Възражадане.
Възрожденец.
Будител.


И без да разлистваме тълковните речници, за да узнаем по-точно съкровеното значение на тези думи, можем безпогрешно да го открием, всеки за себе си. Ако се обърнем към детските, ученическите спомени. Кой повече, кой по-малко е съхранил в паметта си романтичните образи на будители и възрожденци. Спомняме си техните портрети, окачени в класните стаи. Растяхме, оглеждани от строго-нежните им погледи. А ние им отвръщахме, като с въодушевление пеехме техните възрожденски песни. Дори и сега, вече порасли, ние продължаваме да пеем техните песни с почти религиозно преклонение. Растяхме и с годините постепенно откривахме истинското величие на нашите възрожденци: безкористен труд за благото на родината, романтизъм и наивност, трепетна любов към най-хубавото от нашето минало и бащинска тревога за настоящето и бъдещето на България.
Тези добродетели без уговорка притежаваше и Тончо Жечев. Да, той ще си остане в българската културна история като възрожденец. Тончо Жечев заслужи това мисионерско звание. Със своето творчество той създаде мярката за непреходните качества на истинския интелектуалец. И още - той беше възрожденец не само защото с любов се вглеждаше в духовната ни и политическа история, но и защото с болка откриваше тежки примери на днешните лутания, тревоги, страдания... И пророчески рисуваше красивото и трудно бъдеще на България.
В тези модерни времена духат какви ли не ветрове на съмненията - за издръжливостта на българския език, за духовните ни ценности, морал и т.н. И трябва много смелост и воля, за да останеш "демоде". Неописуемо трудно е да се преглътне иронията и подиграването на модерните постмодерни.
"От поп Богомил до наше време ми се струва, че сме обладани от сатанинския дух на отрицанието."
Повечето хора без устоите на истинско образование лесно се предават на лъскавите и ефектни витрини. Малцина са творците от ранга на Тончо Жечев, избрали да крачат из малките, сенчести улички и с премрежени очи да търсят светлината там - в дъното... Най-добре Тончо знаеше как да опазим от модерните ветрове плахото огънче на българската култура. И, препрочитайки неговите писания, струва ми се, че основната му идея и философия е страстната, почти трагична всеотдайност да запази мъждукащото огънче. Именно да запази светлика - мъждукащ, но вечен. Тончо Жечев му прави завет, подобно на великденските богомолци, прикътали в шепа свещички на път към домашните икони.
"Всъщност дете на света можеш да бъдеш само ако си дете някому. Който не е от някъде, той е от никъде. Българите могат да станат деца на Европа и света само ако са преизпълнени с българското. Иначе ще са безсъдържателни, безинтересни за света."
Само това да беше изрекъл Тончо Жечев, струва ми се, че е достатъчно да влезе в амвона на българщината. (Впрочем дали тези мисли не са валидни и за останалите малки-големи култури...)
Вечна му памет!

Рангел Вълчанов