Желчо Мандаджиев

ни напусна.

Педагог, режисьор, театрален директор, актьор - никое от тези определения не предава онова, с което ще го запомним. Беше самата мяра за любов и преданост към театъра. Беше толерантен, но и пословично строг (с какво удоволствие припомнят по-възрастните актьори на Сатиричния театър цяла серия доведени до анекдоти случки, свързани с него от битието на този театър), безгрешно откриваше талантливостта, беше отворен към младите, вярваше в неунищожимостта на театъра, беше лишен от всякакво високомерие, не делеше театрите на столични и провинциални - защото знаеше, че чудото е възможно винаги и навсякъде, и имаше мъдростта и спокойната увереност да го очаква.
Срещал съм го на най-неочаквани места. Идваше в Сатирата просто за да подиша от въздуха на театъра - и поемаше любовта на колегите си. Виждал съм го след спектакъл в клуба на театъра в Добрич, където самото му присъствие говореше, че още не всичко е безнадеждно за колегите, оплетени в невъзможността да бъдат себе си, край него те искаха и за тази вечер поне там, в клубчето, вярваха, че могат да бъдат по-добри. Как се радваше на чуждите успехи - свята черта, с която малцина са дарени. Може би само истински големите театрали.

Нека сънят му е спокоен.


Н. В.