Гласове и съ-гласия

"Гласове" е добро телевизионно предаване.
Или поне провокативно, но в днешното време първият епитет почти се препокрива с втория.
Да бъдеш провокативен значи да предизвикваш, сиреч да възбуждаш отглас, отзвук, коментар; да правиш така, че на гласа ти да реагират, не да остава в пустиня. В една определено публична, звучна, гласовита среда това е много важно, много съществено обстоятелство: колкото повече са гласовете, които те чуват и съответно ти отговарят, толкова повече си забелязан, отбелязан, набелязан. Казано с други думи, ти си белязан и така си отличен, различен, по-личен. Чуването като условие sine qua non на виждането.
Провокация произлиза от латинския глагол pro-voco, който ще рече освен всичко друго и дразня. "Гласове" е дразнещо предаване в двоен смисъл: първо, защото иска, настоява да дразни другите; второ, защото самото то е плод на раздразнение.
Водещият Явор Дачков не скрива "реактивните" си мотивации и вече на няколко пъти е посочвал, че подбира темите си като отговор на определени предизвикателства: бившият шеф на здравната каса и настоящ министър Илко Семерджиев в ответ на ругателствата срещу здравната реформа или г-жа Емма Москова в ответ на недоволните от културната реформа. Въобще "Гласове" е чувствително към случващото се в българския социум по време на преход и точно реагира на неговите болки: бездуховността, бедността, техницизираното вместо класическо образование и тъй нататък. Все проблеми, без чието обговаряне не може.
Въпросът е: Как става и на какво стъпва обговарянето? Предаването, няма как да се отрече, държи на заявената позиция, на ясното мнение, на категорична убеденост. Но и на съ-гласието. Съгласие с къде институционализираните, с къде само общоприетите български истини на прехода. "Гласове" здраво се е "вкопало" в тия "демосни" и "кратични" (демократични) правдивости и конвенции и всички изказани (поне досега) от/в него опровержания, възразявания, съмнения, проблематизирания идат не за друго, а за пореден път да препотвърдят тяхната предпоставъчна истинност. То е завоалираният, маскираният глас на властта; но властта не в елементарния политически, а в много по-дълбокия и безпокоящ фукоянски смисъл, когато е не лесното и просто персонализиране и локализиране тук и там, в този и онзи, а е (раз)множествеността, паноптикумът на своето постоянно, винаги интимно, но поради това още по-страшно присъствие: "Властта действа не в едно-единствено място, а в множество места[_]", подчертава Мишел Фуко.
"Гласове"-те в "Гласове" са все властови гласове: на Църквата, Министерството, Партията, Академията, Истината, Високата Култура, Експертността. Гости на предаването са все "отъркани" о властта (пак напомням - в нейната фукоянска интерпретация) социални фигури: министри, висши чиновници и партийни деятели, създатели на културни събития, университетски преподаватели, православен отец, политолози, бивши и настоящи дисиденти. Те са провокирани да говорят в най-първоначалното значение на "provocatio": апел към по-висока инстанция, която да се произнесе, да отсъди, да каже веднъж завинаги своята последна, най-важна дума като най-висш авторитет. "Гласове" всъщност е телевизионното изпълнение на онзи призив на властта към самата себе си за оформяне на по-ясни послания; е нейният електронно-медиен опит да се (само)направи разбираема, възприемаема, слушаема.
(Само)мистификация на властта като свобода на словото, което в последна сметка е винаги в съгласие, винаги в съзвучие с нея.
И в нейна услуга.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин