Дебатът за културната ни политика, за реформите, за пазара на изкуствата, на труда и на художествените идеи, за мястото на Министерството на културата в днешната ни културна ситуация и т. н. постоянно присъства на страниците на в. "Култура". Многогласието, разногласието, тревогата, вярата в рационалните основания на различните реформаторски проекти, а защо не и просто в обикновенния разум, изпълват тези публикации.
Отново подемаме дискусия за целият този кръг от проблеми (вж. "Съюзът и филмовата криза" от Павел Васев, бр. 6, "17.02.2000, в реално време" от Георги Тенев и "Едно нужно признание" от Явор Гърдев, бр. 7), защото става ясно, че твърде често едни са замислите, а други - резултатите; защото грижата за българската култура не се декларира, а се отстоява (и налага) пред всички онези политици, които смятат, че сега не е време за култура, че културата не е в приоритетите на държавата. Отстоява се поне от тези, на които точно за това им плащат - на първо място Комисията за култура и медии в Народното събрание и Министерството на културата.

К


Кой провали
театралната реформа?
Наивно е да се очаква, че каквато и да е обществена дискусия може да окаже влияние върху вземането на управленски решения у нас. Не съм оптимист относно перспективата да се внуши нещо на политическата класа. Не споделям (признавам това с голямо съжаление) и убеждението на редакцията на в. "Култура", че "Българските политици след 10 години започнаха да разбират, че културата е важно нещо, по-важно от икономиката, защото е определящо икономиката". Де да беше така! Сигналите, които управляващите излъчиха напоследък, са откровено демагогски, за да бъдат прочетени като "разбиране" или "осъзнаване". Флиртът с една част от интелигенцията си остана просто флирт - елемент от добре позната, макар и не особено оригинална имиджмейкърска кампания и нищо повече.
От какво се създаде впечатлението, че има готовност за дискусия? Кои знаци в обществената и политическата практика бяха изтълкувани като повишена чуваемост и склонност към диалог по проблемите на управлението на културата? За мен с такива очаквания беше натоварен сигналът, подаден в навечерието на кабинетните промени, осъществени през декември миналата година, когато упорито се заговори за декадриране на културното министерство. И най-вече признанието на самия премиер, който изтъкна заслугата на някакви неназовани интелектуалци, убедили го да съхрани статуквото. Мнозина провидяха в това жест към културата, но по-важното е, че не бяха подложени на дебати нито причините за евентуалното преструктуриране, нито бяха оповестени доводите, които са надделели при съхраняване на досегашния модел. Да не говорим за мъглата и недомлъвките, в които бяха обвити кадровите промени в политическия кабинет на културното министерство.
Всъщност, всичко това не би имало никакво значение, ако България имаше една ясно огласена, последователно следвана и консенсусно възприета национална културна политика. Дали тя ще се провежда - разбирай координира, ръководи, подпомага, насърчава и т.н. от министерство, агенция, комитет или дирекция - няма никакво значение. Поне за хората, които не страдат от излишна суета. Въпросът не е в това как се нарича органът, който извършва тази дейност, а каква е самата дейност.
Но национална културна политика просто няма. Добра или лоша, ние имаме военна доктрина. Спорен или не, етническият модел е също рожба на някакъв вид национален консенсус. По едно време дори се твърдеше, че преодолявайки безкръвно тежката криза от 1997 г., сме имали обществен договор, в нарушаването на който политическите сили много обичат да се обвиняват. Но така и не сколасаха да се разберат по националните приоритети в културата. Един от участниците в започващата дискусия цитира някакъв отчет на "Програма 2001", в който се говори за култура. Не съм запознат с този документ, но познавам самата програма и по-точно частта й за култура. За да не използвам по-твърди квалификации, ще кажа, че на тази тема е посветен един твърде семпъл и банален пасаж, сякаш писан от слаб ученик без домашно, на коляно, в коридора, през голямото междучасие. Така че не зная и не искам да зная какъв е отчетът за такава програма.
Справедливо е обаче да кажа също така, че нито едно правителство през последните десет години не дойде на власт с що-годе сносна програма в областта на културата. Предишният злополучен кабинет дори си позволи наглостта да заяви, че "културата не е сред приоритетите му".
