Гласът, който пее
Както вървях към баира, чух песен. Пееха мъж и жена. Гласовете идваха откъм горното село, което още не се виждаше, но похлопваше. И двата разказваха за люта рана и люта любов, за мамин Ради и тейкова Мина, настигнати от мамина клетва и тейкова пушка. Песента не ми беше позната, но по късите пасажи и меките извивки личеше, че е тъдявашна. Певците не се виждаха, но сигурно косяха папрат, защото от време на време се разнасяше звън на коса. Спрях се да не смутя гласовете и се заслушах захласнат. Те се гонеха един друг, сливаха се и на точно определени паузи се късаха, сякаш ги давеха сълзи. Мъжът държеше ниското, а жената припяваше, което създаваше усещането не за обикновен дует, а за нещо хорово. Всичко бе толкова леко и естествено, че изведнъж ми стана хубаво и без да искам, се отпуснах на тревата, готов да ловя всяка въздишка. Оглушал от разни чалги, метъли и рапове в града, имах чувството, че самата природа е избрала двата гласа, за да чуя една друга музика, колкото далечна за съвременното ухо, толкова и вечна. Музика без барабани и синкопи, без истерия, но затова пък така мелодична и привличаща, каквата е песента на птиците. Накрая узнах, че Ради и Мина побегнали, че в гъста гора ги завардили, че ги върнали в село студени, че моми и момци плакали, че в един гроб ги погребали. Косата извънтя, ударила на камък, и чудото свърши. Мъжът извика нещо на жената, тя му отвърна припряно и усетих как влачат рязаната папрат към дерето. Постепенно гласовете им се загубиха и аз поех отново към баира. И както вървях, ме налегнаха едни особени мисли за магията на човешкия глас, които по-късно споделих върху белия лист...
Обикновено, когато се обръща към музиката, човек най-напред се сеща за музикалните инструменти. За тези причудливи изобретения на ухото и ръката, които, изработени от дърво, метал или кост, помагат на душата да чуе себе си. Чрез тях той улавя съвършените звуци на природата, дообогатява ги и ги превръща в свои. Сами или събрани заедно, тези фантастични пръчки, струни, кожи и клавиши очовечават всичко земно, до което се докоснат. От древната сиринга, та до съвременния саксофон те създават настроения и наслади, без които животът би загубил част от красотата си. С тяхна помощ духът постига хиляди превъплъщения. Едно духване във флейтата и той става славей или зефир. Един удар върху тимпана и той е вече буря, лавина, земетръс. Една игра със струните и цялата му същност се преобразява, покорена от лиричен екстаз. Така, благодарение на инструменталното богатство, човек успява не само да наподоби естествените звуци, но и да ги превърне в образ, в чувство, в език на страстите. Някога, вдъхновен от легендата за Орфей, Платон беше казал, че свирещата тръстика може всичко. В тези думи на древния старец се крие не само преклонението пред музиката, но и пред инструментите, които я раждат. Пред тяхната магическа сила, която рисува и внушава най-фантастични картини. Картини, пълни с гневни слънца и лунни сияния, с любовен шепот и революционни взривове, с танци на вещици и благослов на ангели, с ветрове и вълни, с всички възможни хармонии на природата и душата. Ако пожелаят, те могат да изсвирят дори и плача на змията. Това им придава една власт на човека, която е трудно да се обясни и опише. Трудно е, защото надали има по-съвършено нещо от тона на един клавиш или на една струна, докоснати от сърцето.
