Особеният урок на родовата памет

Две важни събития се случиха на българската памет тия дни: най-напред по книжарските лавици се появи книгата на Вера Мутафчиева "Семейна сага"; след това навръх 3 март БНТ не ни поля с поредната изветряла "патриотарска" боза, а умно излъчи филма на Светослав Овчаров "България - това съм аз!". За да покаже, че колективната национална памет не може да се случи, без да се случи индивидуалната родова памет, без да се вгледаме в нейното низвергнато битие.
Всеобщо е убеждението, че България е мъчена от тотална липса на аристократизъм. Егалитаризмът се е вгнездил кораво в родния манталитет, отъждествил е справедливостта с равенството: по-важно е да си като другите, по-безопасно е да си като тях, а не различен от тях. Българщината, Православието, многострадалната История - тия са характеристиките, с които предпочитаме да се определяме, не фамилните имена, не семейните хроники. Нашите специфики са колективно-народностни, не индивидуално-родови: колцина от нас могат да преброят своите предшественици до "девето коляно"? Че дори и фамилиите ни: безброй Димитровци, Георгиевци, Николовци, Стояновци, Петковци - неразличими, едни и същи, необозримо повторими... Заложено е, изглежда, в генетичния ни код да сме повече народ и много по-малко род.
Тъкмо тази предопределеност разколебават и разцентроват Вера Мутафчиева и Светослав Овчаров. Със своята "Семейна сага" историкът Мутафчиева посочва, настоява върху задължението на всеки от нас да се вгледа в рода, да го опише, запише и напише за поколенията ("Verba volant, scripta manent"); със своята ego-България режисьорът Овчаров показва и доказва как може да се осъществи това, как внимателният към своето фамилно минало постепенно се превръща във внимаващ за отговорностите на своето взискателно настояще ("Знай своя род и език...). Илюзиите на плуващата в бакъра риба са отдавна удавени, време е да се заемем с тяхното изкормване.
Ето защо така контрастно прозвуча "България - това съм аз" на фона на ежегодната третомартенска заря. Ясно е, всяко държавно тяло се крепи на определени ритуали и армейските са важна част от тях, но възбуденият милитаристично-националистически коментар зад кадър ни дойде в повече. Сред панегирици за бойни знамена и спечелени битки се изгуби именно индивидуалността на българското, неговата конкретно-персоналистична въплътеност. Слава Богу, само няколко часа по-късно Светослав Овчаров ни възвърна вярата, че е по-важно да си българин като личност, не като маса; че е по-добре да се усещаш свързан със своя род, не със своята нация.
Особеният урок на родовата памет е, че само бидейки грижовни към собственото си частно-фамилно минало, можем да бъдем грижовни и към собственото си общностно-народностно настояще.


Митко Новков







Петък,
ранна утрин