., ще бъде отклонен за построяването на открита сцена в езеро, където постановките ще задоволяват вкусовете на туристите.
Истински скандал обаче стана в началото на февруари, когато Хайдер се изказва грубо по адрес на Клагенфуртския литературен конкурс на името на Ингеборг Бахман. Провинцията вече няма да подпомага финансово ежегодно провеждания конкурс с литературни четения на немскоезични писатели, защото според шефа на Свободната партия той "не е атрактивен" и вече се е "изтъркал". Ден преди това изказване, наследниците на Бахман са заявили, че поради влизането на Свободната партия в правителството, забраняват конкурсът да се кичи с името на писателката. А всъщност това е най-важното, надхвърлящо регионалното си значение културно събитие в Каринтия, което осигурява някакъв международен обмен.
Андреас Мьолцер, съветникът на Хайдер по въпросите на културата, твърди, че творците само се възползват от субсидиите, което картинно пояснява с прочулата се вече фраза, че "по времето на социалдемократите културата се държеше като курва". Мьолцер, прочул се с употребата и на друга щекотлива дума - "Umfolkung" (чуждестранна обсада), възнамерява да намали субсидиите за отделни творци - защото по правило творецът трябва да е достатъчно популярен, за да се издържа сам.
Колкото до принципното отношение на Хайдер към съвременното изкуство, показателна е една негова почти лична битка, водена преди две години с художника Корнелиус Колиг. Тогава Колиг получава поръчка за вътрешното оформление на заседателната зала на Каринтския парламент. Същата зала, която преди 70 години е била украсена с фрески от дядо му Антон Колиг. През 1938/39 г. фреските са унищожени от нацистите. Във възложената преди две години от коалиционното каринтско правителство (Народната и социалдемократическата партия) поръчка Хайдер вижда "свинщина". Защото този художник веднъж вече е работил с фекалии и е изобразявал голи полови органи. Свободната партия успява да наложи провеждането на втори конкурс, който обаче Колиг отново спечелва.
Когато художникът започва работата си по оформлението на заседателната зала, противниците му откриват подписка срещу него. Свободната партия публикува във вестниците призиви от сорта: "Не на лайняните художници в Каринтския парламент... не на подпомагането на творци... които злоупотребяват със сексуалния интегритет на децата".
След дълги зигзази накрая Хайдер се принуждава да признае в една открита дискусия, че е виждал само модел за проекта на Колиг за залата в парламента и че всъщност почти не знае за какво става дума. По-късно в същата тази заседателна зала Хайдер среща Колиг и художникът му подава ръка, с което случаят се смята за приключен. Самият Колиг, който е получавал заплашителни писма, споделя: "Въпреки изживяното от дядо ми, никога не съм предполагал, че толкова може да се мрази един артист". Починалият през 1994 г. психиатър и автор на книги Ервин Рингел е казал мрачни неща за духа на каринтските жители. Според него те живеели под "страхов похлупак". Това идвало от разделянето през 1920 г. на Каринтия между Италия, Словения и Австрия, което предизвикало национална несигурност, запечатала се в колективното съзнание. Към това режисьорът Кушей прибавя и недискутирането досега нацистко минало. "Тук навсякъде бродят призраци", твърди той.

Шпигел, бр. 7/2000 г.
По Сузане Бейер

Текстовете преведе от немски Ирина Илиева