Български Великден
"Български Великден" е работното заглавие на среща на Премиера и министрите с българи, "реализирали се" в чужбина. Срещата е предвидена като начало на една програма за използване на експертния им потенциал при воденето на преговорите за присъединяването на България в Европейския съюз.
Когато през декември миналата година поканата за преговори с ЕС стана факт, се оказа, че България е готова да преговаря по по-малко от половината от 30-те теми, по които ще се следи готовността за интеграция, и че дори и за преговорите по подготвените теми няма подготвени хора, които да преговарят. Оказа се, че необходимите 500-600 експерти за преговорите като цяло ги няма.
Без да обяснява защо тези 500-600 експерти ги няма, функциониращи в държавната администрация, Премиерът има намерение да издири и покани 500-600 намиращи се в чужбина българи с необходимия експертен потенциал. Те ще бъдат разпределени в тематични екстериториални групи съобразно темите по присъединяването и от тях ще се очаква да лобират за България, да дават съвети и консултации по електронен път и да критикуват администрацията, която води преговорите.
На този етап емигрантите като че ли не могат да повярват, че искат да ги използват за нещо конкретно и полезно за България, а не за вътрешнополитически шум и цели. Налице е също скептицизъм, че работата ще бъде подготвена и организирана както трябва и че тези, които се отзоват, няма да се окажат разочаровани. Признанието, че търсеният експертен потенциал е налице сред българите в чужбина, ласкае, но не става ясно в кого ще остане отговорността, ако инициативата се провали. Така или иначе, инициативата е налице и коментарът по нея може да бъде само положителен. Нещо повече - тя дава повод за размисъл и изводи. Защото засяга два дълбоки проблема - интеграционния и емиграционния. Нека да се помъчим да вникнем последователно в тези два проблема.
Проблемът за европейската интеграция се корени в това, че постигането на готовност не се изчерпва само с преправка на закони и правилници и преустройство на административната система. Българската общественост като че ли не иска да си даде сметка, че трябва да си преустрои ценностната система. Това означава по-дълбоки промени засягащи и културата, и информацията, и образованието. Това всъщност означава известно обществено преструктуриране. Много хора инстинктивно схващат, че при европейски ценностен модел не биха могли да удържат позициите, които заемат. Те не искат да отстъпят мястото си на други - с европейски морал и ориентация. Ако се започне една радикална и безкомпромисна кампания за привеждане към европейските стандарти - не с документи, а с дела - много българи ще кажат: "Не, не искаме! Ние продаваме националната си самобитност. Европа не ни иска, щом не ни приема такива, каквито сме."
Затова в подготовката за интеграцията съществува една двойственост - нещата се променят на книга, но остават същите в реалния живот. Не е ли парадоксално, че сред 50-хилядната армия на държавната администрация няма 500-600 подготвени хора за водене на преговорите? В България все още има останали кадърни специалисти, съобразяващи се с европейското ниво, но те се губят сред масата по-малко кадърни, по-малко подготвени и по-малко честни, консервативни и ретроградни. Последните по правило са на ключови позиции и въобще цялата система за оценка на личността не позволява кадърните, подготвените и честните да бъдат открити и изтласкани към върха. Новият закон за държавния служител копира някои от изискванията на европейските администрации, регламентира до голяма степен йерархията, компетенциите и отговорностите, но е направен така, че съществуващата администрация да се вмести в него, а не да послужи за преструктуриране на тази администрация и привличането на външни хора с европейски морал и ориентация.
Вторият проблем, до който инициативата се докосва, е проблемът за интензивната българска емиграция и намаляването на интелектуалния потенциал на страната в резултат на това. Всъщност, за този проблем започна да се говори по-често след дълбоката икономическа криза от 1997 г. Но държавната политика към българската емиграция не е претърпяла някакво изменение. Всички правителства от 1989 г. насам са имали принципно сходно отношение към българите, напуснали България - като към потенциални дарители, инвеститори и лобисти в съответните страни. Живеещи в чужбина българи са се опитвали да кажат чрез българските медии, на представителни срещи, научни и икономически форуми, или просто в дискусии помежду си по Интернет (soc.culture.bulgaria), че те биха могли да бъдат полезни с експертни оценки и съвети - както към държавната администрация, така и към хора на бизнеса. Общо взето, на такива изказвания не се е обръщало внимание - реакцията е била като към "гастролиращи академици" или направо в стила "пари ми дай, акъл не ща".
