20-ти век.
Опит за равносметка
Началото на конференцията се зарея някъде в началото на века, в пред-, а и следреволюционна Русия, с острите спорове между социалдемократи и болшевики за практическото прилагане на марксисткото учение, с така наречената война на цитатите, продължила до 1922 г., в която социалдемократите оборват Ленин с цитати от Маркс и Енгелс. В центъра на спора, разбира се, беше диктатурата на пролетариата, ergo насилието, а също познатите ни от дисидентските години твърдения, че Русия не е била готова за социалистическа революция нито по развитие на производителните си сили, нито по численост на пролетариата си, нито в културно отношение. Проф. д-р Милен Семков (СУ, "Социалдемокрация и комунизъм") припомни предсмъртното съчинение на Георги Плеханов, публикувано едва в края на 1999 г. Плеханов, който цял живот се е терзаел от това, че Ленин е бил негов ученик, предвижда превръщането на диктатурата на пролетариата в диктатура на една партия, после в диктатура на нейния ръководител, която ще се осъществи чрез тотален държавен терор. Плеханов е предвидил и че "в Европа нищо особено няма да се случи", защото там пролетариатът е толкова далече от социалистическата революция, колкото и по времето на Маркс. Той предрича завидно бъдеще на капитализма, който за него е "гъвкава обществена формация", и ако го разделя на етапи, от които първият е "хищнически национален", то последният е "хуманно-демократичен" с развита система за социална защита. Плеханов е вярвал, че хуманизмът ще проникне дълбоко във всички обществени слоеве, че производствените отношения ще се развият в качествено нови, което ще доведе до нов начин на водене на класовата борба. Не можем да отречем, че е бил прав, макар границите на хуманизма при воденето на "класова борба" да са доста смътно очертани, поне у нас.
Как е било в България? Нашите социалдемократи се придържат към идеите на II интернационал, свързан с името на "ренегата Кауцки" (Ленин). Асен Цанков цитира Либкнехт, който казва, че не е невъзможно социалдемократите да участват в буржоазни правителства при определени условия. Когато през 1918 партията на тесните социалисти се прекръства в комунистическа, те я обвиняват, че става проводник на чужди национални интереси.
Фигурата на Сталин отсъстваше от докладите на конференцията, вероятно защото е била предвидена още в завещанието на Плаханов, затова пък се появи друг известен герой на ХХ век - Хитлер. Само че в доклада на д-р Господинка Никова (БАН) той не беше в обичайната си роля на подпалвач на войни и идеолог на тоталитаризма, а в ролята на икономист със социално мислене. Самовъзприемането на Хитлер като социалист се основава и на такива идеи като равен шанс, добро образование за всички, по-голяма социална мобилност, възможност за издигане на умните и талантливите. Предназначението на революцията е да разкъса съсловните граници, защото не може от едната страна на улицата да се разхожда "охранената буржоазия", а от другата "измършавелият пролетариат". Хитлер е въвел плановото стопанство, но не е отрекъл неравенството, нито е експроприирал частната собственост. Когато нещата се поставят на икономическа основа, преходите са най-неочаквани. В доклада на д-р Никова за големите социалноикономически експерименти на ХХ век социалните тежнения на Хитлер някак естествено се преляха в кенсианството, залегнало в плана "Маршал", възприето от държавници като Рузвелт, Кенеди... Отново стремеж за пълна трудова заетост, защото само тя може да осигури икономическа стабилност. Казано съвсем накратко, кенсианците смятат, че дори с риск за платежния си баланс, държавата трябва да насочи значителни средства в социалната сфера, за да повиши покупателната способност на населението и по този начин да съживи икономиката. След него идва неокенсианството и после отстъплението от него по времето на Тачър и Рейгън; връщането към Адам Смит, монетаризма, възникването на неолиберализма. Както казах, нещата в този доклад бяха поставени на икономическа основа и вероятно затова липсваха всякакви паралели с българската действителност (като изключим глобалната заплаха от глобализацията).
