Рецептивната теория:
поглед назад
Бих желал да започна, като осветля различието между неща като естетика на рецепцията и теория на ответната естетическа реакция1. После накратко ще скицирам историческата ситуация, която ги е породила, и накрая ще се спра на взаимодействието между текст и контекст, а също и между текст и читател.
Онова, което в определен момент получи името рецептивна теория, далеч не е толкова единно, колкото може да ни се стори. Различните й разклонения са белязани от основополагаща двойственост, доколкото включват в себе си и рецепцията на литературния текст, и въздействието върху потенциалния му читател. Това са две отделни страни от един родов проблем. Една естетика на рецепцията изследва реакциите спрямо литературните текстове от страна на читатели в различни исторически ситуации, и при това посочва промените, които е претърпяла една и съща творба. Ето защо рецепцията в значителна степен зависи от наличния свидетелски материал, доколкото тя се опитва да улови преобладаващите отношения към света, формирали разбирането на една литературна творба за даден период от време. Такъв опит е прицелен в "обновата на литературната история"2, според Ханс Роберт Яус, и като прави това, тя се стреми да реконструира "хоризонта на очакване"3, съблюдаван от четящата публика, която чрез определяне на онова, което според нея е художествено, разкрива собствените си стандарти. В това отношение рецепцията функционира като магически жезъл за проследяване на възприемателския вкус за определен исторически момент. В същото време "хоризонтът на очакване" ни позволява "да възприемем системата от значения и формата на дадена литературна творба в историческия развой на разбирането й"4. "Той води до онагледяване на херменевтичната разлика между предходното и актуалното разбиране на една творба; той ни кара да осъзнаем историята на нейната рецепция, която опосредява двете позиции"5. Така една естетика на рецепцията се наема да очертае набора от исторически условия, отговорни за реакциите, провокирани от литературата. В това отношение литературата се превръща в инструмент за реконституиране на минало. Херменевтичният, социологическият и историческият метод като да са най-добре устроени за такова изследване. В последна сметка главната грижа на една естетика на рецепцията е да възстанови авторитета на едно историческо разбиране, което е предусловие за полагане основите на нещо, което може да се нарече историческа семантика на литературата.
За една теория на естетическия ответ добива първостепенна значимост онова, което беше страничен проблем за рецепцията: тя се концентрира върху въздействието, което определен литературен продукт упражнява върху читателите си, както и на извлечените от него ответи. Естетическият ответ следва да бъде схванат в категориите на взаимодействие между текст и читател. Наречен е естетически ответ, защото стимулира въображението на читателя, което на свой ред дава живот на преследвания от текста ефект. По-нататък ще опитам да покажа как става това. По този начин една теория на естетическия ответ е в състояние на допълнителност спрямо една естетика на рецепцията и тези две свързани нишки довеждат рецептивната теория до пълното й осъществяване. Ако изучаването на литературата възниква от заниманията ни с текста, тогава не може да има съмнение относно важността на онова, което ни се случва като читатели на тези текстове. Една литературна творба не е документален отчет относно нещо съществуващо или съществувало, а по-скоро е преподреждане на една вече разпознаваема реалност; тя внася в света нещо, което не е съществувало дотогава и което най-малкото следва да се квалифицира като виртуална реалност. В резултат една теория на естетическия ответ се изправя пред проблема как e възможно такива възникващи виртуални реалности, лишени от еквивалент в емпиричния ни свят, да бъдат обект на проследяване и на практика дори на разбиране.
По този начин става видно едно последно разграничение между една теория на естетическия ответ и една естетика на рецепцията. Последната се занимава с реални читатели, с чиито реакции се удостоверяват определени форми на исторически обусловен опит, докато една теория на естетическия ответ се концентрира върху онова, което читателите на един текст вършат под негово въздействие.6 Историческата ситуация, която доведе до този развой, беше предизвикана от дилемата, пред която се озова изучаването на литература в Германия от края на 50-те и 60-те години. Поне в Германия рецептивисткият поврат в литературните изследвания израства като отклик на конфликта на интерпретациите, както и на политическото въздействие, упражнено от надигналото се през шейсетте студентско недоволство.
