Наградите Грами
в джаза - скучно
Малко скучно, като за последен път през този век. Още когато се появиха предложенията в началото на годината, заживях с чувството за предопределеност. Четиридесет и втората церемония си имаше поредния герой в лицето на легендарния Карлос Сантана, който щеше да бъде компенсиран за дългите години игнориране и да бъде пренесен от света на мечтите в реалния свят на всесилния шоубизнес. Критиците си измислиха някаква въображаема борба между "стари" и "млади", за да засилят интригата, но достопочтените експерти на NARAS (Националната академия за звукозаписно изкуство) едва ли мислят толкова първосигнално. Наградите "Грами" са създадени като алтернатива на комерсиалния пазар и би трябвало да отличават най-добрите звукозаписи на годината (периодът е затворен между 1 октомври и 30 септември), но от година на година заприличват все повече на пищен панаир, на който мегазвукозаписните компании разпределят по подобие на пазара своите квоти.
Тази година предварителната селекция в шестте категории, отредени на джаза, бе композирана така семпло, че повече приличаше на месечна анкета. Сравнена с годишната класация на списание "Down Beat", в нея присъстват едва два албума от първите седем ("Traveling Miles" на Касандра Уилсън и "Art of Trio" - на Брад Мелдау), като и двата бяха пренебрегнати при раздаването на наградите. Няма ги албумите на Дейв Холанд, Джо Ловано, Никалъс Пейтън и на новото откритие на джазовите критици - Дейв Дъглас; няма нито един от перфектните албуми на музиканта на годината Уинтън Марсалис. За сметка на това, най-коментираното име в "грамми-света" на джаза бе това на очарователната Даяна Крол, чийто традиционен поп-джаз албум "When I Look in Your Eyes" бе шумно акламиран като първия джазов албум от десетилетие насам, предложен в най-престижната категория "Албум на годината". Естествено тя бе запазена за Сантана и за Даяна Крол остана наградата за вокален джаз. Лично аз бих предпочел Касандра Уилсън или Дайън Рийвс, но първата получи "Грамми" за предишния си албум, а на втората очевидно й е още рано за награда - засега е достойна само за "номиниране".
Сред останалите награди в джаза всичко е в границите на нормалното. Едва ли някой би протестирал срещу награда, която е присъдена на "dream team" в състав Гери Бъртън, Чик Кърия, Пат Метини, Дейв Холанд и Рой Хейнс - така че пробивът на една по-малка фирма като Concord jazz е застрахован в максимална степен. Уейн Шортър е запазена марка и наградите биха му прилягали винаги, а завръщането сред победителите на Дейвид Санборн (през 80-те той е притежател на пет награди "Грамми") не би навредило никому.
През тази година хегемонията на джаза е пълна в раздела композиция и аранжимент, където Дон Себески печели две награди: за композицията "Joyful Noise Suite" и за аранжимента на пиесата на Били Стрейхорн "Chelsea Bridge". Третата награда - за аранжимент, който съпровожда вокал, е присъдена на Алън Броудбент за "Lonely Town" (изпълнява Шърли Хорн и квартет "Уест" на Чарли Хейдън). Подобно е положението и при художественото оформление на албуми, където лидер е колекцията "Miles Davis - The Complete Bitches Brew Sessions". За анотация наградата е присъдена на Боб Блументал за колекцията на "Импулс" - "John Coltrane - The Classic Quartet", а за исторически албум - на възпоменателната колекция на RCA по случай стогодишнината от рождението на Дюк Елингтън, събрала записи от 1927 до 1973 година.
Толкова за 42-те джазови златни грамофончета. Дано усещането ми, че плочата, която въртят, започва да се изтърква, е измамно. Все пак идва нов век и уважемите членове на Академията не може да не мислят по въпроса. Както винаги мащабно и без никакви рискове.

Йордан Рупчев