Идиот, но не по Достоевски

Има ли нещо общо с руския класик новата постановка на Десислава Шпатова, показана в Младежкия театър; е ли някакво постижение в недотам обходената у нас територия на движенческия театър; прилича ли и до каква степен на Лилия Абаджиева... Тези и други подобни запитвания неотстъпно кръжат не само след, но още по време на самото представление.
"Идиот" по Достоевски на Шпатова, следвайки игровия си замисъл, би трябвало да представлява нов и разкрепостен опит за разчупване и осъвременяване (в добрия смисъл на думата) на пренатоварената от тежки и нерядко скучни, "интелигибелни" смисли класика. Опит, който залага на силен творчески колектив и обещава ако не изключително, то поне интересно естетическо преживяване. Задвижен върху развенчания мит на литературния ритуал "Достоевски", резултатът пак е изненадващ, но друг.
Естетика имаше, но преживяване - не. Имаше движение, ритъм, модерни прийоми за външно изразяване на невидимото. Но въпреки характерните за Снежина Петрова (в ролята на Настася Филиповна, впрочем нейни са адаптацията и костюмите) атрактивни ефекти и афекти при опоетизиране на нещастието чрез самоирония и копнеж, въпреки ненатрапливата, условна и изчистена, едновременно преграждаща и даваща простор на сцената сценография на Борис Мисирков, изобщо не може да се каже, че в случая режисьор, актьори и сценограф са сътворци в този дълъг цели два часа и 40 минути (на премиерата), а сега "само" два часа, истеричен спектакъл.
Достоевски като фарс. Представлението неумело скулптира трагичното, извеждайки го в деформиран комизъм (по-скоро като интенция) по еднолинейните релси на истеричното повторение. Повторението - тази отчайваща съдба на всяка реплика, естествено я ритмизира и музицира, без да я обиграва. Обезкостени откъм смисъл, репликите безразборно отхвърчат от тези, които така или иначе нямат нищо общо с: Рогожин (Велислав Павлов), Ганя (Данаил Обретенов), Лебедев (Николай Мутафчиев) - все пак той не се е кривил като педал, и Иполит (Владислав Петров). Особено последният, който с безподобната си игра, биеща на фалцет, невротизира не само сцената.
Достоевски като игра. Още в началото местата на сцената и екрана над нея, на "техниката" и живия театър са разменени. Неумелата подмяна обаче, вместо да ги приспи, моментално разбужда всичко "квази": квази-трагичното, квази-комичното, квази-психологичното и т.н. Трудно постижимите, деликатно нюансирани гранични и опустошителни "руски" страсти тук са обсебващи, но не до драматизъм. Дотолкова, че игровото начало се изражда в поредица от взаимозаразителни гърчове, хвърлящи актьорите в неизлечими "болестни състояния". На фона на останалите единствено княз Мишкин (Пьотър Кшемински) и идеализираните от него Настася Филиповна и Аглая (Александра Харитонова) се открояват. Въпреки че поведението им напомня поведението на отчаян епилептик, който всячески се опитва да бъде "нормален". Другите покрай тях - не комично или трагично, а просто нелепо - се движат и държат като пренавити играчки с изхабени батерии. И не спират да повтарят всяка реплика до полуда... Докато думите напълно изтрият смисъла си от протритата лента на паметта или докато от смисъла остане само звукът. За да се разпадне и събере пак в нова, ескалираща до невъзможност, симфония. Сред поглъщащата анимационност на постановката възхитителните слова на княз Мишкин, изречени с извинителна и инфантилна усмивка, преливаща от добродушие, вече не носят Посланието.


Патриция Николова