Нека първо хвърлим поглед върху конфликта на интерпретациите, преди да разгледаме политическата страна на въпроса. Културното наследство вече не служеше като безпроблемно средство за постигане на онова, което се наричаше Bildung, Образование. То се превърна в проблем, защото, противно на ситуацията в миналото, вече нямаше единни напътстващи принципи за такова образование. Като резултат от търсенето на значенията на културното наследство се стигна до конфликт на интерпретациите. Отначало не изглеждаше да има проблем в това, че един и същ текст поражда твърде различни, а понякога и противоречиви интерпретации. Навремето немският професор все още беше феодален владетел в съществуващата йерархия, тъй че той решаваше какво следва да значи един или друг текст. До пришествието на модерното изкуство се считаше за общоприето, че текстовете разполагат със съдържание, схващано като носител на значението. Ето защо интерпретацията следваше да разкрие значението на текста, което легитимираше целия процес, тъй като значенията представляваха ценности, използвани за целите на образованието. Така разкопките в търсене на значението се превърнаха в основно занимание, което обаче започна да поставя въпроса защо значението да е било скривано вътре в текста и що за авторска прищявка е тази игра на криеница с техните интерпретатори. Още по-озадачаващ се оказа въпросът как става така, че значението - веднъж намерено - подлежи на нови промени, при все че буквите, думите и изреченията на текста остават същите. Веднъж осъзната, една такава ситуация нямаше как да не породи съзнание за факта, че именно предпоставките, контролиращи интерпретацията, са отговорни до голяма степен за онова, което текстът се предполага, че значи. Поради това претенцията да е намерено значението, внушава основателността на предположенията и допусканията, а това даде ход на онова, което оттогава стана известно като конфликт на интерпретациите.7 Този конфликт се разгърна като конкуренция, при която, за да демонстрира собствената си значимост, както и дълбината и широтата на проникновенията и обхвата си, всеки подход опитваше да се наложи за сметка на останалите. Ала онова, което конфликтът на интерпретациите прави видно, което е и интересното в неговия случай, е вътрешната ограниченост на всички предпоставки, а оттам и ограничената им приложимост спрямо задачите, за чието изпълнение са предназначени. Колкото по-голяма е яснотата относно тези ограничения, толкова повече оспорващите се дискурси на интерпретацията се присвояват едни други. В опит да се компенсират различните недостатъци, присъщи на всеки от подходите, между марксизма, психоанализата, структурализма и пост-структурализма протича един вид канибализация. В резултат се изправяме пред магма от интерпретативни дискурси, която Дерида веднъж характеризира с думите: "Можете да си представите що за чудовища се пръкнаха от тези комбинаторни операции, особено ако отчетете факта, че теориите въплъщават противоречащи си теореми, всяка от които на свой ред включва в корпуса си други такива."8 Кои бяха онези критически подходи, които все още господстваха по времето, когато природата на предпоставките се превърна в обект на съсредоточено вглеждане? Главните подходи се домогваха до намерението или до значението на автора, също и до посланието, което творбата се предполагаше, че носи, както и до естетическата стойност, която се схващаше като пределно помиряване на двусмислиците в текста, на многообразието от тропи и фигури в него, в това число и като хармонизация на различните му равнища.
Интенцията (намерението) винаги се е радвала на висока почит, тъй като е въплъщавала един последен отглас от романтическия възглед за художника като създател. Посланието остана същностно, защото през деветнайсти век изкуството и литературата са били въздигани до положението на светска религия. Тази "Религия на Изкуството" се превърна в определящ ориентир в търсенето на отговор на основните въпроси на човешкия живот. Що се отнася до класическото понятие за хармония, то получава своето достойнство от споделената вяра, че примиреността на опозициите в художествената творба превръща изкуството в онова, което Хегел беше нарекъл "съсъд за проява на истината."9 (Пътем може да се види, че онова, което се прочу под името Нова Критика, беше отчетливо положено върху доктрината на класическата естетика. Именно поради това close reading - затвореното или вдаденото четене - се превърна в печеливша игра. Когато класическата естетика беше подменена от деконструкцията като модерната рамка на четенето, тя позволи на играта да продължи, което от своя страна помага да си обясним успеха на деконструкцията в Североамериканските университети.)