Сега за пръв път се поставя въпросът за използване на интелектуалния потенциал на напуснали България специалисти. Но и сега - ако се съди по българските медии - от емигрантите се очаква повече да бъдат лобисти, отколкото ангажирани от българската администрация обективни експерти.
Ще ми се да обрисувам характерното за 700-те хиляди българи, напуснали страната през последните десет години. Това не са прокудени от глад и мизерия хора, които имат само две голи ръце, с които разчитат да припечелят нещо в чужбина. В огромното си мнозинство това са хора, които искат да продадат своя занаят, талант, натрупани опит и знания като специалисти, на по-висока цена. Много, много често това са хора, които считат, че не са били забелязани и използвани пълноценно в България, или пък че законите и обществените отношения са пречили на тяхната частна инициатива.
Мотивите за интензивния емиграционен поток от 1989 г. насам, макар и икономически по характер, са много често изградени върху изпитани неудовлетвореност, спънки и огорчения. С една дума - емиграционният проблем е пряко свързан с проблема за житейската реализация в България, който пък лежи в основата на наблюдавания икономически и духовен застой.
Едва ли и половината от 700-те хиляди, напуснали през последните години, българи могат да се считат за устроили се и пуснали корени в чужбина. Голяма част нямат статута на поданици или постоянни жители в съответните страни. Голяма част учат и повишават квалификацията си като студенти, аспиранти и гостуващи учени и се намират на съответния визов режим. Най-често те правят всичко възможно, за да не се върнат в България. Но доста от тях се колебаят - достатъчни са малко уверения, че те ще бъдат търсени, използвани и сравнително добре платени, за да решат да се върнат.
Не съм чул някой специалист, намерил работа в чужбина, да е бил поканен да се върне обратно. Нещо повече, ако такъв специалист сам реши да се върне, той се чувства едва ли не натрапник. Получена диплома на Запад не се цени, даже напротив - "не познавал българските условия". Наскоро четох в "Капитал" изявление на българска студентка в САЩ, намираща се пред получаване на магистърска степен по публична администрация и управление, която много искала да се върне в България, но се страхувала, че нейните познания ще бъдат счетени за безполезни в България (?). Представям си един 28-годишен българин, получил магистърска степен по икономика в Харвард и работил 2-3 години в международна банка да се яви на конкурс за началник на голям отдел в базово министерство в София - та старите закостенели бюрократи ще го унищожат. Представям си учен с международно признати научни постижения да поиска да се върне в БАН - ще въртят и ще сучат, но ще намерят предлог да го отклонят.
Схващането, че от чужбина не можело да се следят нещата в България е един мит. Може, и в някои отношения дори по-добре. Наскоро четох, пак в "Капитал", изявление на един българин - анализатор в голяма международна банка със седалище в Лондон, който знаел наизуст всички приватизационни сделки в България с техните параметри, имената на всички български отговорни чиновници, на десетки заводи с техните директори, въобще всички параметри на българската макроикономика.
Основен елемент в държавната политика спрямо емигрантите трябва да стане привличането обратно на непуснали корени в чужбина специалисти и таланти. А такива има доста - особено сред завършващите студенти. Затова не е необходимо да се чака съществено повишаване на средните доходи и на жизнения стандарт в България. Затова е необходимо да се намерят механизмите за привличане и стимулиране на знаещия и можещия, на европейски ориентирания.
Не може да осъзнаваш необходимостта да се консултираш с българи в чужбина и да използваш техния експертен потенциал, без да си готов да ги поканиш да се върнат на експертни постове в България; не може да искаш да влизаш в Европа, без да отдаваш преференции на знания и опит, придобити на Запад.
Разбира се, "Български Великден" е добра инициатива и може би предвестник за смяна на отношението към българите в чужбина. Но аз съм сигурен, че България може в момента да привлече поне стотина експерти да работят в България. Това ще се възнагради. Не е беда, че армия български младежи придобиват дипломи от реномирани униврситети по света. Но държавата не трябва да ги забравя, а да поддържа персонална връзка с тях. Доста биха се върнали, ако разберат, че са търсени. И че ще бъдат оценени не формално по диплома и трудов стаж, а по това какво са научили и какво могат.
Лазарин Лазаров
професор-химик, живеещ в САЩ