Няма история
без всекидневие
- Какво представляват изданията от "Един проект на Вера Мутафчиева" и накъде ще се развива това предприятие?
- Първоначалното предложение на един от собствениците на "Болкан пъблишинг къмпани" беше постепенно да преиздаде съчиненията ми. А на мене ми се дощя да осъществя една шарена поредица от историческо четиво, предназначено за широка публика. Главно документално с предпочитание към биографии и автобиографии, спомени, пътеписи от минали векове, а също и преиздания на основни произведения от Възраждането насам, които вече имат значението на история. Така със собственика Георги Христов и управителя Павел Георгиев решихме да подемем серията "Минало". Досега от нея са излезли четири броя, готови за печат са още три, а именно пътеписите на Ханс Шилтбергер (XV в.), на Бертрандон де ла Брокиер (XV в. също), на Ханс Дерншвам (XVI в.). Изключително любопитни за съвременния читател произведения, които ще ни доближат не само до състоянието на тогавашния, неведом за нас свят, но и до човека от онова време.
При днешната икономическа ситуация изглежда неоправдано да проектираш каквото и да било със значителна трайност, но нали пък сме убедени, че на нацията и културата й е остро необходима някаква стратегия - сиреч стратегически проекти. Те това би трябвало да представлява наред с немалко други начинания и "Минало", ако успее да продължи. Всичко зависи от пазара, засега той не вдъхва оптимизъм по ред обективни причини. Ала ако седнем и скръстим ръце, изчаквайки го да живне от само себе си, едва ли ситуацията ще се промени към по-добро. Важното е, че все пак се намират българи всред деловия свят, склонни да рискуват, без да се надяват на сигурна, камо ли на бърза печалба.
Ако сте поне визуално запознат с "Минало", всякак ще забележите, че оформлението й е амбициозно. Взискателен типограф, Павел Георгиев наистина създава книги, които ще устоят през три поколения из българските домашни библиотеки. Все нещо трябва да остане от нашето забързано, преходно време.

- От новата ви книга "Семейна сага" останах с убеждението, че съхраняването на паметта е типично женска работа?
- Не зная дали да го наречем типично или по-простото - привично. Единствената жена-летописец във Византия е била Анна Комнина, а я помислете колко византийски мъже са летописвали през столетията. Друг е въпросът относно родовата памет - там българите от двата пола не блестят с чувство за историзъм. Например: колцина наши видни хуманитаристи от Освобождението насам са ни завещали свои мемоари? Автобиографии? Затруднявате се с отговора, нали?
А как се пише национална история при печалното отсъствие на лични свидетелства? Как да населиш историографията с хора, когато миналото на освободена България бива представено от партии и лидерите им (основно - от единствена), от куп проценти за развитието на икономически отрасли (поначало неверни), от взаимно оплювали се представители на културни течения. Не става.
Както отбелязахте, предимно жените са бивали носителки на родовата памет. Обяснявам си го така: мъжете имали мъжка работа - да печелят и да се бият. Случвало се е да бъдат грамотни, тогава - макар и рядко - внасяли приписки върху маргината на църковни книги. А що оставало за жената? Домашна работа всред по-млади и деца. Тя трябвало да им говори за разтуха - случайно ли казваме майчин, а не бащин език? (На всички езици!) За какво да говориш при онази подоскъдна информация, ако не за своите родители и прародители, и сватове - за мъртвите с една дума. Запомняли недораслите такива разкази, нямайки си друга разтуха - ни книжка, ни телевизия и кино. На свой ред ги преразказвали на деца и внуци, набъбвала е историята на рода.
И мене динамичното наше време ощети, като придаде на определението "орален" мръсно съдържание. Как да изрека, че винаги ме е занимавало човешкото развитие в неговия орален - устен - стадий. Въпрос на хилядолетия, когато човекът не е разполагал с никакви условия да изрази словесната си дарба, освен чрез говор. Днес такива екземпляри са редки, ако изключим от броя им полуграмотните. Но и при тях често наблюдаваш неочаквано стилизиран, нюансиран, с разработени изразни средства говор. В него присъства и хумор, драматизъм, и подтекст - и всичко онова, което грамотните изучават прилежно. Колко интересно би било да изследваш ставането на словесността у индивиди безбуквени, далеко от влиянията на каква да е литература. Трябва да се бърза, понеже такива индивиди намаляват. За месец се потопих в тяхна среда в Западна Африка. Там племената общуват на френски, иначе няма как. На орален стадий са и малцината им историци - всъщност разказвачи за миналото на дадено село или род.
(Можем смело да ги приемем за историци, понеже и те доста лъжат.) Но на какъв език!
Извинете, отклоних се.