Когато достъпът до модерната литература се оказа блокиран от подобни норми, т.е. от намерението, посланието и ценността, въпросите, които в миналото бяха изглеждали естествени, започнаха да се проявяват като издънки на един исторически обусловен подход към литературата и изкуствата. Ала основен белег на историята на интерпретацията е това, че веднъж поставени, въпросите не остават без влияние при формулирането на новите въпроси: те не просто изчезват от полезрението, а се превръщат в знаци за един вече затворен за интерпретацията път. Проблемите, предизвикани от старите въпроси, повдигат нови, тъй че старите въпроси служат като стрелки, указващи нови посоки. По този начин класическата фиксация върху авторовото намерение предизвика грижата ни за читателския ответ на текста. Старото семантично търсене на посланието даде път за анализ на онези операции, чрез които въображаемият обект добива завършеност. Разрешаването на противоречията, обвързано с естетическата стойност на творбата, доведе до въпроса как човешките способности биват стимулирани и направлявани от текста по време на процеса на четене. Исторически погледнато, не е трудно да се проследи все по-очертаващата се поява на един херменевтичен проблем: невалидните сега интерпретативни критерии откриха пътя за въпросите, които тези стари отговори не поставяха. При все това, тези въпроси можеха и да не възникнат, ако не бяха старите отговори, които те замениха. Последните тогава не се оказват погребани и мъртви, а продължават да живеят под формата на негативен извор за нови въпроси. Така намерението на автора, посланието на творбата, ценността, проявена при хармонизиращото помирение - всички те конституират фон за теорията на естетическия ответ. Тези стари отговори се натоварват с неподозирана функция, когато очакванията, почитащи традиционните норми на интерпретация, се окажат осуетени, най-вече под напора на модерните литература и изкуство. Така намерението на автора бива подменено от въздействието, което един литературен артефакт е способен да упражни върху потенциалния си възприемател. Посланието, което вече не се нуждае от удостоверяване, предизвиква интерес към онова, което оттогава се нарича текст в процес10, т.е. онова, което се случва с текста в акта на четене. И накрая, вниманието се обръща към връзката в триадата автор-текст-читател. Промяната в насочеността на въпросите до голяма степен възникна в резултат и на студентските протести през шейсетте. За първи път в следвоенна Германия по-младото поколение отправи въпроси, засягащи миналото на своите родители - тема, по която поколението на родителите беше запазило подозрително мълчание. Ситуацията стана още по-експлозивна поради още една особеност на немската академична среда след края на Втората световна война. Тя бе създала ситуация, в която освобождението и възстановяването на страната съвпадаха, което означаваше, че студентите, посещавали университета непосредствено след войната, биваха обучавани за филолози в традиционния смисъл на думата. С други думи, студентите бяха подложени на преповтаряне на неща, били на върха на вълната през 20-те, но за тогавашния момент напълно демодирани. Например когато беше споменавано името на Дьо Сосюр - нещо, което и без друго се случваше рядко - на нас, студентите, ни беше давано да разберем, че човек, представял езика като синхронна система, едва ли е с всичкия си. По този начин пред новото и актуалното беше издигната китайска стена. Това, че освобождението и възстановяването съвпаднаха, се оказа съкрушително за посещавалите университета към края на 40-те. Професорът, все още феодален владетел, претендираше за неоспоримия авторитет на всяка изречена от него дума, ако и нещата, които имаше да каже, често да представяха състояние на познанието, което в най-добрия случай е било в крак с времето на двайсетте. Издевателстването над студенти, практикувано от някои професори, които разпространяваха овехтяло знание, схващано като неадекватно на нуждите и интересите на студентите, пораждаше атмосфера на нарастваща неудовлетвореност. В резултат критиката на идеологията се превърна във водещ ориентир за студентите, които започваха да поставят под въпрос адекватността на преподаваното.
В тези условия на атаки беше подложена самата литература, чиято попреминала зрелост се преценяваше като основание за отстраняването й,11 предвид това, че като насажда културното наследство на немската буржоазия, тя се схваща от студентите като инструмент за потискане на едно бунтовно настроено поколение. В точката на такъв исторически поврат критиката на читателския ответ се яви като израз на широко обоснованото неудовлетворение по отношение на изучаваното в литературните факултети. Случайно или не, по същото време подобна ситуация се установи и в Съединените щати. Налице беше и нарастващо неудовлетворение при изучаването на различните национални литератури; оттам и желанието то да бъде заменено с "културологични изследвания", при все че никой няма ясна представа какво представляват въпросните "културологични изследвания".