Темата за фашизацията на българското общество беше засегната от д-р Владимир Митев (БАН) с общия извод, че през 30-те години режимът не е взел фашистки облик поради две основни причини - първо, поради липса на масово политическо движение, подкрепящо властта, и второ, поради това, че много от идеите остават на книга. Д-р Митев проследи събитията след 19 май 1934 г. - сформирането на казионно-съсловни организации по примера на италианските фашисти, на Дирекцията на обновата; по-късно, през 1936 г., дейността на групировката около министър-председателя Кьосеиванов и идеята за безпартийна власт, т.е. за забрана на политическите партии, която става факт през есента на 1937 г. Напомнено бе, че царят не приема изцяло идеята за безпартиен режим на Кьосеиванов и допуска в парламента представители на опозицията. Както и че допуска съществуването на опозиционен печат, масови организации. Безпартийни режими по това време е имало в Латвия, Гърция и Япония. В Латвия той е бил само формален, защото де факто е управлявала аграрната партия на президента, в Гърция е имало военна диктатура. В доклада си д-р Митев стигна до приемането на антисемитските закони през 1940 г., но отново с уговорката, че през 20-те и 30-те години влиянието на европейския фашизъм у нас е по-слабо, отколкото върху режимите в съседните държави. Дискусията отново съживи тезата на Димо Казасов, възприета през 1965 г. от Николай Генчев и Илчо Димитров, че фашизът е бил идейно и манталитетно неприспособим към българския социум. Както и вечният въпрос може ли историята да се обяснява с народопсихология. В духа на народопсихологията д-р Митев обясни, че тоталитарната идея импонира на българския народ - 45-те години са доказателство за това - но от фашизма тогава просто не е имало нужда. Проф. д-р Семков напомни за мирните договори от 1919-1920 г., които гарантират демократичното развитие вътре в големите европейски държави, но подриват демокрацията в по-слабо развитите страни в периферията на Европа. Германските участници отказаха да си обяснят липсата на изявен антисемитизъм в българското общество само с вродената ни толерантност, но същевременно отрекоха, че само икономическият фактор е бил причина за погромите в Германия и възникването на своеобразен "антисемитски интернационал" в Европа. Те се противопоставиха и на прибързани сравнения между сталинизма и националсоциализма, които според тях са близки "по форма," но не и "по съдържание", защото националсоциализмът не е скъсвал с капитализма, а Сталин не би започнал война с целия свят заради чистотата на расата.
ХХ век не може без темата за идеологизацията, подета на конференцията първо от д-р Даря Крачунова (СУ), която не пропусна да напомни абсурдните лозунги от типа "Кибернетиката - наука на мракобесието" и определението "лайна", дадено от Ленин за интелектуалците; мина се през "новия тип човек" на Хитлер, възползването на Мусолини от футуризма и - в началото - на болшевиките от руския авангардизъм, за да се стигне до социалистическия реализъм със западното му определение като "авангард по сталинистки" и най-вече до твърде проблемната тема за морала на творците в отношенията им с властта. Не беше пощаден Горки, който не възроптал след посещението си в трудовия лагер. Разрез на отношенията на интелигенцията и властта в България след 1945 г. се опита да направи Наталия Христова (БАН). Твърде обширна и нееднозначна тема, за да могат в рамките на 10 минути да се избягнат някои схематизирани обобщения. Но това се компенсираше от актуалния характер на други нейни тези - например за прекомерната експлоатация през последните години на новата идеология с обратен знак - антикомунизма; за вменяването на ценност на всичко, което е продаваемо; за новата намеса на държавата напоследък - с призива й за търсене на националното.
Темата за дисидентството беше само леко засегната в дискусиите, най-вече с твърде спорната забележка на д-р Митев, че хората от кръга на Михаил Неделчев не били прави да признават за дисидентство само публичните политически оценки, при положение, че в едно изцяло политизирано общество всеки вид несъгласие има и политическо измерение.
Любопитни бяха докладите за установяването на външнополитическия и външнотърговския курс на България след '45 г., изнесени съответно от Румяна Тодорова (БАН) и д-р Евгения Калинова (СУ). Утвърждаването на доктрината за пролетарския интернационализъм, за националните интереси като интереси на работническата класа и т.н бяха само бегло споменати за сметка на интересен исторически преглед на първите стъпки на комунистите във външната ни политика - отначало много предпазливи. (Васил Коларов става външен министър едва 1947 г.) Започва се с надзора над шифрованата кореспонденция, шпионажа в пощите, чистките в министерството и подготовката на собствени кадри, докато се стигне през '49 г. до предложенията за кадрови промени във външните мисии, доносите и уволненията. (По-късно ще последва втора вълна от чистки в Източна Европа, вече срещу собствени комунистически кадри.) Бяха напомнени съгласуванията на курса с Москва, отрицателното отношение на СССР към Балканската федерация, още нескъсаните ни връзки със Запада (опитите за възстановяване на отношенията между България и САЩ на ниво научни академии, съществуването на американска библиотека и британски съвет в София до 50-те години и др.), участието на български дипломати в международни прояви само при условие, че присъстват съветски и югославски представители (преди разрива с Югославия), опасността от импровизации от българска страна при липсата на професионално подготвени кадри, липсата на външнополитическа доктрина.
Във външнотърговските ни отношения още оттогава звучат познати рефрени за географската ни отдалеченост и липсата на транспортни възможности. Сега, през призмата на времето, ни изглеждат любопитни опитите на правителството на ОФ да осигури внос на стоки и суровини от съседните Турция и Румъния, и от неутралните Швеция и Швейцария. А също неблагоприятната за нас военновременна конюнктура, политиката на САЩ и Великобритания; с една дума - раздвоението на външната ни търговия между прагматизма и идеологията и факторите, довели до надделяването на второто.