- Какви са удобствата един днешен човек да познава историята - собствена и чужда? Има ли нашенецът нюх за богатството от времена, които го предхождат?
- Удобство има, както и всяко познание в друга област. И както всяко удобство, цената му не е ниска. Колкото и чудно, човек е склонен да плати високо, за да придобие нов хладилник, видео, кола. А парите са овеществен труд и време. Предложиш ли му пак срещу труд и време да получи познание, стряска се и разколебава - за какво ще ми служи, пита се той. Ето за какво например: за душевно спокойствие. Бихме дали, че и даваме луди пари за транквиланти и седативи, които ще задръстят мозъка ни. Но пък нали уталожват нервите, довеждат сън, а в случай, че са по-скъпички, тушират и стреса. Прочие, те влизат в списъка на "всички екстри". Рекох стреса. Мога да добавя демотивацията. Доскоро не употребявахме такива термини, днес ги повтаряме по няколко пъти дневно. Няма изказване или изявление, което да не започва с увода: в тежкото (може да бъде тревожно, мъчително, безизходно, отчайващо) време, в което живеем... Е, щомто не само изговаряме това, но го и мислим, обективно се налага да гълтаме споменатите средства срещу стрес. Ако пък чак желаем и да си купим мотивация, средства също има: стимулантите, допинг де.
Аз продавам други едни: познания по история. Като евтина проба - автобиографии, спомени и пътеписи на хора, писали преди нас. "Четете, о, братя, да ви се не смеят." (Смея се аз, де.) Ридаейки или поне хленчейки, хабер нямате как са живели и какво са преживели едва вашите баба или прадядо, без да се лекуват от стрес и отсъствие на мотивация. Ако обичате, узнайте, ще видим дали по така прост начин не ще получите душевна ведрост. Ами ако се върнете още по-далеко назад - през чумавото, кърджалийското и тъй нататък емблематични времена? Веднага ще се почувствате като една от всички екстри.

- Може ли един обикновен човек чрез написване на родовата си хроника да се сдобие с екзистенциална пълнота? Сам да избира времето, в което да живее?
- Може. Макар да не съм наясно що разбирате под екзистенцилна пълнота. Вероятно е нещо, обратно на екзистенциална недостатъчност, ментален дискомфорт. Тоест състояние, до което си се докарал сам. Ще ви дам близък пример: В Самоков живее бай Стоян Христов, отдавна пенсиониран шивач, баща на гореспоменатия бизнесмен Георги Христов, доказал на дело, че крушата не пада далеко от дървото. Прочие, посещавайки го, бай Стоян нареди на сина си: донеси куфарчето! Мукавено охлузено изделие, от ония, с които момците са пътували да отбият военна служба. То съдържаше наръч изписана хартия. Донеси и дървото! - заповяда старият. Донесен беше голямшък свитък, дето руло. Е, такова чак родословно дърво не бях ни виждала, ни сънувала. Гъсто разклонено, ама много. Към всеки клон и вейка, вейчица дори принадлежаха ситно написани имена, дати или многоточия вместо тях. Гордостта на бай Стоян. Произведение, над което се е трудил повече от десет години.
Моля, представете си го: родът се е преселил под турско от едно село в Албания до Гуцал, Самоковско. Оттам се разроил из цяла, речи го, България. Един по един бай Стоян издирвал далечните си родственици, повел огромна кореспонденция. Всеки го осведомявал накъде водят разклоненията от поредния новооткрит потомък. И прочие всеизвестен метод. Стоян Христов докарал изследването си до бройката почти 2000. Ще си помислите: айде де! Видях го с очите си, както и кореспонденцията с несрещани никога роднини. Видях голям картон - снимката от внушително участие на част от рода в банкета, който инициаторът дал в най-големия самоковски ресторант. Да се запознаят и допълнят родословното дърво.
Какъв акъл може да ти даде някой автор, шаштисан от количеството твой труд и добра воля? Досетихте се: Пиши, бай Стояне! - рекох. Недълго подир срещата ни Георги Христов ми съобщи: баща ми пише ли, пише. Описва пътищата от замисъла си през изследването до резултатите му. С много илюстрации.
Май че отговорих на въпроса ви дали един обикновен човек може да се сдобие с екзистенциална пълнота чрез създаване на родовата си хроника? Представяме ли си как е израсъл в собствени и на околните очи преди края на дните си именно човекът, когото наричаме обикновен. Ще си позволя да се самоцитирам: обикновени хора няма. Хич. Всекиму е дадено да стане необикновен. Пък, ако го не желае и не си го изработи, ние ли сме му криви?