Въпросът, повдигнат през шейсетте, беше откъде накъде литературата да трябва да играе важна роля в образованието. Той изискваше смяна на парадигмата. Вместо към значенията и посланията, вниманието се пренасочи към ефекта, въздействието и възприемането на литературата. От какво значи текстът, сега фокусът се премести върху това какво текстът прави. По този начин с един удар литературно-теоретичното критическо изследване беше избавено от извечното си страшилище, а именно от необходимостта да се домогва до непосредственото намерение на автора.
Ако допуснем, че литературният текст въздейства върху своя читател, ще се изправим пред три основополагащи въпроса:
Първо, ако нещо се случва на читателя, литературният текст има характера на събитие, което предполага справяне и отклик посредством развръщането на текста в акта на четене. Употребявам понятието "събитие" в смисъла, който влага в него Уайтхед: т.е. като произшествие, надхвърлящо всички съществуващи за момента референциални решетки,12 поради което то не може да се подведе към вече познатите рамки.
Второто положение се представя по-добре като въпрос: До каква степен структурите на литературния текст предопределят процедурите, следвани от читателя му, и доколко му се позволяват отклонения?
Третото положение също е по-добре да се изрази с въпрос. Какво е отношението на един литературен артефакт към неговия социокултурен контекст, както и към подбрани нагласи на читателите му. Стана още по-важно да се проучва реакцията на литературата към нейния социокултурен контекст, когато се наложи марксистката идеология. Обществото тогава се беше превърнало във вся и всьо. Такава есенциализация на обществото означаваше, че литературата служи само като огледално отражение на социалния процес. Една теория на естетическия ответ умишлено се противопоставя на такова допускане, дори ако щете и поради факта, че литературата извършва пробиви в социалните системи. Като присажда непоместени и неуместни социални и културни фрагменти в текста, тя разстройва структурата и смисъла на тези системи. В текста ние разполагаме с кълбо от разграничими социални елементи, норми и ценности, ала те са комбинирани по начин, който няма съответствие в нищо извън себе си, тъй като референциалните полета, към които литературата се отнася, са разстроени. Вместо да отразява като в огледало социалните условия, текстът набавя едно вътрешно трансцендентално състояние, т.е. състояние, което не е извън положението на нещата, подлежащо на обсъждане, а е вътре в самата ситуация, в която литературата, както и читателите и интерпретаторите й, откриват себе си.

Ала налице беше и друго съображение в основата на усилието изучаването на литературата да бъде спасено. То не влизаше в непосредствена зависимост с проблемите, повдигнати от студентските вълнения, но имаше отношение към тях, доколкото литературата е представителна за културната памет. Не може да се отрече, особено що се отнася до втората половина на двайсти век, че и знанието, и опитът стареят бързо. Всички форми на знание, били те технологически, епистемологически или политически, биват постоянно подменяни, в резултат на което бързото стареене изглежда внедрено в нашите форми на знание и опит. Напротив, като цяло литературата и изкуствата са представителни за такъв вид знание, което не може да бъде нито фалшифицирано, нито надмогнато, а се натрупва като културна памет. По този начин културната памет, сбираща ведно знание и опит от всички стадии на придобиването им, постоянно нараства. В това отношение литературата се радва на възхитителна стабилност vis а vis с дискредитирането на нашето практическо знание: нещо, което ще да е във връзка с факта, че литературата и изкуствата не са целенасочени човешки дейности. Ето защо литературата не толкова представя културна памет, колкото дава израз на процесите на паметта, предоставящи средство за наблюдение върху това като как и защо въобще възниква културата.
Още повече че онова, което литературата твърди, е, тъй да се каже, поставено в скоби, посочвайки по този начин, че каквото и да изобразява тя, то следва да се приема сякаш е единствено онова, което обозначава. Литературата прави наличен един "като-че-ли свят" и по този начин разкрива себе си като инсценировка, която, бидейки изложена на показ такава каквато е, не подлежи на фалшифициране.