Въпросът как да бъде управлявана културата не е нов. Дори в годините, когато нямаше никакво съмнение, че тя трябва да бъде "управлявана" и се "управляваше" здраво, често преструктурираха държавни обединения в главни дирекции, създаваха и разтурваха направления. Рангът беше най-простичък комитет, към чието наименование ту слагаха, ту изваждаха и изкуството, но за това пък какви "незабравими" хора го ръководеха.
С цялата си острота въпросът натежа още в първите месеци след 10 ноември 1989 г. Културната сфера беше онази област, която най-бързо и без никакви сътресения се освободи от идеологизацията и партизацията. Противно на нечии очаквания и за чест на хората на изкуството. И още преди да бъде премахнат прословутият член първи от старата конституция. Но големият въпрос тепърва предстоеше да се решава. Проблемът беше какво да се прави с тази голяма, сравнително добре организирана система от културни институти, които и като количество, и като мрежа са били създавани в много случаи, за да обслужват пропагандата на партията-държава. Културата и изкуството като идеологическа патерица очевидно вече бяха ненужни - трябваше да се предефинира тяхната роля. А дали пък просто да не се ликвидират? Както стана с текезесетата? Не. Такава мисъл дори и да се е раждала в нечия глава, не получи гласност. Част от интелигенцията все още се мотаеше из коридорите на властта. Твърде пресни бяха спомените за заслугите на разните неформални структури - комитети, сдружения и прочие, които символизираха съпротивата и се идентифицираха с промяната. Но заедно с това нуждата от преосмисляне на механизмите за поддръжка и финансиране на културните институции ставаше все по-належаща. Съсипаната държава просто се задъхваше в невъзможността да поддържа структурата. Все по-очевидни ставаха изпразнените от съдържание и художествено качество институции, които не можеха да се ориентират в променящата се действителност. Реформата не подлежеше на съмнение. Въпросът беше не дали, а как.
И тук работата зацикли катастрофално. Дълго, прекалено дълго време бяхме свидетели просто на отказ от каквото и да е действие. Ситуацията се влошаваше, но статуквото се поддържаше в името на спокойствието и социалния мир. Десетките програми, планове, идейни проекти и прочие реформаторски напъни на работни групи, делегирани консултанти, експерти, ентусиасти и пр. след надлежно отлежаване по височайши бюра се превръщаха в ненужни архиви. А Министерството на културата ту създаваше някакви центрове по изкуствата, ту ги обезправяваше, после отново ги припознаваше като своя рожба. Бяхме свидетели и на до болка познатото и банално управленско решение - мегаминистерство, съчетало образование, наука и култура. После отново развод - нови бланки, печати, банкови сметки, инвентаризация на имущество и т.н. С две думи - криза на идеи и най-вече липса на желание за промяна.
И тук някъде стигаме до "истинските реформатори". Няколко министерски екипа претендираха за авторство на различни реформаторски модели в областта на културата. Но единствено последният "имал куража и волята" да го осъществи. Такава е поне неговата самооценка. Аз бих казал наивността, лекомислието и безотговорността да предприеме така наречената реформа. Защото все не ми се иска да вярвам, че има и зломислие при обективно трагичните последици от реформите, които постигнаха примерно театъра ни.
Самонадеян управленски ход или наивност беше съкращаването на стотици работни места, последвано и от реципрочно съкращаване на държавната субсидия? Под предлога, че системата се оптимизира, а освободените средства се насочват за дейност, от 1998 г. Министерството на културата започна да осъществява "програма за развитие" на театралното дело. Ето този евфемизъм беше употребен, за да се назове откровената ликвидация. Колко усилия - и в официални становища, и в неформални разговори - бяха положени да се предотврати очевидната грешка. Неотдавна министърът на културата призна пред Комисията по култура и медии в Народното събрание при една дискусия за съдбата на киното, че "бюджетът бил консервативна система". Той, видите ли, давал пари, ако има заети хора - работни места. А киното, както знаем, отдавна изпрати хората си на улицата - ерго няма пари за кино. Гледах неразбиращите физиономии на колеги и приятели, свързали съдбата си с киното. Вместо да бъдат поощрени, че първи приеха "пазарните механизми", отказаха се от щатовете (това понятие през последните години има в устата на управляващите единствено и само негативен смисъл: щат значи лентяй, социалистически мързел) - кинаджиите трябваше да изслушат една лекция на тема колко неразбрана била културата и нейните потребности от страна на бюджетарите, но по въпроса се работело, пък и трябвало да се търсят и други източници на финансиране и т.н. Впрочем за повечето колеги от тази гилдия поучителният урок от голямата измама не е проумян, защото много от тях смятат, че пари за кино няма..., защото се поддържали щатове в театрите. Бедните - те така и не проумяха, че ако все още мъждукат някакви театри в България, то е именно защото все още има хора, които са на щат в тях. И напротив - там, където "победи пазарът", театрите хлопнаха врати. Така и не се намери за десет години достатъчно авторитетен министър на културата, в достатъчно уважаващ културата кабинет, който да се пребори за относително стабилна държавна субсидия за културата и изкуствата, която субсидия да не се определя от броя на заетите в тази дейност хора. Тогава именно нямаше да има значение дали си на щат или продаваш/предлагаш труда си на свободния пазар и той се оценява/купува по цени по договаряне - ако, разбира се, има пари да се плати тази цена.
