Думи от/за Пиронков

Веднъж един приятел ме попита имам ли кредо. Имам ли принципи, които характеризират моето творчество, към които се придържам и които смятам за най-важни при изграждане на творчеството си. Помислих си дали наистина имам. Записано нямам никъде нещо, към което да се придържам съвсем конкретно. Но когато анализирах творчеството си - пак по този повод - видях, че такова нещо има, но то е скрито в съзнанието и оттам управлява процесите на творчеството по определен начин. Когато сравним произведения от различни периоди, мисля, че все пак се намират общи моменти, които говорят за една общност, за единство на личността. Мисля, че в моите пиеси това би могло да се намери.

Думи на Симеон Пиронков
пред програма "Христо Ботев",
казани през 1994 година.


На композиторското кредо, на своето кредо Пиронков посвети едно прекрасно есе. Написано е през 1997 година с онази изисканост, красота на словото и искреност, характерни и за музиката му.
Няма го вече Симеон Пиронков. Отиде си - остави ни прекрасно творчество - музика и слово. Музиката е творческото му кредо, словото - поетичното й тълкувание. Кредо за сътворението на музиката. В началото бе трептението и трептението бе във всичко. И Бог отдели едните трептения от другите и каза: "Да бъде звук" И чу се звук. И Бог видя, че звукът беше добро. И стана вечер, и стана сутрин. Ден първи. Тогава Бог раздели звуковете на простор от тонове и простор от шум и тоновете заехтяха и шумът гърмеше. И стана вечер и стана сутрин - ден втори.
Следва едно необикновено красиво тълкуване на мита за изгонването от Рая. Но заедно с музиката. И заключението: "Ето, така си представям, че е била сътворена музиката и така също е дошла при хората. Това е и приказката за моето Кредо." Симеон Пиронков беше широко скроена личност. Притежаваше универсалност на таланта да общува. Може би точно това е моделът "човек на изкуството" , човек, чиято духовност излъчва изкуство, привлича и вдъхновява себеподобните.
Георги Мишев: Никога не съм виждал Симеон Пиронков да отлита от земята, но съм сигурен, че в неговата глава звучи един музикален свят, който се приземява от време на време в нотната тетрадка с помощта на моливчето. А може и да не е само един този свят, може да са много музикалните му светове - такова впечатление се добива, като слушаш неговите песни, музиката за филми, неговите концерти, симфонични творби, опери. Много светове - цяла една Симеон-Пиронкова вселена ми се ще да кажа, ако не звучеше толкова патетично, та чак до неприличие, когато става дума за един непатетичен човек. ( "Българска музика" 1987)
Роден съм в Лом и прекарах детството си в този град, за който съм останал с най-сърдечни спомени и впечатления. Имах щастливо детство, родителите ми бяха заможни хора. Майка ми беше изключително музикален човек и заради нейното настояване и любов към музиката аз започнах да се занимавам с това изкуство. В 1946 г. влязох в консерваторията, като за това ми беше необходима една бележка от ОФ. Получих я лесно от един приятел на баща ми, обущар от Лом, който беше дошъл в София, и не за изневяра на своите идеологически принципи, а заради това, че бях показал музикална дарба, той ми даде тази бележка да следвам висшето си образование. Така "непатетично"- красиво описва пак в радиоинтервю житието си една хармонична личност. Авторът на "Екологическо трио" беше наясно със своята душевна екология и някак успяваше - с обаянието на личността и творчеството си - да въвлече и околния свят в идеите си за хармония в света. А те, идеите, бяха много. И превъплъщението им - едно богато по обем и съдържание творчество.
Симеон Пиронков вярваше, че изкуството е възвишено, че не може да служи на прагматични цели и затова никога не призна соцреализма. Той си остана сред малцината, които не сътвориха соцзаглавия. Щедро раздаваше таланта си, но винаги си остана индивидуалист. През всичките десетилетия, в които новата българска музика се създаваше и налагаше с много мъки и съпротивления, той не се вписа в нито една групировка. Остана сякаш встрани от всякакви "поколения", въпреки усилията на музикознанието да подреди по възрастов принцип музикалната ни история и настояще; не беше сред ония, които биваха определяни или се самоопределяха като авангард. И въпреки това, винаги успяваше да създаде своя оригинален свят, който беше именно съвременната българска музикална култура. Тази своя оригиналност той ваеше търпеливо, прецизно, година след година. Изпробваше внимателно различни музикални принципи и техники - къде в търсене на себе си, къде - воден от необятното си творческо любопитство - да вникне в колкото е възможно повече светове.
Трябваше да завърша в 57-ма, но тогава не се прие моя държавен изпит - първа част на сонатина. Композицията не се възприе, професорите казаха, че била под моето ниво, а то се дължеше на факта, че пиесата беше една конструктивна сонатина в стил Барток. Разбира се, беше и гордост да не ти приемат държавния изпит, защото прилича на музиката на Барток... Постепенно се запознавах с творчеството на Прокофиев, но някои неща не ми станаха докрай близки. След това изоставих и този начин на писане, нещо ме теглеше в други води и аз започнах да пиша с линеарна техника. В определен смисъл тя носи големи рискове. Да се изгради формата с линеарна техника е по-трудно, отколкото с функционална хармония, защото при последната хоризонталният момент и метрумът определят формата по-леко, а при линеарната техника композиторът трябва вътрешно да усети желаната форма... Времената се меняха и до нас достигна силният тласък на Шьонберговата 12-тонова система. Аз изпитах също нейното влияние, но някак си тя не ми беше в природата... Трябваше да мине много време, за да разбера, че това не е моят път на развитие и в 60-та година завърших Симфония за струнни инструменти. С нея се върнах към линеарната музика и търсех възможности за развитие в по-голяма форма. Тя се развива на секвенции, които се противопоставят една на друга, без да се повтарят. Формата се изгражда чрез драматургично наслагване на секвенциите - принцип до ден днешен валиден в музиката. Не съм в състояние да сравня до каква степен и други колеги в България бяха стигнали до този момент, но ми се струва, че съм един от първите, които направиха такава съвременна форма. (Програма "Хр.Ботев",