Рецептивната теория се фокусира главно върху две точки на пресичане: интерфейса между текст и контекст и скачването между текст и читател. Обикновено всеки литературен текст помества в себе си подбор от многообразието социални, исторически, културни и литературни системи, налични като референциални полета извън текста. Този подбор представлява сама по себе си прекрачване на граници, при което подбраните елементи са изнесени над системите, в които изпълняват присъщите си функции. Това се отнася и за културните норми, и за литературните препратки, въплътени така във всеки нов литературен текст, че структурата и семантиката на въпросните системи се разпада на части. Следва да имаме наум, че литературните текстове не се отнасят до самите произволни реалности, а до системи, посредством които произволността и сложността на реалността биват сведени до значещи структури. Обаче тези структури се оказват разглобени и пренаредени, когато подбраните от тях характеристики преподновят съществуването си в текста. Такова пренареждане наглася на фокус самите системи, тъй че те да са разграничими като референциални полета на текста. Доколкото те са единици, носещи организиращия принцип на дадения свят, в който те изпълняват регулаторната си функция, те биват приемани за самата реалност и по този начин остават незабелязани. Ала подборът разобщава присвоения им ред, като по този начин ги превръща в обекти за наблюдение.
Наблюдаемостта на референциалните полета добива своя ъгъл на перспектива посредством факта, че всяко от полетата бива разцепено между елементи, които или биват актуализирани от текста, или остават спящи вътре в него. Избраните елементи отначало насочват лъча към определено референциално поле, като по този начин го правят достъпно за възприятие, ала те осигуряват възприятие и за онези елементи, които са били пренебрегнати. Именно по този начин се формира фонът, върху който протича наблюдението. Става тъй, сякаш онова, което е дадено в текста, следва да се преценява в светлината на отсъстващото. В резултат литературният текст не копира референциалните полета, към които се отнася; вместо това той представлява реакция спрямо онези извънтекстови системи, чиите елементи са били разположени в текста. Най-общо реакцията бива предизвикана от ограничените способности на системата да се справя с онова, което е била предвидена да организира. Тази реакция привлича вниманието към онова, което е в недостиг за системата. Това може да се илюстрира най-добре с пример. В Англия от осемнайсти век доминираща мисловна система е бил философският емпиризъм на Лок. Системата се основава на определен брой подборни решения, отчитащи начина, по който хората придобиват знание, нещо, чието значение е нараствало предвид всеобщата грижа по оцеляването. За мащаба на господството на тази система свидетелства фактът, че съществуващите системи са предприели опити да се приспособят към нея и така са се свели до подсистеми. Това особено се отнася за теологията, усвоила емпирични предпоставки, що се отнася до придобиването на знание посредством опит, като за целта настойчиво търси природни обяснения на свръхестествени явления.13 Като подчинява по този начин теологичните системи, емпиризмът разширява валидността на собствените си допускания. Обаче в природата на една система е тя да печели стабилност, като изключва други възможности. В този случай възможността за априорно познание бива отречена, а това означава, че знанието може да бъде единствено субективна придобивка. Предимството на подобна доктрина се състои в това, че знанието може да се усвои от собствения индивидуален опит; недостатъкът е в това, че всички традиционни постулати, управляващи човешкото поведение и отношения, се оказват поставени под въпрос. "Следователно ще се наложи да приемем", както Лок установява, "че имената, дадени от хората на най-сложни идеи, които в огромната си част са думи от морално естество, рядко имат точно същото значение за двама души, тъй като сложно-съставната идея за един човек рядко е в съгласие с тази на другия и често се отклонява от собствената му идея, която е имал предишния или ще има на следващия ден"14. Тук лежи ограничението и следователно границата на емпирическата система, която може да стабилизира себе си само ако изключи онова, което фундаменталното й предположение е неспособно да обхване. По този начин Лок решава въпроса за това как хората придобиват знание от своя опит, ала правейки това, той създава нов проблем, а именно необходимостта да се изнамери възможна основа на човешкото поведение и отношения.
Всички системи се оказват принудени да изключват определени възможности, като по този начин те автоматично повишават ръста на недостига. Точно този недостиг възсяда литературата. Това обяснява напрегнатата съсредоточеност на романа и драмата на осемнайсти век върху въпросите на морала в усилието да балансират недостигащото в господстващата мисловна система на времето. Доколкото цялата сфера на човешките отношения отсъства от тази система, литературата я поставя на фокус.