- Как се възпитава историческа, респективно културна памет, как се възпитава човек да извлича поуки от нея за себе си?
- На първо място: възпитаваният трябва да го е пожелал, тази работа насила не става. Не е мъчно да съблазниш човека, особено младия, дето не знае къде да дене енергиите си. Все пак произлизаме от маймуните (казват), а тяхна ярка черта е любопитството. Така си и представям задачата, по-скоро оправданието на историографията: да засища човешкото любопитство. На второ място: уви, братя българи, налага се доста, дори много да четем. Четеш ли малко, по-добре изобщо недей, понеже в най-тежка заблуда попадат еднокнижните - тяхната е лесна, затуй биват многобройни. Но мнозина са и ония, които са вниквали, издирвали, изследвали, създали, опровергавали, допълвали картината на сегменти от миналото. Затуй: не се доверявайте на единствена книга! И в никой случай не се ограничавайте в интерес изключително към родната история - от това са произтекли редица диспропорции в нашето мислене, убеждения и поведение. Например гнетящото чувство, че сме невинно наказан от историята народ, че сме жертва, разпъната на кръстопът. И още наниз от подобни жалостиви претексти, с които се извиняваме пред себе си и нацията: няма що, "вината не бе наша, вината беше чужда..." За да бъдем част от бъдеща Европа, необходими са не единствено реформи в материалното ни битие - налага се да реформираме и мисленето си, да подредим неговия склад, да попълним дупките в него. Днешното общо образование дава всекиму минимума за целта. Пакостното е дето един отличник на гимназията си вярва цял живот, че е отличен. После се чуди.
Колкото до поуките на историята, забравете ги, ако изобщо сте ги извлекли. Те никога не са взимани предвид и няма да бъдат. Човекът е същество емоционално, а не разумно, там му е грешката.

