Щрихи
из Паисиевата генеалогия
на българите

Ето че повече от два века изминаха от написването на "История славяноболгарская" (1762) от хилендарския монах Паисий. Едва ли има българин, който да не я свързва с апела за пробуждане или българско дете, което да не е чувало за нея. Ще припомня и един по-малко известен факт: прочутата история е национална също, както са национални историите и на други европейски народи, написани още преди 18 век. Модерната европейска историография, чийто път прокарва ренесансова Италия, извлича миналото на даден народ от световната история или от тази на Римската империя. Разбира се, целите на всеки автор са различни, но главното се състои в подчертаване на древното, на възможно най-старата връзка с началото на човешкия род. Такава връзка съществува и у Паисий. Става дума най-вече за Библията и нейната интерпретация.
В западноевропейските книги по история неведнъж се е споменавало за българи (у Сабелико, Бароний и последователи, Дю Канж и др.) След османските завоевания те съвсем не са "изчезнали" от европейската историческа сцена. Напротив, за тях се пише най-редовно във връзка със средновековната им държава на Балканите и съвременното им състояние на християнски народ, подчинен на султана. Не са малко и идейните интерпретации по повод на покръстването им или борбите с Византия. Но едва към 18 в., когато Просвещението на Запад започва да отрича Библията като исторически извор и търси доказани неща за миналото на народите, обитатели най-вече на стара Европа, редица книжовници започват тепърва да търсят библейския произход на българите. Обикновено, в християнска среда, Библията е била винаги обект на интерпретация. Особено това личи през ренесансовото време, когато всеки народ е търсел връзка с най-старите човешки родове. И тъй французите са наследници на Троя или на библийския син Гомер - според Гийом Постел от 16 в. Други книжовници пък продължават генеалогията, поднесена от Библията със синовете на Ной и така ситуират своя народ всред древните и старите. По същия начин някои учени ориенталисти, като Ербело, Дьо Лакроа, китаеведа Жозеф де Гинь, създават един по-различен образ на българите, като се позовават на арабски и персийски извори. Така например французинът Ербело пише: "Газ, син на Яфет, след като е бил победен във война от брат си Тюрк, се принудил да избяга до бреговете на голямата река Булгар, където се установил... Гомари или Гомер, друг син на Яфет, разчиствайки си пътя, стигнал до бреговете на същата река, където уседнал и дал живот на две деца, от които единият бил наречен Булгар, а другият Бертас." По подобен начин пишат и останалите споменати автори от 18 в.
Началните разкази на Паисий са насочени към разселването на славяни, включително и на българи, от Скандинавия - така, както го е съчинил далматинецът Мавро Орбини. Част от тях "се заселили покрай голямата река Болга... Поради тая река Болга /тия/ славяни се нарекли болгари - и до днес." В началната глава "Историческа сбирка за българския народ" Паисий отделя специално място на произхода на своя народ. За него един от синовете на Яфет се нарича Мосхос. "На неговото племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски род." Така Паисий събира сведенията от Орбини и към тях прибавя генеалогия на Ноевите синове - Сим, Хам и Яфет. От последния извежда и своите сънародници като родствени със славянина Мосхос.
Прави впечатление, че както западните книжовници, така и Паисий, отделно и независимо, по едно и също време, се стараят да изградят генеалогията на българите, започвайки от синовете на Ной. Основната разлика между тях се състои в следното: у западните е застъпено родство между тюрки и българи, докато у атонския монах става дума за родство между московците и българите. Чуждите автори не са имали някаква предварителна нагласа, когато са подхождали към миналото и произхода на българите. Те са предали информация, която са намерили поместена в стари източни хроники. За тях българите са интересни също толкова, колкото и останалите народи, обитаващи земите между Азия и Европа. Но не така стоят нещата с Паисий и всички негови преписвачи. Той не може да приеме родство между тюрки и българи по времето, когато сънародниците му са под властта на султана. Затова и атонският монах прибягва до източнославянската историография и Орбини, чиито текстове нагажда според своето усещане.
Въпросът с изворите на Паисий продължава да ни вълнува, защото много от тях са премълчани.


Рая Заимова