Червено порше за сбогом

"Вятърът на нощта" (реж. Филип Гарел) е френското изкушение сред американските хитове в киноафиша. Филмът примамва най-вече с присъствието на Катрин Деньов. Както в повечето произведения на френското кино напоследък, действието започва мудно - с тягостно изкачване на стълбите към тавана на ласките. И е разпиляно - като стъкълцата от чашата, счупена от героинята на Деньов, за да си пререже вените. Елена е красива и добре гледана жена в 40-те, обсебена от страст към невзрачен студент (Ксавие Бовоа). Той на свой ред е обсебен от интерес към архитект (Даниел Дювал), участвал в 68-ма, заплатил анархистичната си жар с електрошок и накрая избрал високомерната самотност. Сега кара червено порше, където текат ужасно "смислени" диалози. Младежът: "Винаги казвате по две неща наведнъж". Архитектът: "Хубаво е всичко да се казва наведнъж". На този фон пътят от Неапол до Париж е колкото живописен, толкова и безкраен. В колата няма радио, защото собственикът й споделя: "Предпочитам да слушам двигателя". За зрителя остава и скрипенето на чистачките - дъжд вали, и нощ се спуска, и момчето се дрогира...
А жената копнее за младата плът. Все записва нещо в тефтерче. И пуши. Завежда младежа в буржоазния си дом, при дебелия си, словоохотлив и либерален съпруг. Той обяснява на госта смисъла на левите идеи и дясното живеене. Точно тогава тя си прерязва вените.
Шишенце се въргаля из аскетичния архитектски апартамент. След взиране в снимка на млада блондинка той отпрашва за Берлин. С поршето, разбира се. Студентът го придружава. В някакъв немски мотел забравя правилата на политическата коректност - обижда немския бюргер, сякаш не е член на Европейския съюз. Архитектът отива на гроба на самоубилата се преди време своя съпруга (онази от снимката). Младежът взема от него пари, за да "прави боц" с проститутка. На излизане от Берлин онзи от 68-ма излиза от колата. Медитира или решава, не е ясно. Продължават. Студентът захвърля хероина, за да бъде достоен асистент на архитекта.
Мантото на Деньов в цвят кокдерош разсича чернотата на парижката нощ. Най-сетне те се срещат - поршето и мантото. Страст! Елен, архитектът и младежът отиват в китайски ресторант. Последният си тръгва. Възрастните остават, за да се отдадат на хотелски екстаз. Междувременно той се отбива в аптека - за кондоми, мислим си, да дадат пример на младите. Нищо подобно - пак шишенцето, но в бял плик. След секса архитектът се измъква. Виждаме го седнал пред бюрото си, пише предсмъртно писмо до брат си. Изпива отровата. В почти реално време заедно с него зачакваме ефекта. Най-сетне главата му се стоварва върху махагона.
Парижката луна е опулено-студена. Иначе във "Вятърът на нощта" няма и повей - от словесната дидактика е направо горещо. Илюзиите за нонконформизъм си отиват с последните мохикани на 68-ма, задъхано повтаря филмът, но какво от това... Филип Гарел е представител на точно това поколение (роден е през 1948) и е любимец на френската критика - смятат го за "постгодарист". Създал е десетина филма, но лично аз бях гледала досега само "Не чувам вече китарата" (1991) - също тъмен и енигматичен.
Катрин Деньов е изкусителна в общ план. И дотам. В грос познатото й хладно излъчване придобива гнусливо изражение.
Както повечето гледани тук френски филми напоследък, и "Вятърът на нощта" е потискащо маниерен. И досаден, въпреки нонконформисткия си устрем. Да не забравяме, че там произвеждат стотина заглавия годишно. Чудесно е, че "Ади филмс" прави опит да пробие холивудската хегемония с френско изкушение, но то е недостатъчно. Защо ли непрестанно обвиняваме оскъдните българските филми, че са бъбриви и неадекватни...

Геновева Димитрова







От пръв
поглед