И все пак, въпреки магията на инструментите, те, всеможещите, не могат всичко. Гамите и възможностите им не владеят целия свят на музиката. Помолете ги да запеят, и те ще млъкнат. Не защото са изработени от някакъв материал, а защото са осъдени да наподобяват. За разлика от тях в света на звуците има една друга мистерия, която живее и твори, без да е измислена и сглобена механично. Тя не имитира природата, тъй като е самата природа. Едно продължение на говора, превърнато във вокал, в естетически трептения. Това е човешкият глас. Живият глас. Гласът, който пее. Излишно е да се доказва, че от това биологическо творение се е родила самата музика. Хиляди години преди свирещата тръстика на Платон чудото вече е съществувало. Избликнал от самите дълбини на клетките на душата, пеещият глас на човека е първата чута нота, началната инфузория на музикалното тайнство. Подобно на ръката, той е едно от необяснимите проявления на мислещата материя. Чрез него духът на материята е усетил за пръв път богатството на звука и го е превърнал от див вик в тон, в мелодия, в песен. Преди танцът и пещерните рисунки, човекът е имал вече своето състезание с птиците, изпял е първия си дует с ехото, докоснал се е до изначалното вълшебство на хармонията. В този смисъл вокалът на Адам е най-старото превъзмогване на първобитното, преминаването на еротичните и войнствени призиви от света на праджунглата в света на осъзната красота. Не ще и съмнение, че тази естетическа трансплантация на гласа е дала началото на изкуството, родила го е дори преди усещането за бога. Надзърнете в Библията, и ще се уверите, че в рая няма музика. Там Адам и Ева са неми като змията и ябълката. Музиката се е появила на земята в мига, в който човешкият глас е изпял първата нота. Коя е била тя, никой не знае, но сигурно от нея е произлезла гамата. И всичко онова, което след хиляди години Бах ще нарече "зов на Сътворението".
Надали има по-спонтанно и по-въздействащо нещо от пеещия глас. От този природен инструмент, преработил звука в чувство и мисъл, споил в едно словото и музиката, оплодил нотата с непосредствената си биология. Този глас не е просто средство за изява, а сложно усилие на организма, превърнато в творчество. Никъде другаде музиката и нервите не са така взаимно зависими, сплетени в общо вибриращо кълбо, стигнали до пълно кръвосмешение. Всяка извивка на гласа, всеки скок във високото и в ниското, всяко постигане на желания тон е вече проява на това кръвосмешение. То е изворът на насладата. Когато човек пее, всичко в него е музика. От гласните връзки и сърцето до дробовете и диафрагмата. От конкретното производство на звука до неговото естетическо претворяване. Тук физиологията и изкуството са в непрекъснат синхрон. Не ще е грешно, ако се каже, че в едно и също време певецът е машина и създател, една симбиоза между обективните данни и субективното постижение, между даденото от бога и сътвореното от човека. Надали при другите инструменти има такова щастливо сливане между материята и духа, където творческият процес е така еднакво зависим от тялото и емоцията. Човекът, който пее, не разчита на нищо извън себе си. Всичко, което му е необходимо, за да твори, е вътре в него. Тембърът, звуковата палитра, трептенията, мутациите, та дори и ехото на тона, което трябва да се усети. Той е цял оркестър, подобно на органа, в който тоновете не свирят, а дишат, управлявани от небцето и езика. Един дъх е необходим, за да се роди и изхвърли звукът, за да оживее в различни вариации, за да оцвети естетическото внушение. Това е една сложна игра с въздуха, която минала през соковете на клетките, създава очарованието на вокала. Ето защо гласът, който пее, се различава по същество от гласа, който говори. Природата го е създала не да бърбори, а за да чуе себе си.
Разбира се, че биологията е в основата на човешкия глас, но тя нито обяснява, нито твори истинското му богатство. След естествените дадености идва работата, която свлича кожата му и го шлифова като диамант. Тук вече нищо не зависи от бога и всичко е в ръцете на таланта, който, покълнал, иска да живее. Казвам "работата", а всъщност мисля за онзи титаничен труд, който обема цялото съществуване на певеца, за да го превърне от обикновен четец на нотите в музикант. Това е едно духовно и физическо себеотдаване, което минава през най-различни етапи на развитие, за да може какавидата да стане пеперуда. Първият етап е поставянето на гласа, т.е. откриването на истинските му стойности, които предопределят диапазона на възможностите му. После идва техническата му обработка, онова усъвършенстване на детайлите му, без което професионалното музициране е невъзможно. В това усъвършенстване разпяването предхожда пеенето, изпълнено с най-сложни упражнения, за да може суровината да се прероди във вокал. В този момент пеещият тренира гласа си, както спортистът тялото си, постигайки пълното му владеене. Едва след тази черна и уморителна дейност идва ред на художествения изказ, на голямата музика, на личния стил, откъдето започва творчеството. Сега гласът е завършен интелектуален продукт, способен да се превъплъщава, да изгражда мисли и образи, да чете нотното писмо не като първолак, а като интерпретатор на музикалната идея. Останалато зависи от личните качества на човека. От страстите му, от културата му, от вкуса му и дори от светогледа му. От всичко, което той носи в себе си не само като музикант, но и като съзнание. Ето колко дълъг и труден е пътят от гласа като природа до гласа като естетика. Не случайно, подобно на големите поети, големите певци са малко. Както поетите, и те плащат всичко с нервите си. С онзи творчески ток, който не само радва, но и изгаря.
