Забравени
предшественици
Кампанията да се сложи край на подчинението на жените от мъжете, която наричаме феминизъм, е продължаващ, повтарящ се, издръжлив политически проект с дълбоки корени в европейското минало. Феминизмите в множествено число могат да бъдат документирани в много европейски общества, минали и съвременни; в някои общества те стават централна и повтаряща се отличителна черта на политическата култура, на европейската мисъл и политика. Феминистката мисъл и действие не стоят извън - или по периферията на - т. нар. западна традиция; те са интегрална част от нея.
Фактът, че тези твърдения е трябвало да бъдат налагани със сила, че те дълго време не са били признавани, отразява изличаването на една изключителна борба, която е от важност за жените и мъжете и днес, независимо дали те живеят в Европа или далеч извън нейните граници. Когато историята на феминизмите е инкорпорирана в историята на европейската мисъл и политика, нашето разбиране за европейското минало - и неговата релевантност на собственото ни настояще и бъдеще - радикално се променя. Защо тогава знаем толкова малко за нея? Как е станало така, че това знание е било загубено? Или: е ли възможно да ни е отказано знание за феминистката традиция?
Един отговор се съдържа в описанието, което ни се предлага като "западна мисъл" и политика, и в това какво и как сме били учени да мислим, че е западна мисъл (и политика). Преразгледано критически, от феминистка перспектива, и с един цял нов архив от преоткрито знание, миналото изглежда различно. Ние не го виждаме вече като дълга, линейна смяна на династии, войни, завоевания, революции, или големи, далеч стигащи тенденции, такива като израстване на буржоазията, на капитализма, на националната държава. Не се срещаме вече с гладко течащата история на велики идеи, генерирани от великите стари мъже на западната философия. Това, с което се сблъскваме, е далеч по-интригуващо - дълга, нестандартна, но значителна поредица от противоречия, от дебати, от състезаващи се групички, от напредъци, връщания, поражения и случайни победи, а то не само от официално приетия вид. Връзките между мъжете и жените, т. е. между половете, вече не са лупа, през която да препрочетем миналото; те лежат в конфликтния център на продължителен дебат.
"European Feminisms" се отнася до серия от политически предизвикателства и отговори на мъжкото господство (или хегемония) в Европа, която обхваща времето от 1700 до 1950 г. Тази поредица от предизвикателства включва критическата мисъл и политическата активност както на жени, така и на симпатизиращи им съюзници от мъжкия пол. Тя се отнася до проблеми на властта и създаването на правила - за брак, образование, разпределение на собственост, ресурси и труд, политическо участие, семейни структури - дори организацията на самото знание. Феминистките усилия за еманципация на жените, както и организираната съпротива на тези усилия, са централни за нашето историческо разбиране на политиката на европейските общества. Те подпомагат също нашето историческо разбиране за общества, които са далеч от Европа, но които са били дълбоко повлияни от Европа и които продължават да носят (или да се съпротивяват на) отпечатъка на европейските култури.
Историята на феминизмите в Европа в действителност обхваща всяко "поле" на историческото проучване - политическо, интелектуално, социално, икономическо, културно, религиозно и пр. Независимо от обхвата и размерите на това многолико предизвикателство, историческата памет за него е минимална до такава степен, че се поставя под въпрос самото му съществуване. Доказателството лежи, подобно на заровено съкровище, под повърхността на конвенционалните исторически описания, в един "непозволен" аспект на миналото.

____________
Новата генерация европейски феминисти от началото на 70-те години мислеха, че те започват от "година Нула". Трябва да се зададе въпросът как споменът за толкова значимо движение, за подобни усилия, за такива предизвикателства към мисъл и действие е могъл да бъде по този начин заличен и разрушен. Как са могли жените и мъжете да не знаят? Как е могло да се случи така, че историята на феминизма да не бъде сериозно третирана от професионалните историци и да не бъде преподавана на младите жени и мъже, които нахлуваха в колежите и университетите на Европа и Америка през 50-те и 60-те години? Защо е толкова рядко преподавана и днес? Изглежда, че за много хора от 70-те години до днес, "феминистко познание" включва само "феминистка теория" или феминистка практика; въпреки че онова, което е "значимо" като "познание" или "теория", постоянно се поставя под съмнение, мястото на историята в това отношение изключително се подценява.

____________
Още в началото на ХХ век феминистите в Европа са разбрали необходимостта от "тяхна собствена история" и са започнали да организират инициативи за създаване на архиви на женското движение... Но аз бих желала да настоявам тук, че колкото по-малко се фетишизират архивите от непубликувани документи, толкова повече изпъква богатството на публикуваните материали, голяма част от които се съхраняват също в тези архиви и в главните библиотечни колекции. Историците на европейския феминизъм могат да съберат огромен материал от множеството разнообразни публикации в обществото, от конгресни решения, бюлетини, брошури и други печатни извори, създадени от феминистите и феминистките организации - и от техните опоненти - в течение на последните два века.