Много важен за преодоляването на шаблонни или митологизирани представи бяха докладите за икономическото развите на България през 20-те години - д-р Мария Тодорова (БАН) с несъстоялото се "догонване" на модерността, обсъждането на причините, довели до договора с Германия през '32 г. и собствения ни икономически възход през 30-те; оспорването на представата, че Германия е гледала на нас само като на "суровинен придатък" (след като губи колониите си след Първата световна война, Германия започва разработки за вдигане на икономическото ниво на Югоизточна Европа, за да бъде тя не само производител на продаваеми в Германия стоки, но и потребител на немски стоки); оспорването на "едностранните", според някои историци, обвинения към българската политика за присъединяването към Тристранния пакт през '41 г. За обрисуване на политическата и духовна атмосфера от началото на века, на чийто последици в крайна сметка сме неволни наследници, важни бяха докладите на д-р Петко Петков (СУ) за представите за държавно устройство на България от XIX и XX век, които, естествено, нито са били единни, нито са имали собствени корени в българското общество; на д-р Румяна Първанова (БАН) за "войната" и "помирението" в българското общество на фона на трите политически амнистии от 20-те; доклада на проф. д-р Георги Даскалов (СУ) за българския национален въпрос в Егейска Македония ('41-'44 г.) - гръцките партизани и българското население, отново германската подкрепа за българската национална кауза; на Милен Михов (Великотърновски университет) за Българската Екзархия и опитите за национално обединение през ХХ век; на д-р Сашка Миланова (БАН) за метаморфозите на понятията модернизация и демокрация в различните по нивото на развитието си държави от съветската сфера на влияние. Неизбежната тема за възродителния процес беше по-подробно засегната единствено в доклада на д-р Валери Стоянов (БАН), но не с фактологията на провеждането му, а по-скоро с изброяване на (евентуалните му) причини и идеологизацията му. (Фактическото начало на процеса през 50-те, според д-р Стоянов, и корените му още в началото на века, страхът от "кипърски вариант", тезите, че сме използвани като опитен плацдарм от Москва, доктрината за единна българска етническа нация от 70-те, демографския спад през 80-те.)
ХХ век като век на световните войни - "горещи" и "студени" - присъстваше в доклада на проф. д-р Георги Марков (БАН), а нов опит за периодизация на Студената война и преместването на началото й през 1917 г. направи д-р Искра Баева (СУ).
Разбира се, беше дискутирана и темата за Санстефанския идеал на България. Той обаче е част от една по-обща тема за национализма на Балканите. За национализма, както и за европейската идея и възприемането й у нас, ще "дадем думата" на самите участници в конференцията, като публикуваме някои от докладите им. С уговорката, че и досега не постигнахме пълна изчерпателност в споменаването на участници и теми, тази важна и изключително любопитна с изказаните тези част от българо-германската конференция тук ще отбележим само като изброим участниците в нея: проф. д-р Милчо Лалков (СУ) - "Три дилеми пред балканския национализъм след разпадането на Титова Югославия", проф. д-р Фикрет Аданир (Рурски университет, Бохум) - "Нация и дислокация - стремежът към демографска еднородност като характеристика на националното в Югоизточна Европа", проф. д-р Едгар Хьош (Институт за Югоизточна Европа, Мюнхен) - "Националната държава на Балканите в историческа перспектива", проф. д-р Андрей Пантев (СУ) - "Европейската идея в исторически план", проф. д-р Хайнц Духарт (Институт за европейска история) - "Оформянето на европейската идея на Балканите".

Ирина Илиева



На 3 и 4 март в Софийския университет по инициатива на Гьоте институт - София, и Историческия факултет на СУ се състоя българо-германска научна конференция на тема "20-и век. Опит за равносметка". Обговарянето на 20-ия век за два дни е, разбира се, предварително обречен опит, но два дни, в които думата се предоставя на сериозни историци, се оказват достатъчни, за да се очертаят важните за века развития и в дискусиите да изплуват теми, които представляват интерес за немската и за българската страна. Опит за равносметка действително имаше и той се състоеше в това, че докладите бяха ако не директно фокусирани върху историята на България, то поне България, респективно Балканите, неизменно бяха засягани в контекста на описваните по-общи процеси - фашизация, болшевизация, европеизация, модернизация, национализми. Тук ще направим друг опит. Опит да пресъздадем поне част от конференцията, въз основа на съвсем свободно, неангажиращо се с пълнота и изчерпателност изброяване на засегнати теми, на изказани тези, на припомнени факти и събития, на зададени въпроси.