Такава взаимовръзка се отнася еднакво до пробивите, проведени от литературния текст в системите на заобикалящата го среда, като за илюстрация отново можем да се обърнем към Лок. За него асоциирането на идеи представлява фундаментално предусловие за придобиването на знание, доколкото именно съчетанието от произволни сетивни данни предизвиква разширяването и съгласуването на емпирическата система. В Тристрам Шенди това основно правило е извлечено и поставено на преразглеждане. Асоциацията на идеите става idеа fixe, изискваща по този начин рекодификация на целия фундамент на емпиричната система. Стърн извежда на преден план онова човешко измерение, което системата на Лок замазва. Обичайната склонност на човека да съчетава идеи представляваше за Лок природен гарант за стабилността на знанието, ала тогава Стърн се хваща точно за същата склонност, за да покаже произволността на тези асоциации - както потвърждават отново и отново мисловните криволици на Уолтър Шенди и Чичо Тоби. Индивидуалните обяснения за света и живота се свиват до нивото на персоналната приумица. Тази произволност не само хвърля в съмнения относно господстващата норма на системата на Лок, но също така разкрива непредвидимостта и непроницаемостта на всеки индивидуален характер. Резултатът не е просто едно отрицание на нормата на Лок, а също и разобличаване на онова, на което Лок скрито разчита - а именно, на субективността като онази инстанция зад свързването на идеи, която ги подбира и мотивира.15 Това е само един от ефектите от Стърновата рекодификация на емпирическата норма, веднага щом тя бива присадена в наблюдавания литературен текст. Щом веднъж надеждността на човешкото знание бъде подкопана благодарение на откритието, че то зависи от личните фиксации, атакуваната норма се превръща във фон за ново прозрение: проблематичната природа на човешките отношения. На свой ред това откритие води Стърн до оголването на вътрешната предразположеност на човешкото същество към общностно живеене, нещо, което на свой ред обещава надеждност в рамките на човешките дела.
По този начин литературата се наема да застане лице в лице с проблемите, предизвикани от системите, тъй че литературният историк трябва да е способен не само да съобразява коя от системите е господствала по времето на създаване на творбата, но също така да реконструира човешките слабости, както и историческото въздействие върху хората отстрана на въпросните системи. Ако решим да приложим въпрос-отговор логиката на Колингууд16, можем да кажем, че литературата отговаря на въпросите, повдигнати от системите на заобикалящата я среда. Посредством нея ние можем да конструираме всичко скрито или пренебрегнато отстрана на господстващите системи или на идеологиите на деня, точно защото недостигът в тях става точката на фокус в литературната творба. В същото време текстът трябва имплицитно да съдържа най-общата решетка на въпросните системи, след като точно тя предизвиква проблемите, на които реагира литературата.
Ако литературната творба възниква от социалния и културния фон на читателя, той ще послужи за отстраняване на наложените норми от функционалния им контекст, позволявайки по този начин на читателя да наблюдава как работят подобни социални регулатори и какъв ефект те предполагаемо имат върху хората, съобразяващи се с тях. По този начин читателите са поставени в позиция, от която те могат да отправят прояснен поглед към силите, които ги направляват и ориентират, и които до момента са били безвъпросно приемани. Ако тези норми са избледнели в рамките на историята и читателите вече не са вплетени във въпросните системи, чрез тяхната рекодификация те ще са способни не само да реконструират историческата ситуация, задала решетката, на която реагира текстът, но и да преживеят за себе си специфичния недостиг, предизвикан от тези исторически норми и така да открият и приемат отговорите, имплицитно налични в текста. Литературната рекодификация на социалните и културните норми по този начин има двойна функция: тя дава възможност на съвременните й читатели да възприемат онова, което те обикновено не могат да видят в обичайния процес на живеене ден за ден; освен това тя прави възможно следващи поколения читатели да улавят реалност, която никога не е била тяхна.
