Атараксия
в Хронинген и Берлин
Контекстът: "Софиензале" е независима сцена, където трупи от цяла Германия и отвъд нея показват своите спектакли. Това са обикновено млади трупи, често посочващи експеримента като център на своята работа, а публиката като цяло не надхвърля 35-годишната граница. Бивша репетиционна зала на театър "Максим Горки", а през 30-те и място, където комунистическата партия на Германия е правила нелегалните си сбирки. Днес алтернативността като житейска нагласа е попила по стените на "Софиензале". Старата и с нищо незабележителна сграда е реконструирана само дотолкова, доколкото създава прилични условия за работа. Няма и следа от разкош, но това не е липса на финансиране, това е стил. "Софиензале" е основана преди пет години от хореографката Саша Валц и нейният алтер его Йохан Сандиг - мениджър на трупата "Саша Валц и гости", и е една от многото подобни независими сцени в Европа, които непременно трябва да посетите, ако се интересувате от тенденциите в сценичните изкуства наутрешна Европа.
Преди пет години тогава все още известната на малцина танцова трупа именно тук започва да прави първите си спектакли. Саша Валц и Йохан Сандиг обаче от самото начало решават да отворят "Софиензале" за гостуващи трупи, които в работата си талантливо изследват или минават отвъд границите на традиционното възприятие за това "що е театър" или "що е танцово изкуство". Неотдавна именно тук Иван Станев показа най-новия си немски спектакъл, а и следващият му проект е свързан със същата сцена. Така "Софиензале" бързо се превръща в център, който създава нова публика за този вид изкуство. Само след няколко години "Саша Валц и гости" е от новите звезди на небосклона на танцовия театър в Европа. Много са и трупите, които правят пръв "отскок" в кариерата си именно поради факта, че са представени от "Софиензале". Да играеш в "Софиензале" е знак за качество и неординарност. От началото на тази година Саша Валц е директор (заедно с Томас Остермайер) на най-престижната сцена в бившия Западен Берлин - "Шаубюне". Признание, което показва, че в немския театър от края на ХХ век "прескачанията" между алтернативно и официално изкуство се насърчават целенасочено и радикално.
Питам Галина Борисова как се стигна до тази копродукция. "Преди две години се явих на международния танцов конкурс в Хронинген, Холандия, със спектакъла си "A Never Ending Story", посветен на руските емигранти от началото на века. Направихме спектакъла в България в най-трудното време, при голямата инфлация. Субсидията ни от Центъра за изкуства "Сорос" инфлационно се стопи и трябваше да измисляме какви ли не трикове, за да направим нещата по-евтини. Наложи се да вложа и свои пари. Трупите в България, които работят на проектен принцип, са поставени в много тежки условия - няма зали за репетиция, няма механизми за промоция на техния продукт, разпространението също е рисковано. Част от репетициите проведохме нелегално - на един от балконите на НДК. Чувствахме се като емигранти в собствената си страна, но нали посветихме спектакъла на руските артисти-емигранти...
Премиерата беше през 1997 г., в нетрадиционно пространство - Военния клуб. За съжаление ми беше трудно като хореограф да продавам собствената си работа, да се моля на различни театри, които даже и с добро отношение към това изкуство, трудно биха взели представленията ми, а като независима трупа ние не можехме да си позволим мениджър, който да поеме тези функции... Представлението се игра само четири пъти, главно пред близки и познати. През 1998 г. обаче успяхме да отидем в Хронинген и спечелихме първа награда на този престижен конкурс за съвременен танц. Наградата от 50 000 гулдена е предвидена за следващо представление на хореографа. Саша Валц беше в журито и много хареса спектакъла и още тогава предложи следващият ми спектакъл да бъде показан в "Софиензале". В скоби трябва да отбележа, че международната известност на Саша Валц започва от същия този конкурс, където тя печели втора награда за хореография. Така се оказах с холандски и немски копродуценти.
