Простотии

Тази крайна констатация щеше да остане трапезен коментар,
- ако нямах слабост към Аня Пенчева и не помнех нейната Полина в "Чайка" на Краси Спасов;
- ако някога бях успяла да вляза в контакт с творчеството на Снежина Танковска;
- ако някога бях усетила, че сценичният нарцисизъм и самооблащаване на Андрей Баташов са в състояние дори за миг да отстъпят място на други мотиви да бъдеш актьор;
- ако това представление се разиграваше някъде другаде, а не в Народния театър, за чиято издръжка и аз плащам;
- ако билетите за него не се разграбваха като топъл хляб;
- ако чувството ми на обида като човек, жена и зрител се бе разсеяло на сутринта след изпитания срам;
- ако бях мастурбиращо войниче;
- ако можех да разглеждам демокрацията като бардак, в който всичко има не просто право на живот, но и наглостта да се представя за "изкуство";
- ако беше 90-а година и в София нямаше достатъчно пространства за пийпшоута, ревюта на интимно бельо, сексшопове, софт и хард порно;
- ако не съществуваха образци на еротическото като естетическо - "Девет седмици и половина", орхидеите на Джорджия О'Кийф, студията на Батай;
- ако не знаех, че Мила Искренова е смислен човек и сериозен хореограф;
- ако не уважавах истински Константин Илиев, който е драматург на Народния театър;
- ако някога оценките, текстовете и социалното поведение на Васил Стефанов, през чийто директорски мандат това творение е получило зелена светлина в поверения му национален културен институт, са ми давали повод да се съмнявам в художествения му вкус;
- ако се казвах Джон Смит, вестникът се казваше "Ню Йорк ъпиниън" и подобно мнение, изказано на страниците му, би носело почти законодателен характер и съответните пагубни последствия за комерсиалното му бъдеще;*
- ако можех да заподозра себе си в пуритански залитания (което не мога поради неугасващия спомен от буйната си младост);
- ако бяха използвани поне малко от малко възможностите, които това оскъдно булевардe на Дейвид Хеър все пак предлага - парад на актьорски средства и умения за забавни сценични превъплъщения, а не парад на долнокачествени гащи тип "прашка", под които непрекъснато наднича дамска превръзка (що за гадост, наистина?!);
- ако в това двучасово "гологъзене", както казваше баба ми, мир на духа й - такова откровено, стопроцентово, "с вяра в предлаганите обстоятелства", жалко, тъжно и вулгарно гологъзене имаше грам театър, капка вкус и микрон мяра - а оттам - място в "обителта".
Аудиторията на вестник "Култура" едва ли е гледала това "представление" - публиката на "Синята стая" едва ли чете този вестник. Дали съм единствената пресечна точка на тези две сфери. Знаят ли новите борд, литературно бюро, настоятелство каква авантюрка се вихри там, където не тъй отдавна се случваха неща като "Лоренцачо" например? Може пък аз нещо да съм се объркала.

Аве Иванова

* Невъзможността критически отзив да влияе върху живота на неговия обект у нас е едно от малкото симпатични предимства, на които живеещият в България пишещ може да се наслаждава.

















без които
можем





Синята стая от Дейвид Хеър. Режисьор Снежина Танковска, хореограф Мила Искренова. Народен театър Иван Вазов.