1994 г.)
Това е простичкото описание на перипетиите, пред които е минавала творческата мисъл на композитора. Всъщност, става дума за един сложен, но скрит за публиката път на търсене и усвояване. Резултатът - смайваща лекота при цялата действителна сложност, яркост и оригиналност във всички жанрове, до които се е докосвал. Децата, а и възрастните запяха с удоволствие песните от "Пипи Дългото чорапче" или "Джуджето Дългоноско", музиката от многото филми показва удивителен усет за кинодраматургия и ритъм. Пиронков имаше извънредно артистичен усет за всеки жанр. Не просто изливаше звуци в определена, често съвършено традиционна форма - соната, трио, квартет, опера - а играеше с нея. Музикалната форма биваше една осъзната и търсена условност и повод за забавление. Така творбите зазвучаваха с необикновен финес, сякаш усещане за нещо много извисено над конкретната представа за формата. Например Български фолклорен танц или прекрасните стилизации в Балетна музика в памет на Стравински. В трите му опери властва играта. И чарът на неочаквано тривиалната развръзка е тъкмо в тази фантастична игра, в която се запазва и поетичната радост от красивото. Симеон Пиронков харесваше музиката си и с право смяташе, че тя изразява гражданската му позиция. Тя беше в неприемане на злото. По повод написването на Босненска приспивна песен споделя в интервю за в. "Демокрация": Заглавието няма алегоричен смисъл, то дойде съвсем спонтанно от това, което става в Босна. Ужасявам се от войната. Критичният момент за създаването на пиесата беше убийството на седем деца, които се пързаляли с шейна по снега. Как деца могат да бъдат цел за стрелба, не мога да си представя. Гражданска позиция е и патриотизмът, който никога не е бил поръчков при Пиронков, а вяра в общочовешките стойности - така наред с човешкото и философско величие на Софроний ("Житие и страдание грешнаго Софрония" e написано доста преди масовото втурване в темата "1300 г. България") се нарежда и великият философ Сократ ("Истинската апология на Сократ" по Костас Варналис).
Симеон Пиронков вярваше, че талантът е Божа работа и притежанието му е отговорност. Той вярваше във вдъхновението, но беше и упорит труженик. Обичаше успеха, но достойно си носеше кръста на богоизбрания. Трудът - безкрайният сизифов труд - беше отговорността на талантливия пред поколенията. Финалът на едно от най-красивите му и мъдри есета "Митът за Сизиф - гласи: "Хората, които бяха видели неговия подвиг, бяха измрели, а новите, които се бяха родили, го гледаха с надежда и му отдаваха своите сили. Чу се трясък. Небесен трясък. Сизиф не погледна нагоре. Нямаше защо. Грамадното лице на Зевс го гледаше през облаците, поспря погледа си върху него и пак изчезна". (1998)
Симеон Пиронков, с чувствителността си на артист, изживяваше болезнено проблемите на съвремието. Беше реалист, но и оптимист. Затова, че известна прослойка от хора на изкуството не са добре, не бива да не виждаме мащаба на въображението на нашия народ.(1994 г.)
Последните десетина години хвърли цялата си енергия, за да приобщи българската култура към света. Използва целия си авторитет на европейски музикант да убеди света в стойността на българската музика. Самият той създаде безценни опуси, които всички почитатели на съвременната българска музика очакваха с нетърпение на концертите на Дружеството за нова музика. В продължение на много години - разказва пианистката Стела Димитрова - Майсторова - творческата ми съдба ме свърза със Симеон Пиронков. Бях негова първа изпълнителка. Съвременната музика беше фокусът, където професионалният ни път се преплиташе. Ще запомня неговата човещина, деликатност, изящното му чувство за хумор, тихото му, но интелигентно присъствие. Избран за председател на Дружеството за нова музика в България, той се доказа като талантлив ръководител. Приемаше естествено проблемите и някак незабележимо отстраняваше трудностите. Създаваше атмосфера на мъдрост и оптимизъм. Беше един от малцината композитори, извели българската съвременна музика на европейска сцена, а Хердеровата му награда е признание и за него, и за националната ни култура.

Отиде си чаровният, "непатетичен човек", както го беше усетил преди повече от десет години Георги Мишев. Не знам доколко тази непатетичност е отработена, постигната в резултат на автотренинг или е природен дар; по-скоро е вярно второто. Симеон Пиронков е роден със сърцето и ума на философ. Така си представям , да речем, един Сенека или Марк Аврелий от школата на стоиците, презрели преди 25 века всичко външно, показно, демонстративно, обърнали погледи навътре в себе си, към истинските дълбини на човечността, към същината. Не в заучената стъпка, в шлифованата фраза, в лустрото на чепика или в отблясъка на огърлицата, а във внимателното око към ближния, в приятелския жест, в естествената интонация на словото. Изглежда, от малък Симеон Пиронков е усетил, че ги има тези неща в себе си като Божи дар, проумял е стойността им и оттам насетне непрекъснато се е стремял - вече съзнателно - да ги съхрани и усъвършенства. Така си обяснявам естествения чар, който лъха от този човек; това е, мисля, обяснението му за таланта на музикант.(1987)
Отиде си Симеон Пиронков. Остави прекрасна музика и мъдро слово.


Наталия Илиева