____________
Историята на феминизмите в Европа не е нова дейност, присъща само на академично подготвени историци. В много публикации активистите на феминизма силно наблягат върху собствените си продължителни усилия в борба с ширещата се неосведоменост на широката публика; други се тревожат от евентуалната загуба на памет у техните потенциални наследници, особено след като феминистите постигат главните си цели - като избирателното право в представителните или парламентарни управления. Несъмнено този проблем е имала предвид Елеонор Ратбон, която през 1934 г. пише: "Дали днешните млади жени, които могат да кажат "но ние сме родени свободни", често си спомнят или дори знаят своя дълг пред пионерите?"
Какво се е случило с тази история? Сигурно изглежда едно: тя се е сблъсквала със строга опозиция във всяка политическа култура не само, както може да се очаква, на десницата, но също на левицата. Опозицията на политическата десница, съставена най-вече от авторитарни, религиозно свързани групи, доминирани от мъже, не е изненадваща.
По-проблематична изглежда опозицията на политическата левица. Още през 1900 г. марксистите-социалисти от Втория интернационал са виждали във феминизма съперник и са се опитвали да противодействат на неговата привлекателност чрез клевети и противоположни твърдения, чрез обвинения, че феминизмът е безнадеждно "буржоазен", че по-големият проблем е капитализмът, че класовият конфликт е моторът на историята и че само социализмът би могъл да разреши "женския въпрос" - но само след победата на пролетариата. От 70-те години до днес твърдият и продължителен отказ на социалистките да си сътрудничат с феминистките е достатъчно добре документиран. От феминистка перспектива, организираният социализъм в Европа (и по-общо, социалдемократическата левица) е в голяма степен отговорен не само за стигматизирането и тривиализирането на феминизма или за представянето на феминистите като "група по интереси", но и за активното потискане на активистите и импулсите на феминизма, а също така, при съответна възможност - за присвояването на избрани аспекти от феминистката история. Изкушение е, наистина, да се настоява, че онова, което Хайди Хартман някога нарече "нещастен брак между марксизма и феминизма", никога не е било брак и със сигурност никога отношение, създадено в облаците, дори в началото; "фатално привличане" е може би по-подходящото определение. А феминизмът явно е бил фаталност за партийната линия.
Трудностите, с които феминистите са се сблъскали в реализирането на своите цели в европейските общества, не трябва да бъдат надценявани. Но дори въпреки страха на мъжете, че жените биха приключили "начело", въпреки повтарящите се вълни на антифеминистка реакция, понякога феминистите брилянтно са успявали. Много неща в ситуацията на жените от европейските общества между 1700 и 1950 г. са се променили към по-добро благодарение на феминистите. Още повече са се променили оттогава. Все пак значителни предизвикателства остават и днес; все още има много неща, които феминистите трябва да постигнат и да наблюдават в появяваща се нова Европа.
За разлика от други политически движения, феминизмът никога не е аспирирал към властта за самия себе си. Неговите поддръжници са искали компенсация за несправедливостите, но не и да вземат властта; вместо това те са искали да споделят властта и да променят своите общества към по-добро чрез упражняването на онова, което политоложката Катлийн Джонс определи като "съпричастна власт". Може би затова феминизмът не е бил никога правилно класифициран между политическите движения.

"European Feminisms" е научна работа. Тя е също неприкрит акт на утвърждаване, труд, роден от обвързване и страст, и осъществен с намерение за възстановяване на загубено някога наследство. Сюзан Станфорд Фридман изразява най-точно тази моя идея, когато казва: "Загубата на колективни спомени, на огромно число истории за миналото е допринесла твърде много за продължаващото подчинение на жените. Неспирното, кумулативно изграждане на широко дефинирани истории на жените, включително истории на феминизма, е важен компонент на всяка съпротива и промяна".
Докато работех през последните 25 години, събирайки документация за това, което се превърна в настоящото описание на европейските феминизми, аз бях дълбоко впечатлена от огромността на задачата за преоткриване и спомняне, но също така от изкусителната власт на проекта и на жените и мъжете, които срещнах, макар бегло, чрез този исторически труд. Дори и за момент не мога да се съглася, че, както смята Джоан Скот, те са били оплетени в парадокси, или че, както твърдят други, феминизмът е - или би трябвало да бъде - "движение, което е предизвикателство към всички несправедливости". Вместо това той е теория и практика, която предизвиква една несправедливост; той се отнася първо и най-вече до оспорване на мъжката хегемония, до придобиване на справедливост за жените, независимо от тяхната националност, религия, етническа принадлежност и т. н. Той не е за превръщането на жените в еднакви на мъжете същества, а по-скоро за даване възможност на жените без ограничения да осъществят своя пълен потенциал като жени. Доколкото жените са онеправдани и по други начини, феминизмът се съюзява и с други каузи, но аз считам, че той не трябва да бъде смесван, бъркан, обезличаван или подчиняван на други каузи, независимо от тяхната значимост. Феминизмът се занимава с централен проблем, който има своите импликации за всичките други.
Признавам, че намирам феминистката кауза - както я разбирам исторически днес - не само атрактивна, но и стимулираща, напълно заслужаваща труда на цял един живот. Европейските исторически феминизми са били очарование, а индивидуалните говорители - както жени, така и мъже - са толкова артикулирани, толкова смели, толкова чудесни. Чувствам гордост, че се запознах с тези ранни феминисти, както жени, така и мъже... Тези европейски феминисти са формулирали толкова много великолепни идеи и са извършили толкова много смели действия в периода от 1700 до 1950 г., докато са се опитвали по множество начини да разклатят структурите на мъжко господство в европейските общества. В много отношения са успели в полза на всички нас. Те заслужават не само да бъдат признавани и споменавани, но и да бъдат аплодирани и чествани. Амнезията, а не липсата на история е най-лошият враг на феминизма днес.

Карен М. Офън

Превела от английски
Красимира Даскалова


Текстът е част от уводното есе към новата книга
на Карен Офън
European Feminisms, 1700-1950: A Political History,
която ще излезе от печат в края на март 2000 г. В него Карен Офън описва как е стигнала до разбулването на историята на един почти забравен бунт. Откъсът се отпечатва с любезното съгласие на авторката и издателството на Станфордския университет, САЩ.