А, смъртта... Превърнал съм се в чувал от спомени. Уж вървя нанякъде, а гледам все назад. И какво гледам. Ушите ми глъхнат. И аритмията. Ето сега изникна... мога да напиша нещо, но ми трябват още две години, а аз няма да ги имам.
Каза ми го около месец преди Нова година, докато обикаляхме гората при Семинарията, без каквито и да е сантименти, между думите за политика и телевизия, които изговорихме цели два-три часа.
А зная, преди това ми беше казал, че за него след смъртта друг живот, убеден е, няма. Бях го питал какво мисли за фразата на Малро, че след смъртта на западния човек няма втора зора, и той ми каза, че да, няма. За разлика от ония, които са написали "Бхагаватгита" и които имат да живеят толкова животи, колкото са звездите в небесния свод.
Казваше, че вярва от дете.
Църковно никога не съм бил религиозен и сега не съм, обряди не спазвам, не съм бабешки религиозен, както се казва. Но чувство за... Знаеш ли, в моя религиозен живот има една непреодолима пречка. Всичко за Бога Син ми е ясно, смятам, че нито е имало, нито ще има нещо по-прекрасно от Христа, нещо по-страшно от неговите преживявания и страдания. Христос го чувствам като съвършена интимна връзка. По същия начин чувствам връзка и със Светия Дух, струва ми се. Но Троицата у мене не се получава. Аз нямам отношение към Бога Отец. Не мога да го почувствам, не мога да се сродя с него, той ми липсва в моето съзнание. Затова не се смятам за ортодоксално религиозен и въобще не се смятам за религиозен човек. Прави са Бащите на Църквата - без Светата Троица няма истински религиозен живот в човека. Не можеш ли да съединиш и трите неща в себе си...
Във Възкресението на Христа вярвам, но в моето възкресение не мога да повярвам. Най-близко ми е едно писмо на Достоевски до една жена там, ние сме си говорили с тебе, където казва: "Ако ми докажат, че Христос не е съществувал и не е истина, аз не искам да бъда с истината, аз искам да си остана с Христа". И аз мога да кажа същото за себе си.
Казах му, че отивам в Ерусалим, в Храма на книгата, при Маген Броши, за материал "В търсене на историческия Исус", а той ми каза да намеря книгата на Алберт Швайцер, писана през 1906. После ми даде книгата на Фарар, издадена в Англия още преди да е освободена България, прекрасна книга за живота на Исус, рядко библиографско издание, с негови бележки и подчертавания. Давал ми е Соловьов, Шестов, очите му засияваха, когато говореше за "Оправдание добра", все повтаряше "Жизнената драма на Платон" на Соловьов. За него тая работа бе чудо, нагледна представа за живота на идеите. Как атиняните, най-модерното, най-демократичното, най-културното общество за времето си решават да убият човек, как Платон я преживява тая смърт и как му идва мисълта за идеите, тоест истинският свят, а не нашият свят карикатура. Това е същността на Платон - тукашният свят не е истинският.
Обичах го както се обича магьосник. Като човек, който може да прокара пръст по небе, пясък или хартия, и чудото на думите да тръгне. Имах привилегията понякога да съм близо до него - в оня град, който Флобер нарича единствено достоен за столица на световната Империя - преди седем години, когато Тончо преливаше от сили, бодър, с чаша червено вино пред камерата. Разправяше ни как е станало отиването му в Истанбул, когато е писал "Страстите":
Случи ми се странно приключение по Нова година. Излизам да отивам на урок по турски. Аз живеех тогава на ул. "Кракра". Излизам и пред мен едно портмоне. Вдигам го - гледам вътре: един ключ и пари. Оставих го на милиционера от румънското посолство, беше наблизо. Обаче, викам си, ключа ще взема, носи късмет. За вас лъжа, за мен истина - двеста крачки не съм направил и срещам мой съселянин. Коста се казваше, Георгиев. "Къде отиваш бе?" "На урок по турски" "А ти пък какво общо имаш с турския, че ще ходиш на урок?" Викам, глася се да отивам в Цариград. "А ти знаеш ли аз де отивам?" "Де да знам" "Отивам на гости у Герчо Коларов, наш представител по транспорта в Цариград. Ако искаш, ела, като си свършиш урока, ще те запозная, може да ти разкаже нещо за Цариград". Отивам аз и се харесахме, много хубава компания стана. Като си тръгвам, вади една връзка ключове и вика: "Ето ти апартамента - четири стаи в Цариград. Настанявай се и докато се върна, живей." Даде ми ключовете човекът. Аз като отивам, апартаментът му с басейн. Огромен. И там живях. Трябва да ти кажа, че месеца го изкарвах със 150 долара. И живях там три месеца и половина - от 4 януари 1970 година.
... През август 1993 г., когато заедно с Дмитри Иванов създадохме телевизионната програма "Наблюдател", предложихме на Тончо Жечев да отидем в Цариград по българските места, да го върнем към "Българския Великден или страстите български" с микрофон и камера в ръка. Той прие с въодушевление, взе с нас и 12-годишния си син. Вечерта стигнахме Харманли и спряхме на Цариградския път, там, където дядо Славейков многократно е спирал в своите пътешествия от Цариград до Трявна и обратно, а някога е обичал да остава и по 7-8 дни. Между Ибипча и Харманли, до чешмата, която се е наричала "Ак балдър чешмеси"... "Изворът на белоногата". Минахме с Тончо и по моста "със свод като небесния", както се казва в надписа му, построен от Сияуш ага, зетя на Султан Мурад III и три пъти Велик везир на Турция. Падащата нощ беше неописуемо хубава, с предчувствието за щастие, за нещо голямо, което тепърва щеше да ни се случи. Пред нас беше Цариград. Тончо мълчеше и мълчеше. Небето се напълни със звезди и никога няма да забравя как той вдигна глава нагоре и започна ясно, на прекрасен руски, стих по стих "Хамлет" на Борис Пастернак:

Гул затих. Я вышел на подмостки.
Прислонясь к дверному косяку,
Я ловлю в далеком отголоске
Что случится на моем веку.


На меня наставлен сумрак ночи
Тысячью биноклей на оси.
Если только можно, Авва Отче,
Чашу эту мимо пронеси.


Я люблю твой замысел упрямый
И играть согласен эту роль.
Но сейчас идет другая драма,
И на этот раз меня уволь.


Но продуман распорядок действий,
И неотвратим конец пути.
Я один, все тонет в фарисействе.
Жизнь прожить - не поле перейти.


Невидими тънки конци свързваха Тончо с толкова много неща. Той имаше тоя дар - можеш да го наблюдаваш с просто око през окото на камерата да възкресява мъртвите с думи - и Сияуш ага, и оня метох - български и якобински клуб на брега на Златния рог, и княз Богориди, когото зовеше в гробницата му. През него от миналото към нас се точи тая невидима, но здрава нишка, че каквато ни е люляла, такава ще ни долюлее, че дори "и несериозни комични мнения и решения, изказани някога, пак имат някакво съдбоносно сияние за нас", защото са били в началото на пътя ни, защото са определили с нещо българския кръгозор, дали са имена на всичко, което ни заобикаля, показали са на какво сме способни и на какво можем да се надяваме.
Тончовата свещ, която гори на прозореца. За всички нас - в този свят.

Тома Томов