Не трябваше, искахме
Анджей Вайда и Кристина Захватович за Центъра за японско изкуство и техника "Манггха" в Краков


- На кого му хрумна да предназначите наградата "Киото" за този Център?
Кристина Захватович: На Анджей. Когато през 1987 г. ни съобщиха, че през есента той ще получи наградата на град Киото, знаехме, че паричната й стойност е почти 400 000 долара. От самото начало беше ясно, че трябва да я предназначим за някаква благородна кауза.
Анджей Вайда: Какво значи "трябва"?
Кристина Захватович: Хубаво де, искахме, искахме. Искахме да използваме парите с благотворителна цел. Твоята идея беше да направиш филмова школа.
Анджей Вайда: Обаче много добре знаех, че в тогавашната политическа обстановка, когато властта ме смяташе за опозиционер, няма да получа разрешение. Не можех да употребя парите и за снимане на независим филм - в Полша имаше държавен монопол върху филмовата продукция и разпространение. Военното положение задължи всеки от нас да подкрепя независими инициативи, от друга страна имаше огромен морален натиск парите да се дадат на нуждаещи се. А те бяха много. Да се предназначат някакви средства за благородна кауза не е толкова трудно, това е еднократен акт. По-важно и трудно е да се създаде с тях нещо, което ще има дълъг живот. Тогава парите са само част, останалото е неуморна работа, инициативност и непрекъснати проблеми. За седемте години, през които се създаваше Центърът, вложената от нас енергия значително превиши стойността на наградата, с която основахме фондацията "Киото-Краков". И това ни е най-скъпо.
- Но тази енергия е отишла за доста екзотична цел.
Анджей Вайда: Помислих си, че японската награда дава шанс прекрасната колекция от старо японско изкуство на Феликс Яшенски да види бял свят. И че има нещо много несправедливо в това, че Националният музей в Краков седемдесет години не можа да намери място за нея. Японците се заинтересуваха, оставаше да го стори и народната власт в Полша. Уви. Можехме само да гадаем кога на нашата идея ще й дойде времето. И тръгна една верига от неправдоподобно щастливи стечения на обстоятелствата, която до днес ме изумява и някога ще трябва да я опиша подробно в автобиографията си.
- Къде успяхте да видите тази колекция, след като е била скрита 20 години в музея?
Кристина Захватович: Анджей я видял за първи път още през 1943 г. в Краков - показвана е от немците. Хич не е било лесно с неговите фалшиви документи. Аз я разгледах през 60-те - най-вече заради прекрасните кимона, докато подготвях сценографията и костюмите за "Мадам Бътерфлай".
През 1980 г., когато двамата бяхме за първи път в Япония, предложихме на японците да построят сграда за колекцията в Краков. Те покимаха, покимаха, но нищо не стана. Обаче през 1987, при посещението ни за наградата, Анджей представи идеята си за фондацията. Тогава нашите приятели се запалиха. Може да се каже, че жестът на Анджей беше истинско предизвикателство за тях.
- Как склониxте най-известния японски архитект Арата Исозаки?
Анджей Вайда: Нека най-напред припомня, че получих тази извънредно престижна награда благодарение на инициативата на г-жа Етцуко Такано - голямата дама на японското кино, отговаряща за програмата на известното токийско кино "Иванами хол", където бяха прожектирани много мои филми. Това, че освен стария успех на "Канал" и "Пепел и диамант", в съзнанието на японците останаха и "Сватба", "Госпожиците от Вилко", двамата ми "Човеци", "Корчак", беше от огромно значение за нашия проект за Центъра. Няколко дни след връчването на наградата Исозаки дойде в Киото при г-жа Такано и каза, че идеята за създаване на музей на японското изкуство в Краков му харесала и го интересува. Беше оценил и жеста ни. Предложи проект на сградата като дарение за фондацията "Киото-Краков".
Кристина Захватович: Името на Арата Исозаки, един от най-прославените световни архитекти, създател на Музея за модерно изкуство в Лос Анджелис и много други обществени сгради, ни позволи да намерим още пари в Япония. Националният музей в Краков също се отнесе ентусиазирано към проекта и въпреки многото трудности не се отказа. Времената не бяха много подходящи за такива идеи. Особено периодът на уж отмененото, но всъщност продължилото почти десет години през 80-те военно положение.
Анджей Вайда: Меко казано. Държавата тогава беше монополист във всичко. Особено за културните инициативи бе задължително да имат държавен и партиен печат.
Кристина Захватович: Тогавашните властници бяха против всичко, с което си свързан. Министърът на културата Александър Кравчук беше внушил "дискретно" на музейната дирекция да употреби нашите пари за вентилацията в новата сграда.
Анджей Вайда: Да, но дори в тези подли времена Кравчук даде съгласие за регистрирането на фондацията. И това не бива да се забравя.
Кристина Захватович: Отначало посолството на Япония във Варшава беше доста резервирано към нашата идея. Работата се отпуши чак през 1989.
Анджей Вайда: Да, поведението им се промени, когато станах сенатор.
Кристина Захватович: Смени се и нашият посланик в Япония, замина изтъкнатият японист проф. Хенрик Липшиц.
Анджей Вайда: И още едно щастливо стечение на обстоятелствата - оказа се, че младият, но вече известен краковски архитект Кшищоф Ингарден е бил асистент на Исозаки в Токио и Ню Йорк. Така че намерихме и полски изпълнител на японския проект. Кристина Захватович: Когато пристъпихме към създаването на Центъра, нашата инициатива изглеждаше чудато за комунистическата действителност. А сега, за да тръгнат и други по нашите следи, е необходима положителна промяна в данъчните разпоредби, която да ни доближи до Европа.
Анджей Вайда: Става дума за бъдещи инициативи, които да заместят държавата в досегашната й функция на единствен културен меценат, защото тя вече е загубила доста от тази си способност, а свободата налага на всички нас, гражданите, задължения според възможностите. Пък и да създадеш нещо за другите е огромно удоволствие. Нали, Кристино?

Газета виборча - магазин, бр. 4/2000 г.

От полски Силвия Борисова