Казано е, че за мъртвите трябва да се говори или хубаво, или нищо. Застанал пред ковчега на приятеля, писателя Тончо Жечев, аз мисля, че ако зависеше от него, той не би се възползвал от подобно снизхождение.
"Или истината, или нищо" - това е формулата, която приляга на този забележителен човек.
Забележителен с какво?
На първо място, с дълбоката следа, която ще остави в духовния свят на съвременна България чрез книгите, които написа, и особено чрез "Българският Великден или страстите български". Книга, в която той защити с мисъл, образ и чувство идеята, че не може отделният човек, обществото или нацията да се радват на свобода, която не е изстрадана по стръмните пътища на еволюцията.
И плати за дързостта си. За тази ерес. Беше свален от ръководството на Литературния институт при БАН и въвлечен в една неравна изтощителна битка с могъщите свои опоненти, в която похаби десетина години и получи първите пробойни в сърцето.
Ако сериозно се вгледаме в нещата, ще се уверим, че Тончо Жечев всъщност е от първите, ако не първият от интелектуалната ни върхушка инаквомислещ писател, т.е. онова, което свикнахме да обозначаваме с чуждата дума "дисидент". Но да сте чули или видели да се е самозакичил той с това цвете на ревера?
По-късно авторът на "Българският Великден или страстите български" отиде на работа в Държавния съвет, пробуди с това нови зависти и ревности, но малцина благоволяват да си спомнят колко бързо отхвърча оттам обратно. А още по-малко си зададоха въпроса защо. Можеше ли Тончо Жечев да се възползва от това, когато настъпи поредното разплащане на държавата с новата серия активни борци - дисиденти и репресирани. Можеше. Трябваше само да даде знак. Но не изтърва нито една остра дума, не направи нито един заплашителен жест към бившите си опоненти. Не възведе нито едно обвинение, макар че имаше защо и срещу кого. Кротост ли беше това или обикновено благоразумие? Нито едното, нито другото: писателят, творецът, българинът Тончо Жечев беше и си остана един рицар на честта, неспособен да води битка срещу невъоръжени.
В чисто човешки план това се оказа най-голямото, най-красивото качество на Тончо. Обърнете се, огледайте се, помислете колко от хората, назовавани "интелектуалци", постигнаха подобно равновесие и запазиха самообладание при светкавичния трус, наречен "пазарен преход". Трус, който ни разлюля и продължава да ни клати, клатушка и разтърсва, натрошавайки на сол всичките ни вътрешни спирачки? Отприщвайки всичките ни страсти, красти и тъмни нагони?
Ако се направи моментална снимка на нашето съвременно общество, ще се види, че всеки държи камък в ръцете си или го е вече хвърлил, или се кани да го запрати. Жечев не посегна - нито с камък, нито с перо. Нито за миг не влезе в ролята на съдия. Никого не заклейми. Изброди своя творчески и човешки път, поемайки удари докрай, до последната тръпка на своето голямо, но ранено сърце. И даде един изключителен пример на благородство и човещина. Човещината, която всъщност единствена би могла да ни сплоти, съедини и спаси.
Прощавай, писателю и приятелю, че не всички те разбраха, не си ти пръв, който си отива неразгадан и неразбран. Сбогом и лека ти пръст.

25 февруари 2000


Николай Хайтов