Арт, пиесата на Ясмина Реза, която Леон Даниел наскоро постави в ТБА като безкраен налудничав фарс, оживя наново в театъра "Зад канала" като искряща интелектуална комедия. Режисурата е на Пламен Марков. Режисьорът експериментира със старата истина, че скритата логика на абсурда е тъждествена на абсолютния хаос от същностни разминавания, в който живеем. Разбира се, купуването на псевдомодерната картина, върху чието съвсем бяло платно трима приятели "рисуват" мътните краски на екзистенциалното си неудовлетворение, е само поетична увертюра към истинския абсурд. Той започва с подмяна на ценности, навици, вкусове и критерии, чиято стойност на теория е баснословна (както в случая с картината), а всъщност, оказва се, сами за себе си те не струват почти нищо.
Сцената е разделена на две от три успоредни врати-рамки. Най-отпред стоят като забравени три стола и две обърнати с гръб към публиката картини. Сценографията на Чайка Петрушева не естетизира пространството, но го уголемява и от самото начало безпрепятствено вмъква публиката в разтегливата рамка на представлението. Успехът е предизвестен. Участието на такива всеотдайни в импровизацията актьори като Атанас Атанасов (Марк), Иван Петрушинов (Иван) и Владимир Пенев (Серж), го гарантират. Оригиналната идея, нито един от актьорите да не напуска "полесражението" и да е в непрестанно движение, макар и по-назад, но все пред очите на зрителя, преекспонира усещането, че конфликтът, още преди да се е оформил като такъв, е съществувал. И че няма никакво намерение да изчезне. Освен това напомня, че третата страна в един спор винаги е фиктивна. Защото в действителност диалогът се разгръща екстремно само между две от действащите лица. Трескаво невротичният Атанас Атанасов и привидно сдържаният, готов всеки момент да избухне Владимир Пенев използват последователно и припряно като тенисракета и параван вечно съгласния с всичко, инфантилизиран "приятел". Той е третият, но не в спора, а в "картината". Иван Петрушинов играе презрян и жалък неиндивидуалист, самотно свит в черупката от самосъжаление за това, че е обречен да вегетира в сянката на Другите.
"Отчаяно търся приятел, който да е съществувал стойностно преди мен. Дотук нямах късмет..." (Марк). Дотук спорът "извън картината" има някакъв смисъл. Оттук нататък картите са открити и крехките невидими нишки, свързващи приятелите, вече ги няма. Вместо тях навсякъде са разпилени парчета стъкла, също невидими. Острият звук от счупване на стъкло, повтарящ се многократно в началото, е една от щастливите режисьорски хрумвания. Настъпателното й повторение засилва катастрофичното предчувствие за нещо безвъзвратно загубено и разбито. Отчаяната ирония на губещия играта (Марк) открито и яростно контрастира на по детски щастливия заради новата придобивка, собственик на неудобната креатура (Серж).
Интересно е, че картината, около която се върти всичко, като че ли става излишна. Постоянно подпирана и премествана, съзерцавана и отричана, тя заприличва на илюзорна мишена. И вече няма, а и не може да има място нито на сцената, нито в конкретната ситуация. Значението й се изчерпва с това, че е повод, предтекст, условие, капан, но също и мост към събития и лица, случили се отдавна. Те остават запечатани като тъмни петна в бялата лента на депресираното съзнание и изваждането им оттам прилича на болезнен "творчески акт". Белотата като натрупан с годините сняг, който чака да бъде добре утъпкан и добре замърсен. Бялото като страх. Абсурдът не е в картината. Той е в това, че тези, които не спират да се "опират" на нея, спорейки, се превръщат в Рамка. Мътните краски на бялото фиксират дълбоката уязвимост от мисълта за собствения предел. И тя е застинала под формата на картина - най-откровеният арт, който може да бъде измислен.

Патриция Николова