Единствената подкрепа от България беше от частната медийна фирма "Одавижън", която ни направи видеоматериал, с който кандидатствахме за новия конкурс 2002, организиран от фондация "Onassis" за оригинална хореография и танцова музика. Това, което ме порази при работата ми над спектакъла, са условията, които ни осигури Гранд театър. Той съществува от 10 години, преди това там е било кино. Има две сцени и минимален, но много професионален екип. Директорът на театъра Ян Стелма ми помогна да се ориентирам в местния танцов пейзаж. А когато репетициите започнаха, на наше разположение (при нужда, дори денонощно) беше технически персонал и отлична техника. Не бях виждала толкова запален и въвлечен професионално технически екип. Това, на което сме свикнали у нас, са хора, на които всяко твое изискване им идва в повече... Имахме всички условия, за да се съсредоточим върху творческия процес, без да е необходимо да се занимаваме с търсене на материали за декор или костюми, с търсене на компромисни решения защото, например, няма достатъчно прожектори."
Спектакълът "Атараксия" разказва за особеното отношение към света, при което чувството за щастие идва от спокойното и непретенциозно отношение към действителността, от мъдрото приемане на нещата такива, каквито са. Без да прави преки аналогии с техно-поколението, спектакълът като че изразява философията именно на това поколение. Персонажите се плъзгат по повърхността на битието, като че без да се докосват до него (това усещане в спектакъла е буквализирано чрез четките, които танцьорите в един момент "обуват"); с лекота влизат във взаимоотношения един с друг, и със същата лекота се разминават; влизат в различни роли, без да се срастват с нито една от тях.
"Атараксия" е спектакъл, който спокойно, със самочувствие и добро познаване се разполага в традицията на танцовия театър, очертана от Пина Бауш, Саша Валц или Ален Плател. Танцов спектакъл, който създава персонажи и разказва история, а не изследва движението като такова, както правят редица автори на съвременния танц. Галина Борисова открива и използва нетрадиционни, неудобни, често дори нетанцови движения. Почеркът й не би могъл да бъде "рамкиран" в една танцова техника или един стил. И именно със своята освободеност от модели и клишета, с уверената си рефлективност, спектакълът се разполага удобно в контекста на съвременните европейски тенденции в танца. Танцьорите й идват от различни школи и видове тренинг - от класически танц, през различни модерни техники, до актьорска подготовка. Това, което ги обединява, е готовността им да поставят под съмнение своя тесен професионализъм, и да стъпят в неизвестното ново.
Очевиден е интересът й към танцьори (в спектакъла те са от България, Чехия, Холандия и Италия) с разнообразна, не чисто танцова, биография. Питам Галина какво очаква спектакъла след успешното му представяне в Холандия и в Германия, и какво я очаква нея и тези от българските й танцьори, които искат да продължат да се занимават със съвременен танц. "Много ни се иска да покажем спектакъла и в България, но засега нямаме конкретна договореност. Имаме само покана от Петър Тодоров, който организира фестивал в Бургас. Но трябва сами да си намерим пари. Ако аз си намирам пари, защо да не си организирам и фестивал? Стигна се дотам, че Театралният институт на Холандия ни предложи подкрепа, за да покажем "Атараксия" у нас. За съжаление в България липсва контекст, затова и е трудно работа като нашата да бъде оценена. Проблемите започват с това, че сградата на балетното училище не се е отворила към съвременния танцов театър. Там все още властва класическият балет. Засега XX век там още не се е случил. НБУ с танцовата програма към Театралния департамент донякъде компенсира липсата на модерен танцов тренинг и нови методи, но далеч не може да покрие нуждите на всички млади хора или на артистите вече с някаква практика. Аз виждам назрял вече момент за откриване на неспецифично танцово училище. Мисля, че през последните 10 години съвременният танц и подходът към него е основан на усилията на поколението, родено между 60-те и 70-те. И ако се намери подкрепа от авторитети и институции, би могло да се разработи самостоятелен танцов център-сцена. Съвременният танц има нужда от самостоятелност, "прикрепянето" му към театъра или класическия балет е само лъжлива форма за неговото съществуване. Съвременният танц е голямо дете, което проходи и в България. Проблем е фактът, че публиката не е свикнала и трудно чете езика му. Само че, за да свикне публиката с "вкуса" на