Луис Бюнюел, един от най-неудържимите издеватели на този век и един от най-мощните съзидатели на киното, на 22 февруари би навършил 100 години, ако не бе си отишъл през 1983.
Завеща на поколенията 32 филма, повечето от които велики, и автобиографичната книга "Моят последен дъх", която връща към живота и най-заклетия самоубиец...
Присъствието на Бунюел в киното е толкова експериментаторски-демонично, колкото и разрязаното око от "Андалуското куче"; толкова магнетично-енигматично, колкото и тайнствената кутия в ръцете на Катрин Деньов от "Дневна красавица"; толкова трескаво-сардонично, колкото и лутането на героите от "Дискретният чар на буржоазията"; толкова нихилистично-витално, колкото и пирът на отрепките във "Виридиана"...
За префинените душици изобличението на Бунюел винаги е било много жестоко - пише най-проникновеният му български изследовател Тодор Андрейков през 1980. - За естетстващите той е садист или най-малкото циничен любител на патологични случаи. Вярно е, че във филмите му има жестокост, има и патология. Но те винаги точно отговарят на жестокостта и патологичното състояние на обществото, което той подлага на морална дисекция.
А в края на своята книга Бунюел пише: С приближаването до мига на последния дъх често си представям една последна шега. Свикваме онези стари приятели, които са атеисти като мен. Натъжени, те застават край леглото ми. Тогава пристига извиканият от мен свещеник. Изповядвам се пред скандализираните приятели, искам опрощение за всичките ми грехове и приемам последното причастие. След което се обръщам към стената и умирам.
И това е Бунюел. Човек за завиждане.
А с филмите си направи от нас публика за завиждане - най-вече във филмотечното кино "Одеон".
Едва ли за него би било драма, но за киното е, че 100 години след рождението на Дон Луис утрешни български режисьори учат филмово изкуство, без да са видели дори кадър от Бунюел.

Геновева Димитрова