Една молитва, една песен или една ария не са просто музиката, която чуваме. Те са и още нещо. Слово. Тази изначална зависимост между текста и нотите е нещо уникално. Тя слива в едно литературата и гласа, превръщайки певеца от обикновен музикант в тълкувател на идеи. От майстор на голия вокал в носител на естетически образи. Не можеш да пресъздадеш красотата на Шуберт, ако не обчаш Гьоте и Хайне. Не можеш да изпееш "Отело" на Верди, ако не боготвориш Шекспир. Не можеш да изградиш драмата на Годунов, ако не си чел Пушкин. Не можеш да вникнеш в Бетховен, ако не си се докоснал до Шилер. В това съдбовно преплитане на двете изкуства е скрита силата на пеенето. То не само музицира, но и разказва, пресътворява драми и съдби, мисли. Затова гласът, който пее, не носи само абстрактна красота, но и послания. Той чете и обогатява азбуката на думите чрез азбуката на гамата. Това е едно друго, ново творчество, което създава специфична естетическа атмосфера. В този смисъл певецът е принуден да знае повече, отколкото другите музиканти. Той съчетава в изкуството си гения на две различни стихии. Ето защо, когато се появи с меча на Зигфрид или с полуголия хитон на Далила, той е не само музикален изпълнител, но и драматичен герой. Една универсална клетка, изградена от сложни вокали и от още по-сложни психологически състояния. Излишно е да доказвам колко трудно се постига тази двойна игра на таланта, събрал в едно музиката и драмата, гласа и словото, страстите и мъдростта. От тази гледна точка пеенето не е забава, не е удоволствие, а духовно усилие, което ангажира цялото същество на изпълнителя. Макар и облечено във великолепни музикални форми и виртуозни технически хрумвания, то е определено интелектуално общуване, наситено с възторг, страдание и рискове. Често публиката не разбира тази особеност и прави лекомислено или жестоко своите елементарни забележки. Тя не винаги знае какво значи да изпееш едно ридание или един смях, да пресътвориш нотното писмо в конкретно състояние или действие, да минеш през драматургията на образа, за да постигнеш музикалната му характеристика. Това е задача с две еднакво трудни решения, от чието преливане зависи крайният естетически резултат. Не случайно Пучини е споделял, че в "Бохеми" трябва да се пее по чеховски.
На пръв поглед в пеенето има нещо традиционно, повтарящо се, което създава впечатлението за копиране, за щампа. Всички след Карузо и Шаляпин трябва да пеят като тях. Или поне да ги напомнят. Иначе меломаните се мусят. А всъщност истинското творчество започва след преодоляване на шаблона. Гласът има цвят, нюанси, характерни особености, които не само го правят единствен, но и му налагат различно интерпретаторско поведение. Тук техниката и заучените емоционални прийоми не пречат, а подпомагат индивидуалността му. При големите певци тя е по-силна от всичко. Затова при едни и същи арии или канцонети Джили и Пертиле звучат различно. Гласът на първия ни омайва с лириката си, а гласът на втория с буреносната си енергия. Същото важи и за техните партньорки Камилля и Съдърланд, чиито тембър и подход към вокала имат определено субективно въздействие. Няма еднакви гласове и еднакви певци. Дори и подражанието, което е толкова примамливо, не моше да излъже ухото, когато гласът има физиономия. Поради тази причина интерпретирането на музикалния текст е неделимо от качествата и възможностите на гласа. Малко повече "месо" или малко повече "метал" при модулацията на тона създава неочаквани усещания и индивидуализира изпълнението. Без съмнение тук се намесват и много други фактори, без които вокалната интерпретация е невъзможна. Темпераменът, например. Или някоя черта на характера. Но най-вече интелектът, чието вътрешно богатство придава на професионалното пеене вкус, линия, стил.