съвременния танц, трябва да има сцени, които последователно да изграждат разбиране за него, да поемат тази "образователна" функция. Това не могат да бъдат репертоарните театри - те са изключително подозрителни към вида изкуство, който нас ни интересува, а са и ангажирани със собствената си продукция. Пък и не може да се прави ново изкуство в старите институции, които миришат на упадък, и карат "пришълците", работещи на проектен принцип, там да се чувстват като натрапници. Трябват нови сцени, ръководени от нови хора, които са се сблъсквали със западния маниер на работа и знаят как да създадат условия на трупите и как да разпространяват художествения продукт, хора, които имат своите професионални мрежи у нас и в Европа, които разбират спецификата на съвременния танц. Само подобни центрове, които да обединят хореграфската общност, занимаваща се с модерен танц у нас и да показват спектакли от цял свят, могат да преобърнат ситуацията в страната. Отделно стои проблемът с критиката, която се опитва да вкара съвременния танц в рамките на стара терминология, като по този начин се разминава със същността на явлението. Какво е бъдещето на танцьорите ми? За съжаление няма много какво да ги задържи в страната. Даже максимална заетост от 3-4 проекта на година, работният процес, който почти не се заплаща, и после 10-15 спектакъла не могат да изхранят и вдъхновят свободния артист. Непосилни са условията, при които създаваме спектаклите си, но дори и при участие във фестивали у нас, на чуждите трупи се плаща, а на нас - не. При този мрак и липса на уважение към труда ти, какво да те държи в България и в професията? И докато артистите, които се интересуват от съвременния танц - и те днес вече не са малко, са принудени да правят спектакли с много малки бюджети, или да търсят пари навън, Министерството на културата дава 20 000 лева на френския хореограф Люк Буи - един автор заслужено влязъл вече в историята - за да постави един спектакъл с "Арабеск". С тези пари биха могли да се направят поне 5 спектакъла на по-младото поколение български хореографи, и така да се стимулира процес, да се създава общност, да се привлича нова публика... Аз обаче не се отчайвам. Въпреки всичко изредено по-горе, въпреки че никога не съм получавала субсидия от Министерството на културата, аз съм направила своя избор още преди 10 години и той е - да работя в България. То е малко като "напразните усилия на любовта". Аз не мога обаче да наложа своя избор и върху танцьорите и артистите, с които работя, и ще ги разбера, ако те решат да напуснат страната. За по-голямата част от тях това би било единственото решение, в случай че искат да развиват своите качества за нови експериментални спектакли, базирани на професионални познания и опит, а не само на ентусиазма на амбициозни самовлюбени артисти. Сега, след успехите ни в Европа, повече от всякога съм амбицирана да работя и за създаването на условия на моите колеги да работят в България. Трябва ни отваряне към света, нови сцени, възможности за тренинг... Оптимистично е, че през последните години се наблюдават зачатъци на общност на работещите в областта на съвременния танц. Да се надяваме, че тези проблясъци няма да останат само решения, споделени на редките партита, на които се виждаме с няколко колеги по празниците. Когато всички ние достигнем нашия собствен път, минавайки "саминки" през рискови или не много удобни ситуации, и вдъхновени за собствените предпочитания, разпознавайки се вече самите ние, единственото ни спасение е в обединението. Мисля, че вече узряхме, за да формулираме своите професионални нужди и да предложим на тези, от които това зависи, решения на проблемите. Защото в областта на културата в България проблемът не е толкова в това, че няма пари, а в това, че те зле се разпределят."
"Въпреки" е думата, която сякаш най-подхожда на досегашния творчески път на 34-годишната Галина Борисова. "В професионален план аз рискувах много, но съм щастлива. Това е като лотария: засега винаги съм печелила, но опасността един ден да загубя ме стимулира. Ще продължавам играта ва банк, въпреки всичко."

Берлин

Десислава Гаврилова



Фактите:
От 23 до 27 февруари в Берлинския театър "Софиензале" се игра спектакълът "Атараксия" на българската хореографка Галина Борисова с международен екип от танцьори: Лили Киара, Далиа Залтрон, Барбора Латалова, Юлиана Сайска, Мила Иванова, Милен Петров, Ивайло Димчев, Орлин Павлов. Спектакълът е копродукция на Гранд театър - Хронинген, Холандия, "Софиензале", Берлин, и "Одавижън" - София.