След декласацията

Диагнозата
Книгата е малка по обем, но казва много повече от стоте си страници. Тя е диагноза на един дълбок социален процес, който съставлява един от най-важните резултати на прехода в България.
Иначе обявената задача на изследването изглежда ограничена: да се очертаят характеристиките на социалното неравенство (стратификацията) в днешното българско общество. Класическият западен модел на диференциация на социалните групи според критерии, свързани с тяхната собственост (притежания) или образование и културен капитал, дава очакван, но в много голяма степен необясним резултат за България. Изследването регистрира несъответствие между статус (като собственост и професия) и актуални възможности за потребление. Притежатели на висок (според западните критерии) статус се оказват извън пазара, не притежават очакваната покупателна способност, значителна част от тях си произвежда сама храните, които потребява. Тези неочаквани данни от изследването са накарали изследователите да погледнат на актуалната диференциация на българското общество от друг ъгъл - чрез потреблението. В пазарните условия, които съществуват в България, статусът не може да не зависи силно от пазарните възможности (възможностите за актуално потребление). И тук изследователите поставят диагнозата на днешното българско общество: 664 000 души (8.1%) от българските граждани реализират 33% (една трета!) от общите потребителски разходи. Също така 60% от българите реализират не повече от 25% (една четвърт) от потребителските разходи (с.25). Изследването показва, че днешното общество всъщност се разделя не толкова на имащи и нямащи, на образовани и необразовани, а на купуващи и некупуващи. Ако българите бъдат разделени на 10 равни групи, подредени според месечните потребителски разходи (парите, похарчени на пазара за стоки и услуги, без разходите за жилището), то най-ниската група е похарчила през 1999 г. средно по 22 лева на човек, докато най-високата група е похарчила пак за един месец по 426 лв. на човек. Разликата е почти 20 пъти! "Осем на сто от хората в България консумират толкова, колкото други 75 на сто", заключават авторите.
Използвайки въпроси за това, доколко запитаните са потребявали през последната година някоя от включените в предварителен списък стоки, авторите правят нова стратификация на българското общество. Списъкът е произволен, но включва 13 често потребявани стоки като дрехи, обувки, книги, банани и др. Друг списък от 11 стоки с траен характер позволява да се диференцира социалният връх. Резултатите са поразителни и се виждат на следната таблица:

"Дъното" се характеризира най-вече с това, че не участва на пазара, не купува, не продава, поради което и най-често недояжда; и ако оцелява, то е за сметка на личното производство на храни.

Маргинализацията
Големият резултат от изследването е регистрирането на едно всеобщо обедняване - както обективно, като напускане на пазара, така и като субективно изживяване. Преди 10 години основната част от запитаните са се самоопределяли като принадлежащи към "средните слоеве" на обществото по материално положение. Днес голямата част се самоопределят като по-скоро бедни (с.82). Всъщност протича един широкомащабен процес на промяна на статуси, като за основната част от хората това е загуба на статус.
Изследването не разглежда статуса като нещо единно и неразчленимо, зададено по рождение или наследство. Става дума за няколко статуса: собственически, образователен, здравен, на мобилност, информационен и културно-ритуален. Всъщност протичат процеси с различна скорост на загуба на един или друг от тези статуси (амортизиране на притежавана собственост, влошаване на здравословното състояние, нарастваща невъзможност да се осигури на децата образователното равнище на родителите, намаляващ достъп до информация и стесняване на възможностите за участие в културния живот). Изследователският проблем в случая е да се установи до каква степен отделните индивиди са склонни да жертват един статус, за да удържат друг, смятан за по-важен, доколко са склонни да преживеят лично загубата на материален статус, за да запазят възпроизводството на предишния си образователен или културен статус за своите деца и т.н. Основният източник на натиск върху тези статуси е понижаващото се потребление. Понижаващото се потребление не е установен сега факт. Установеният сега факт е, че понижаващото се потребление предизвиква масова загуба на статуси и на зараждане и разширяване на едно устойчиво социално дъно, което започва да се самовъзпроизвежда. Новото всъщност е, че загубата на статуси става относително бързо, че засяга огромната маса от хора, че вече са изчерпани основните резерви за противодействие срещу тоталната загуба на статус.
И тук се сблъскваме с един проблем, свързан със самата същност на прехода. Преходът беше дефиниран (и продължава да бъде дефиниран) като преход към демокрация и пазарна икономика. Преведено на политически (т.е. масово разбираем) език, това трябваше да означава преход към общество на свобода (осигурена от демократичния ред) и благоденствие (осигурено от пазара и частната инициатива). В господстващия дискурс двете неща бяха неразривно свързани: демокрацията предполага пазарна икономика, тоест свободата предполага и благоденствие. Личният опит на мнозинството хора в България от последните десет години регистрира друго: обедняване, а поради това и по-малко свобода (по-малко свободен достъп до стоки, услуги, развлечения, култура, информация, пътувания и т.н.). Това очевидно разминаване между очаквания и реалност не винаги е взривоопасно. В първите години от протичането на процеса повечето хора бяха убедени, че обедняването или състоянието на бедност е временно. Те мобилизираха всичките си резерви, за да предотвратят тоталната загуба на статус. В момента обаче възникват предпоставки за устойчива маргинализация на значителни групи хора. Процесът на декласиране обхваща активни категории, а не както досега - главно пенсионери или роми. При това страхът от декласиране нараства по-бързо, отколкото се развива самият процес (изследванията регистрират нарастване на дела на хората, които се страхуват, че могат да изпаднат в мизерия).