"Светлият" пример с киното беше пред очите ни, когато предупреждавахме, че без необходимите законови гаранции парите от съкратените работни места в театъра няма да останат в системата, а ще бъдат преразпределени или изобщо няма да бъдат планирани. Което и стана. Отговаряха ни: "Ние закон нямаме, но имаме политически гаранции - ние сме политически кабинет, упълномощен да направи реформата." Авторът на този ход беше наречен от своите крайни опоненти "убиец на българския театър". Аз бих го нарекъл бездарен управленец - какъвто той всъщност е. Впрочем въпросният управленец беше доказал, че е "достигнал своето ниво на некомпетентност" още при първия си гастрол в етажите на властта... Но това е друга тема.
Кой създаде и упорито налагаше в общественото съзнание образа на съвременния интелигент като хленчещ носталгик, който чака на държавната софра? Във въпроса ми се съдържа упрек както към професионалните дезинформатори, така и към възторжените ентусиасти, които и досега припяват на фалшиви послания. Прощавам на всички, ако това е заблуда, неразбиране. Ако предлаганите алтернативи, освен нормалните и естествени рискове, съдържаха и поне малко гаранции, че държавата ще бъде коректна към културата и нейните творци, към институциите. Не мога да не извиня, разбира се, и оня талантлив режисьор, който не е бил на себе си, когато определи българските театри като текезесета. На него просто не му е съдено да разбира от това - Бог го е дарил с талант да прави други, по-важни и по-ценни за обществото и културата ни неща и дано продължи да ги прави. С такива аргументи и риторика можем да сме интересни на медиите, но абсолютно безполезни на промяната.
Открои се една много удобна схема за противодействие на всеки опит за критичност и тя беше подета дружно и масово от откровено близки и прикрито свързани с управляващите медии. Доста подозрителен е флиртът с групата интелигентни, а в отделни случаи и талантливи млади хора, които се нагърбват с неблагодарната роля да представят проблема едва ли не като поколенски. Опонентите се демонизират или квалифицират като полуграмотни агиткаджии, "стари гърла" и пр. Ще призная честно - представата на тези млади колеги за управленска подредба у мен буди само снизхождение.
Та според тази "подредба", седем до десет образовани ентусиасти, които не си скъпят времето и са всецяло отдадени на работата, с помощта на техническите облекчения на модерния офис заместват стотина безделници в днешното министерство. Това е басня за наивници. Та нали трябва да е ясно какво точно ще правят с тези компютри и факсове тези полиглоти-енциклопедисти, рожба на някакъв напредничав департамент на още по-напредничав български университет? Или може би се очаква точно те да изнамерят, формулират и опишат въпросната липсваща национална културна доктрина?
Аз предпочитам истинския мениджър в сферата на културата пред културния мениджър. Истинският мениджър може и да не бъде чак толкова културен, но задължително трябва да е мениджър. Другото е самодейност - с каквато се сблъскваме постоянно. Бездарният управленец, за който говорих по-горе, беше сносен за нашите мащаби театрален режисьор - и какво от това. Да беше си останал при постановките!
Колкото до младите колеги, които с тъга констатират, че "колкото повече се учат да управляват и отстояват социални позиции в изкуството, толкова повече се отучват да правят самото него", бих си позволил приятелския съвет: правете това, което все още ви е интересно, а и за което имате повече или по-малко дарба и призвание. В крайна сметка дори и да не успеете - бедата ще е по-малка. Две лоши представления са нищо в сравнение с една провалена театрална реформа.

Александър Жеков