Фокусирането върху интерфейса между текста и контекста прави видни ответните реакции спрямо ситуацията на възникване на текста. Текстът обаче взаимодейства не само със своята социокултурна среда, но в равна степен и със своите читатели. Да се проясни ставащото при текста в процес тогава се превръща в главна цел на една теория на естетическия ответ. Анализът на читателския акт внушава, че литературния текст е "структурирана предзададеност", което внушава, че даденото върху страницата следва да бъде преработено. Езиковите знаци и структури предизвикват актове на едно разгръщащо се разбиране, което е равно на това, че тези актове, ако и задвижени от текста, се противопоставят на пълния контрол отстрана на текста, тъй че именно тази липса на контрол предоставя основа за творческата страна на четенето.
Рецептивната теория подпомогна изясняването на това защо и как един и същ литературен текст може да значи различни неща за различни хора в различни времена. Ала както вече споменах, старите отговори отправят нови въпроси, и този, който възникна от рецептивната теория е: защо въобще изпитваме нужда от литературна фикция?

Волфганг Изер


От английски Димитър Камбуров

Бележки:
1. Theory of aesthetic response е съчетание, което е трудно преводимо на български, доколкото думата response е достатъчно неутрална, за да се преведе с българското отговор или реакция, но те не могат да изразят индивидуалния аспект на едно конкретно и предизвикано от четенето на литература ответно действие, което се улавя донякъде в съчетанието ответна реакция или ответ. Недостатък на ответна реакция е двусъставността. Недостатъкът на ответ са евентуалните му поетически конотации. Все пак заради икономия, но и с надежда да наложим това терминологично съчетание, оттук насетне ще наричаме aesthetic response или reader response съответно "естетически ответ" или "читателски ответ" с надежда те постепенно да се отърсят от допълнителните си внушения.
Впрочем немският превод на същото се изразява по-скоро като теория на естетическото въздействие, което отрежда активната позиция на творбата, а не на читателя.
2. Hans Robert JauI, Toward an Aesthetic of Reception (Theory and History of Literature 2), trans. Timothy Bahti, Intorduction by Paul de Man, Minneapolis& Universtiry of Minnesora Pres 1982, стр. 20.
3. Пак там, стр. 25.
4. Пак там, стр. 32.
5. Пак там, стр. 28.
6. За допълнителни уточнения вж. книгата ми Acts of Reading. A theory of Aesthetic Response, Baltimore and London; Johns Hopkins University Press, 51991.
7. За уточнения вж. Paul Riceur, The Conflict of Interpretation, ed. Don Ihde, Evanston: Northwetern University Press 1974.
8. Jacques Derrida, "Some Statements and Truisms about Neologisms, Postisms, Parasitisms, and other Small Seisms", в The States of 'Theory': History, Art, and Critical Discourse, ed. David Carroll, New York: Columbia University Press 1990, стр. 67.
9. Вж. Georg Wilhelm Fridrich Hegel, Аsthetik, ed. Friedrich Bassenge, Berlin: Aufoau - Verlag 1955, стр. 96 и 146.
10. Text processing внушава както процесуалност, протичане, така и опериране, както e при обработката на информация, проявяване на филм и т. н.
11. Вж. Karel Teige, Liquidierung der 'Kunst'. Analysen, Manifeste, Frankfurt/Main: Suhrkamp 1968.
12. Вж. Alfred Whitehead, Science and the Modern World, Cambridge: University Pres 12 1953, стр. 116, бел. под линия, 130.
13. Вж. например John Toland, Christianity not Misterious (1696), както и Matthew Tindal, Christianity as Old as the Creation (1730).
14. John Locke, an Essay Concerning Human Understanding, Книга III, Гл. 9, London: Dent 1961, стр. 78.
15. За допълнителни подробности виж книгата ми Laurence Sterne. 'Tristram Shandy' (Landmarks of World Literature). Cambridge: University Press 1988, стр. 30-54.
16. Вж. R.G. Collingwood, An autobiography, Oxford: University Press 1939, стр 29-44.

Академичната лекция на проф. д-р Волфганг Изер, професор по сравнително литературознание в университетите Констанц, Германия и Ървайн, САЩ, е произнесена на 28 януари 2000 г. при удостояването му с почетната титла доктор хонорис кауза на Нов български университет. Пълният текст на лекцията ще бъде публикуван в сп. Демократически преглед.