- Изживяли ли сме напълно своето минало, за да скочим в сложната смес на съвременността? Кои преживявания липсват на народа ни?
- Едва ли сме го изживели, но кои ли пък са го? Само дано не си въобразяваме, че именно нашето време и място са "сложни и противоречиви" (също задължителен трафарет). Вземете напосоки: Ренесансът в Италия, френската и испанската революции, първата световна икономическа криза. Не, изброяването е безнадеждно. Навсякъде и винаги реалността е била сложна и противоречива. А в резултат навсякъде и винаги се е живяло, живее се и днес.
Що се отнася до преживяванията, които липсвали на народа ни, трудно ми е да дам ответ. По някои принципни причини: нужно ли е всеки народ да премине през изброен вид премеждия и сполуки? И кои точно са те? Един изживява едно, друг - различно от него. Но, ако в нещо упреквам съотечествениците си, които скръбно изброяват всенародните ни злочестия, то е, че ведро отминават паднали от небето късмети за земята ни. Най-сериозният: българите не знаят що е вълна от гладна смърт. Затуй, че баба ми повтаряше често през немотията след Втората световна: "Гладни гробища нема", разпитвала съм колеги историци из Европа дали по тях съществува аналог на този генерален извод. Дивили са се: как да е нямало! И изброяват по време и място кошмарните гладни вълни, отнесли значителен процент население в миналото. Дано поне сме запомнили от учебниците си процента умрели отглади в Поволжието през 1921 г. А по нас - нивга. Обяснението е просто: при българските почва и климат пет декара са били в състояние да спасят едно семейство в лоша година. Не си въобразявайте, че същата площ в Германия или Прибалтика, или Швейцария би дала подобен резултат.
По-нататък: олеле, мюсюлманско робство! Никой не знае, че сме го избягнали на два пъти, благодарение на ненавистната нам Византия. Веднъж през седми век, когато тя спира арабската агресия към Балканския полуостров, където току-що се е основала и нашата държава. Та отклонява онази напаст към Средна Азия и Северна Африка, и оттам - към Иберия. Втори път византийците воюват над две столетия срещу селджушките турци, превзели вече Иран и Източна Анатолия, че почти и цялата такава (XI-XIII век). Ами ако на пътя на двете мюсюлмански нашествия не би стояла и устояла Византия, колко му е от Константинопол до Капитан Андреево! Но ако споменеш някому българина, че до нас е стигнало чак третото - османското - ще се взриви: как може да ни е спасила византийската империя! Това ако не е дефект на образованието ни!

- Какво дава представата за всекидневието на миналото?
- Ето, това е въпрос, на който бих отговорила охотно: всекидневието. Няма как да не отчетем, че никакви истории, герои и победи не са от значение за съвременния гражданин, когато съзнанието му e обсебено от витален проблем: парното. Нали под дадена температура угасват, после секват биохимичните процеси, сиреч ритваш камбаната. Демократичен избор: топлина или храна. Понеже алтернативният огрев всъщност би струвал пак толкоз. И що излиза? До времето, когато народната власт прибра бакъра от софийските мазета за нуждите на електрификацията, там - в мазето - присъстваха във физическия им вид прабабините грамадни ператници, барем половин тон чиста мед. Както знаем, тя се е явявала семеен инвентар, задължително имущество. При оскъдица били продавани предимно котлите и превръщани в жито за посев, отчасти за изхранване. Но не продали ператниците нито прабаба, нито баба, ни мама. А са преживели по реда си Априлското въстание, Освободителната война, Сръбско-българската и двете световни - все много кризисни периоди за нацията. Заради ентусиазираното електрифициране на България аз нямам за продан дори бакър. Колкото до пишмашината и книгите ми, не биха стигнали и за месец парно - то се оказва равно на цялата ми пенсия и цялата заплата на дъщеря ми.
Навлязох в сметки, които вълнуват нацията и не й позволяват да съсредоточи внимание върху свои екзистенциални проблеми, културна стратегия, идентитет и прочие високи категории. Идвам си на думата: няма да познаем историческото битие на народа ни, ако нямаме представа за неговото всекидневие през всеки от тринайсетте века след Аспарух. Още по-добре - отпреди него. Само при такова познание бихме осъзнали сегашните свои плюсове и минуси, етапите в развитието си, извършените междувременно грешки, получените изневиделица шансове. За щастие, свидетелства не липсват. Ако интелигентният българин се вчете в пътеписи, приписки, автобиографии и мемоари, миналото бездруго ще му разкрие делничния бит, труда и упорната инициативност, и разумно приетия риск у нашите предци. Оттам, а не от описанието на политически съчетания, на партийни битки, на парламенти и предсрочни избори - оттам, от познание за човешкото всекидневие ще дойде здравословното наше спокойствие, че сме могли и можем.


22 февруари 2000 г.

Въпросите зададе Марин Бодаков


Разговор с
Вера Мутафчиева