Клаустрофобична Америка

В последните години американските филми по българските екрани са траен и сигурен източник на разочарования. В тях техническите изобретения са за сметка на опростяването на сюжета и човешките истории. Стига се дотам, че филми като "Mатрицата" трябва да бъдат тълкувани от инженери, а не от кинокритици. В други филми човешките отношения и истории са изместени на заден план от сложните лабиринти на съдебните процеси.
На какво се дължи интересът, който американското кино проявява към реални или измислени процеси - на изчерпване на артистичното въображение или на изчерпване на социалното въображение?
Струва ми се, че причините трябва да бъдат търсени в един по-широк контекст, белязан от определения като "край на историята", "край на големите наративи", "край на идеологията". По отношение на отделния човек всички тези краища означават, че човешкият живот напуска орбитата на големите ценностни и идеологически конфликти, за да се затвори в тесните рамки на индивидуалното съществуване. Френският философ Люк Фери казва приблизително следното: живеем във време, в което голямата История се разпада на множество малки истории; голямата авантюра на човечеството отстъпва място на безбройните лични авантюри на хората. Но заедно със значимите, надиндивидуални "хоризонти на смисъла" не изчезва ли и интригата в индивидуалния живот, не стават ли индивидуалните истории тривиални и безинтересни за американското кино? Сякаш те остават интересни единствено в своята крайност, в случаите на остри конфликти, които могат да бъдат разрешени само от независимата съдебна инстанция. Разпадането на голямата История до серия от малки лични истории като че ли логично води до разпадането на големите морални дилеми на човечеството до серия от конкретни юридически казуси.
И все пак има изключения. "Американски прелести" показва, че американското кино е способно да разказва значими истории, които започват и завършват извън съдебната зала. Проблемът на филма е добре познат и вече експлоатиран. Това е проблемът за личната идентичност или автентичност, който в отсъствието на други големи морални проблеми като че ли се оказва единственият значим "хоризонт на смисъла". Но за разлика от други филми, които набързо диагностицират и класифицират проблема (расизъм, сексизъм, насилие над децата, социализация на болните от СПИН и т.н.) и го внасят в прокуратурата, очаквайки съдебното решение, "Американски прелести" не го разглежда като юридически, а като чисто човешки, морален проблем, който героите осъзнават и се опитват сами да решат. Въпросът е възможно ли е този проблем да бъде решен в американското общество? Заглавието на филма, "Американски прелести", очевидно е поредното иронизиране на "американската мечта". Американската мечта е образът, който Америка изнася и разпръсква по света и който представя едно огромно, богато на възможности пространство, в което всяка мечта има своя шанс, в което всеки човек има своето място. Така ли е в действителност? Ако американското социално пространство е богато на перспективи и възможности, то американското екзистенциално пространство е изключително клаустрофобично. Поне такава представа създава филмът. Животът на обикновения американец е затворен в тесния участък между работата и семейството. В работата той трябва да се подчинява на принципа на максималната ефективност, в семейството - на изискванията на една розова, пуританска идилия. Рационален и ефективен в работата, благодушен и грижовен в семейството, американецът се оказва вътрешно потиснат и нещастен, отчужден от самия себе си. Тази обща констатация е граничната точка между социологията и изкуството - с нея свършва социологията, с нея започва изкуството. "Американски прелести" не се интересува от живота на маските - игрите на социалните роли, а от живота под маските - гърчовете и терзанията на онази част от човека, в която героите разпознават своята истинска и най-дълбока същност и която не намира външен израз. Цялата динамика на филма произтича от импулсите на този "вътрешен" живот, който постепенно или внезапно счупва социалната маска и разрушително заявява себе си.
Филмът проследява съдбата на две съседски семейства, в които цари умора или страх, безразличие или нещастие. Мъжете в семействата - и двамата привидно примерни граждани и родители, по различни причини се чувстват потиснати и неудовлетворени и желаят да променят живота си. Уволнен от работа, отегчен от семейния живот, единият изоставя своите професионални амбиции и съпружески отговорности, за да изживее на средна възраст пропуснатата си младост, погубена от принудите на зрелия живот. Той постъпва на работа в ресторант за бързи закуски, пуши марихуана, укрепва с тренировки отпуснатото си тяло, влюбва са в съученичка на дъщеря си, т.е. избягва в безметежното и хаотично време на младостта, в което животът все още не е започнал, в което няма задължения, а само удоволствия и перспективи. Другият мъж цял живот се е опитвал да премахне хомосексуалността си, избирайки мъжествена професия - офицер от морската пехота, налагайки строг команден ред в семейството си, възпитавайки с жестокост сина си във войнски добродетели. Но понеже не е успял да преодолее себе си, той търси от другите признаване и опрощаване на това, което сам не е могъл да си признае и прости. Обръща поглед за спасение към онази, доскоро мразена и отбягвана от него, конспиративна общност, в която единствено би могъл да намери разбиране и утеха. Но в сумрачната и тайнствена зона на онези, които живеят извън осветените пътища на обществото, не е трудно да се заблудиш. В една умело разказана трагикомична ситуация полковникът от морската пехота погрешно взима фриволния си и предизвикателен съсед за брат по съдба и евентуален сексуален партньор. Грешката се оказва фатална. Отблъснат от съседа си, унизен и разобличен, той го убива. Така завършва приключението на двама американци, търсещи своята идентичност. Трагичното в тази история произтича не толкова от липсата на смелост и решителност да заявиш и отстоиш себе се, колкото от дефицита на социалност, от културната бедност и моралната теснота на един уединен и еднообразен живот, който не ти дава възможност да го направиш.
За разлика от някои хубави английски филми от последните години, които разказват човешките истории от начало до край в депресивна тоналност, американските филми търсят отвореност и спасение. Децата на двете семейства решават да избягат от родния дом и да започнат нов живот някъде далеч от своите вдетинени или озлобени бащи. Но къде е това някъде? В институционализираните схеми и стереотипи на американския бит, които гарантират известна сигурност и благополучие, но те лишават от идентичност, или в някакво асоциално състояние, което те дарява с анархистична свобода, но в което е трудно да запазиш себе си? Кой знае, може би в просторната и многообразна Америка бягството е възможно и винаги има шанс да успееш.

Боян Знеполски