Радикализацията
Последиците от масовата маргинализация (и страхът от нея) са сериозни. Обикновено тя поражда разширяваща се политическа радикализация, разпространението на "блян към отминало благополучие или слава". Всяка диктатура се е опирала на лумпенизирани групи, които лесно се манипулират (или подкупват). По принцип нито едно общество не е предпазено от такъв феномен.
Разбира се, положението в България не е "класическо" (така поне обикновено се оправдаваме). Политическата радикализация се поражда при сблъсъка на разширяващата се декласация с развитите социални очаквания в едно общество, което дълго време е било егалитарно, сравнително образовано, изискващо подкрепа от държавата. Нещата се подсилват и от разпространяващото се убеждение, че обедняването не е временно и краткотрайно явление, а дългосрочна перспектива. Бързата декласация (или страхът от нея) поражда обикновено пиетет към политически програми, обещаващи бързи, дълбоки и резки благоприятни промени. Тази радикализация ще обхване най-вече "новите маргинали". Дълго пребиваващите на социалното дъно (като например голямата част от ромите) обикновено са политически апатични, атомизирани, неактивни. Но това също подлежи на промяна, особено ако става дума за нарастваща група от хора, имаща общностна идентичност.
Политическият въпрос е най-вече кой ще се възползва от социалните ефекти на маргинализацията. Веднага трябва да се изтъкне, че това няма да са просто опозиционните партии, както обикновено се смята. Тук не става дума за някакви временни трудности, с които се сблъсква правителството и от които може да се възползва опозицията. Става дума за създаването на предпоставки в обществото да бъдат възприети политически програми, основани на авторитарно-консервативен ценностен комплекс, най-често допълнен от референции към националната идентичност и традиции, егоизма и частната собственост, реда и сигурността, "прочистването" на обществото и справянето с хаоса.
Възможността не е само теоретична. За това съществуват и предпоставки, произтичащи от господстващата идеология на прехода. Според нея, ако комунизмът беше несвободно, но егалитарно общество, то демокрацията следва да бъде негова огледална противоположност: свободно, но неравно общество. Бедността, смятана като "естествено" следствие на пазара и норма на неравенството, може да бъде приписана като легитимна характеристика на всяка демокрация. Така стигаме до една често повтаряна теза, че ако искаш преди всичко свобода, ще трябва да жертваш равенството (и с това да приемеш бедността като "нормална"). До голяма степен днешното състояние е и следствие от това, че обществото приема като безспорна тезата, че трябва на всяка цена да избира между свободата и равенството. Сякаш развитите демокрации не са същевременно и общества, където бедността е по-скоро изключение (макар това да не е дадено веднъж завинаги).
Въпросът не е само етически: бедността е недопустима не просто по морални, но най-вече по политически съображения. Маргинализацията всъщност е ерозия на социалната база на демократичния ред. Защото демократичните атрибути, като избори, власт на мнозинството, народен суверенитет, не могат да дадат демократични плодове в едно общество, където огромната част от индивидите е на границата на физическото оцеляване или се страхува, че ще изпадне дотам.
Повтарянето на известната теза, че средната класа е опора на демокрацията, ще остане само заклинание, ако от това не следва ефективна политика. Често оправданията са с това, че "в момента", "засега" държавата не разполага с необходимите средства за ефективна социална политика срещу бедността. Това не е вярно. Въпросът не е в липсата на средства, а в приоритетите на използването им. При това нещата не се свеждат единствено до публичните средства.
Въпросът е политически, което не означава, че става дума за елементарен избор между една ситуация на laisser-faire, където държавата оставя всичко на един напълно свободен пазар, и една етатистка политика, където държавата централизира всички ресурси и се отнася към гражданите си като към храненици. Не става дума да се "нахранят бедните", защото в днешната ситуация това просто е невъзможно. Става дума за противодействие на масовото маргинализиране като политически приоритет, който да пронизва всички сфери на публичната политика. Всъщност масата хора се нуждаят от малка и навременна подкрепа, за да удържат най-важните за тях елементи на статуса (например образованието).
При това не става дума за поредната доза от "социални мерки", а за политика, която цели всъщност запазването на демократичния ред, възпроизводството на едно демократично общество.
Мисля, че това е най-важното послание на книгата, която се опитах да представя, но която не се и опитах да рецензирам в този текст. Тя заслужава овации, макар да подтиква към по-скоро мрачни мисли.

Антоний Тодоров





Размишления върху книгата Социалната стратификация в България от Андрей Райчев, Кольо Колев, Андрей Бунджулов и Лилия Димова