Прави се театър

Дойде време поставянето на Едвард Радзински да е репертоарно преоткритие. При това - на млад режисьор. Какъв му е Радзински на Петринел Гочев, че с него започва амбициозната си кариера в Благоевградския театър, какво намира в него? Времето промени акцентите в пиесата. Тя все повече общува чрез своите страници за любовта, и все по-малко, или по по-различен начин отколкото навремето, чрез онзи свой пласт, който говори за тоталитарните методи за "направляване" на изкуството и за нравите на самите хора, които го правят или коментират - една действителност загадъчна и груба, може би дори не толкова интересна на младия режисьор, но очевидно още владееща съзнанието и определяща гнева на голяма част от ангажираните в спектакъла актьори. За тях киноведката Ирина (Жанет Зарева) с нейните "свежо, лермонтовско" не е нелепа и невъзможна в своята всеядна приспособимост, а довчерашна, защо не - драматична съдба. Докато Петринел Гочев гледа на нея като на странна, изкопаема механична кукла.
Завиждам му.
Очевидно това, което привлича режисьора в пиесата на Радзински, е друго: любовта. Любовта като на кино. Защото главният персонаж е кинорежисьорът Нечаев (Лъчезар Кацарски), който снима филм "за любовта", и както най-често се случва, по стечение на обстоятелствата по време на прекратените снимки разбира какво е любовта, или поне какво му е липсвало досега в изживяването, в пребиваването му в любовта. Губи филм (може би печели Филм!), но разбира, че фалшът не е само около него, но и в него. Младата статистка Аня (интересно, неочаквано, може би на места и спорно играе Диана Спасова) е тази, която разбутва подреденото, скучно и препълнено с колизии негово ежедневие. Тя - такава опърничава, нестандартна, предизвикателно самостоятелна - явява раната и с живителна лекота се опитва да я лекува. Само че как се лекува онова, което е останало от душата на мъжа на средна възраст? Защото той знае, че няма да намери утехата, а само ще поотложи отново и отново равносметката за сбъркания си живот. Защото знае, че има неща, които са непроменяеми и усилията му (ни) са обречени, но той поне вече знае стойността на онзи ден в Сухуми, на един разговор в дъжда и т. н.
И тогава се питаме: Как се маргинализира човек? Кое го смачква, зачерква? Кога човек е по-свободен: в опита си да се докосне до другия, или в отхвърлянето на хора като Трофимов (силно изиграна роля на Огнян Спиров) или Фьокин (Николай Кимчев)? Прочее делими ли са тези две усилия, или са едно?
Въпроси, които спектакълът на благоевградския театър "Снима се филм" поставя сериозно, без да изпада в патетика или да забравя, че театърът е игра. Сложната им тъкан е овладявана от Петринел Гочев с очевидно нарастващо режисьорско майсторство.

Никола Вандов