А можех да играя
в негов филм...
Стефан Данаилов за срещата с Анджей Вайда и Делото Дантон в Театъра на народната армия през 1978 г.

Когато се разбра, че Вайда ще прави постановка на "Делото Дантон" от Станислава Пшибишевска във ТНА, всеки от мъжката трупа се надяваше да влезе в разпределението. Беше любопитно да видиш на живо такъв световноизвестен творец, а освен това ние нямахме кой знае какви контакти с полските колеги. Разбира се, когато Вайда пристигна, човекът, който беше с него - Владо Икономов, добре познаваше българските артисти. И му влияеше за разпределението. Мисля, че Вайда гледа два представления. След това излезе разпределението. Не познавах пиесата на Пшибишевска, но по историческите данни и човешките характери очаквах да бъда разпределен в Сен-Жуст. И бях страшно озадачен, като прочетох, че ще играя Камий Демулен...
Разбира се, големият успех на "Делото Дантон" в Полша беше известен. Вайда не скри, че пренася полското представление в България. И всъщност младият му асистент проведе целия репетиционен период. Бяха докарали костюмите от Полша, по които се шиеха и нашите. И сценографията бе същата. Останалата работа беше върху текста. Разбира се, асистентът се опитваше да проектира и върху нас изискванията на Вайда към полските колеги. Но българският темперамент е по-различен от полския. Големи актьори са играли в полската постановка - моите уважения! Но мощта на нашето представление Вайда постигна с две репетиции: с групата на дантонистите и с групата на робеспиеровците. И една обща среща. Това се оказа много трудна пиеса - над три часа. Спомням си, Вайда ни предупреди, че представлението не трябва да минава три часа и пет минути - после става фатално. Правете си сметка как да играете. Едните искат да унищожат другите - това е безкрайна гонитба с малко психология.
Може би заради приятелството ми с Владо Икономов или защото по онова време имах хубав дом, аз бях щастливецът, който приемаше вкъщи Вайда тези няколко дни - и първия път, и втория, когато дойде да види спектакъла и трябваше да има още пет репетици, за да реши кога ще е премиерата. Срещнах изключително умен човек, безкрайно възпитан (както и съпругата му) - личи си, че някаква друга кръв има. Изобщо не се държеше като велик световен кинорежисьор (не му бях гледал театралните постановки, пък и малко знаех, освен критиките и разказите за неговото представление на "Делото Дантон"). Вайда пиеше водка, аз също се напъвах да пия водка и отивах доста разсеян на сутрешните срещи. Говорехме си за живота и изкуството - роди се приятелство помежду ни. Естествено, нищо конкретно не каза за ролята ми. Нито пък аз го запитах защо Камий Демулен... После Владо ми обясни, че това е ход на Вайда - видял, че играя герой на Шилер, а пък Илия Добрев е в по-пастелните тонове, и направи точно обратното. Това беше много интересно и задължаващо. Репетициите вървяха нормално, заредени с амбицията на всеки от нас - първо да си свършим добре работата, второ, хубаво е да направиш впечатление на един Вайда... Поне аз това исках, а по-малко се замислях какъв ще бъде резонансът в зрителната зала. Да, наистина доста интелектуалци бяха шокирани, че точно тази пиеса на Пшибишевска се прави в тия години точно в ТНА. Но изобщо нямахме усещането, че участваме в съзаклятие. Едва по-късно осъзнахме какво е станало. Откровено казано, в ония години аз много-много не се интересувах от бунт. Но разбрах за какво става дума, когато започнаха представленията. А най-вече - когато отидохме на гастрол в Москва. Трябваше да имаме две представления, играхме три. Никога не съм виждал накуп тая велика руска интелигенция - чудо! Те просто ни завиждаха, че в България може да се играе това...
Когато Вайда пристигна за премиерата, още първата вечер пак бе у дома. Пак се черпихме. На другия ден беше показването - всички играхме страшно мотивирани. Той отсече: "Премиерата ще бъде след два дни. Нямам нужда от репетиции". И не скриваше особения си възторг от възможностите на българските артисти. Явно го грабна нашият див темперамент. На следващата вечер пак бяхме заедно и това искреше в поведението му - човек, преживял и големи успехи, и големи премеждия, не би изпаднал в екзалтация току-така. Вайда наистина много хареса представлението. Дори не скри, че някои от ролите се играят по-добре, отколкото в полското. За съжаление, аз него така и не видях.
Разбира се, тогава трупата на ТНА бе най-мощната. И представлението ни имаше огромен успех. От една страна - Вайда, от друга - думите, които изричахме в години на стагнация, от трета - артистите... Може би защото военните бяха по-смели, разрешиха това да се случи. Само дето не разбрах защо така бързо представлението спря. Нямам спомен какво писа българската критика (тогава се пишеше), но всички бяха повече под въздействието на цялото представление - е, разбира се, споменаваха Наум Шопов като Робеспиер, Васил Михайлов като Дантон, мен като Демулен...
Голяма моя житейска грешка е, че не умея да поддържам контактите си. Може би се дължи на езиковото ми невежество. Най-щастливият миг за мен бе, когато след премиерата и гуляя Вайда каза, че много би искал да ме покани в свой филм. И че търси темата, като има предвид и езиковата бариера (той снимаше синхронно). Водехме известно време кореспонденция - Вайда имаше две-три идеи. В едно писмо ми обясни, че се е насочил към история по материал на спортен журналист за голям техен футболист. Идеята му беше аз да играя главния герой, защото той има само две-три реплики. Но филмът така и не се реализира. И лека-полека по моя вина контактът ни секна. Наистина съжалявам за това, защото можех да поддържам приятелство с личност, до която не всеки може да се доближи. Сигурно, ако се бе реализирал филмът, щях да разбера какви са ходовете на Вайда като режисьор. В "Делото Дантон" ние го усетихме по-скоро като патрон.
Прекрасно е, че "Култура" се занимава с Вайда, защото в тази гонитба на години и бъркотии изведнъж ми просветна прекрасния спомен за шест дни, които всъщност белязаха живота ми.


Записа Геновева Димитрова