Казвам интелектът и най-спонтанно се сещам за Елизабет Шварцкопф. Мога да изброя и други имена, но нейното е предостатъчно. Със своята интелигентност Шварцкопф напомня Рихтер. Тя не пее в обикновения смисъл на думата, а моделира музиката, превръща я от обикновен вокал или синкоп във висше естетическо преживяване. Нейният Моцарт или нейният Шуман, даже и нейният Щраус са върхове в музикалната стилистика. Великата певица ги интерпретира, както Рихтер пресъздава Прокофиев или Шуберт. С онази вътрешна лекота и вглъбеност, характерна само за съвършените. Гласът й е голям и богат, но дисциплиниран. Той не си позволява никакво своеволие извън рамките на стила и търсеното внушение. Затова в него културата надделява над страстите и се налага като основен елемент в изграждането на музикалната картина. Шварцкопф е финесът, който не афектира, но предизвиква преклонение.
За съжаление подобно чувство за мярка, за прецизност и за себеуважение се среща рядко. Особено днес. Дори тримата велики на века, както наричат Павароти, Доминго и Карерас, често не са пример в това отношение. Популизмът ги подвежда. А когато певецът не тълкува и не открива нищо ново в нотния текст, остава само гласът му. Тогава той се движи единствено по утъпкания път на познатото, без да се докосне до недокоснатото. Ето защо художественото въздействие на изпълнението е немислимо без личността на певеца, без оригиналното му мислене.
Убеден съм, че няма по-впечатляващо нещо от пеещия глас. От гласа, който в такта на една въздишка или на един порив може да събере в едно човека, изкуството и времето. В тази естествена спонтанност е скрита цялата прелест на вокалното изкуство. То е изкуство на мига, който остава завинаги. На най-непосредственото усещане и внушение, което музиката има. Сигурно затова всички предсказания, че операта и камерната песен умират, че големите акапелни произведения са спомен от миналото, че вече никой не се вълнува от фантазията на човешкия глас, са лекомислени. Голямата, истинската музика е немислима и в бъдеще без своя златен вокал. Тя ще го произвежда и усъвършенства непрекъснато, докато я има. Това не е наивно пожелание, а съдба. Защото човечеството винаги ще се нуждае от едно изпято чувство, от един глас, който да го трогне, от една жива нота, която да прегърне сърцето му. За щастие то все още се моли, все още се влюбва, все още страда, все още се бори. Докато всичко това съществува, гласът, който пее, ще бъде частица от духа му. От безкрайната му естетическа авантюра, която, минаваща от цивилизация в цивилизация, го прави все по-древно и все по-младо. Ставам патетичен, но нека ми бъде простено. Арията на Мими и песента за синеоката го заслужават.
И нека да завърша с онова, с което започнах. С планината и двата гласа, които пееха за мамин Ради и тейкова Мина. За любовта и гроба. Всичко, което споделих тук, се роди от тях. От тези чисти човешки гласове, които не знаеха, че някой ги слуша. Аз също не знам дали някой ще ме прочете, но ако това стане, моля за малко снизхождение. Написах есето на един дъх, съвсем спонтанно, без задръжки и скрупули, така, както пишат лаиците. Дано не съм прекалил или сбъркал. В края на краищата за всичко е виновна любовта ми към човешкия глас и родената от него музика. Към пеенето, което Пипков наричаше най-човешката дарба.

Стефан Продев


На Невена