На учителя с любов
Стотици критици и театрали от цял свят са писали неведнъж за творчеството на Анджей Вайда, а сигурно още повече са хората от екипите, с които той е реализирал филмите си.
Но само 16 души в света могат да се похвалят, че са били студенти на Вайда. Българи бяхме двама - аз и моят приятел, операторът Яцек Тодоров.
Бях изнервен до крайност, тъй като бъдещото ми развитие в Полша се очертаваше крайно неясно. Пристигнах там да следвам кинорежисура, а се оказа, че това според правилника на академията може да стане само ако съм завършил преди това друго висше образование. Първата учебна година бях с операторите и, изглежда, трябваше да завърша първо тази специалност. Почти ми се плачеше от безсилие. За мен, човека, който само веднъж се беше опитвал да поправи, и то безуспешно, бушоните, навлизането в дисциплина, която изискваше толкова технически познания, беше обречена на провал. Единствените светли мигове бяха първите ми стъпки във фотографията под ръководството на един от най-талантливите оператори от горните курсове Зигмунд Самошук. Не знам защо реши да си губи времето с мен, но ще му бъда благодарен цял живот. За съжаление не е вече между живите, но след като завърши, успя да заснеме едни от най-прекрасните филми на Кавалерович и Вайда.
Извинявам се за това отклонение, но без него нямаше да разберете какво беше за мен появата на Вайда в учебните зали. Първо обяви, че ще води клас само при условие, че пада изискването за висше образование и че той заедно с комисията ще реши кой да продължи като режисьор и кой като оператор. Такъв обрат за мен беше съдбовен. Идеше ми да разцелувам всички колеги, но като се огледах, от кого да започна, Вайда кратко добави, че във втори курс от 16 ще останат 8 души. Четирима бивши критици, много по-възрастни от околните, хора с публикации и име във филмовите среди се обръщаха към останалите, за да разберем, че бъдещите четирима режисьори са вече избрани. Сметката изглеждаше проста - те и още четирима оператори. Това бяха годините, в които критиците от Caier de cinema вече бяха сменили писалките с камери, а Варшава винаги се е стремила да се съизмерва с Париж. Въпреки всичко, избягал от първи факултет, твърдо обявих, че искам да продължа като режисьор. Вайда поиска да чуе някакви мотиви, но гледаше и слушаше разсеяно, и как да не е разсеян човекът, като през 15 минути го викаха на телефона за разговор ту с Белград, ту с Лондон. Това бе годината, в която Вайда реализира за английски продуценти "Сибирската лейди Макбет" по Лесков. А в Югославия си бяха харесали места за снимките.
Отново се заредиха безсънни нощи - кой ще оцелее в това състезание, и човек в подобни мигове греши най-много. Съгласих се да му направим номер на учителя Вайда, като платихме на портиера, за да ме извика и мен за разговор с чужбина. Но чичката не можа да произнесе точно "Метро Голдуин Майер" и се оказа, че ме викат за разговор със София. Когато се върнах, Вайда ме изгледа и аз разбрах, че съм изигран и загубен. Най-много се хилеха маститите критици. По-късно и тях Вайда изгледа доста внимателно, е, разбира се, не за този случай. Варшава не повтори опитите на френските критици и те трябваше да се върнат към старата си професия. Всяко зло за добро - много са си добри в професията, чета ги и чувам за тях.
Вайда обяви конкурс за три сценария, които трябваше да реализираме. Всеки получи своето назначение в екипа, като сценаристите избираха режисьорите и помощниците им. Случайно един от възрастните колеги, дипломиран физик, но и преподавател в Техническия университет, ми предложи да бъда втори режисьор на неговия сценарий. Той тогава ми изглеждаше толкова стар, че го сравнявах с баща ми. Още един съдбовен шанс, защото вече бях подготвен за фартовите колички.
Снимките започнаха при студ -30 градуса. Определеният за режисьор ми вдигаше скандали всеки път, когато Вайда се приближаваше до нас. Вторият режисьор беше вечно на прицел. Операторът ми се оплака, че ако веднага не започнем, акумулаторите на камерата ще откажат. Втурнах се да събирам екипа. Изведнъж откривам режисьорът да се грее около варел със запалена нафта, а до него - Вайда. Причерня ми. И реших, дори да си остана оператор цял живот, да му кажа всичко, което мисля за него и за случая. Откъде ми дойдоха толкова много полски думи, не знам, но се разкрещях, че мястото му не е да грее дупето на преподавателя, а да строи кадъра. Вайда отново и още по-внимателно ме изгледа, а аз, съвсем побеснял, предложих да загасим огъня и да работим.
Обиколих целия район, докато открия актрисата, завита под пет кожуха, да спи в автобуса. Няма да повтарям какво й казах, но тя изфуча и отиде да се оплаква от мен на Вайда. Е, ако знаех, че един ден ще се омъжи за колегата Йежи Сколимовски, щях може би да бъда по-възпитан.
След снимки, разтреперани от нерви, със сценариста пихме чай. Физикът си намести очилата и отсече, че това не е професия и ще напусне класа. Започнах да го увещавам да не прави глупости, а Мефистофел ми шепнеше коварно в ухото: "Остави човека да си решава сам. Все пак конкуренцията намалява с един сериозен кандидат". Ако можех да го хвана този опашат подлец...
Примирих се с мисълта, че ще получа това, което съдбата ми отреди, и всичко около мен сякаш възвърна багрите си. Вайда влезе в клас и зачете. Беше кратък разказ на Колдуел. Човек загубва жена, отрудена женица, която цял живот е живяла с него и двамата са се борили да оцеляват. И когато я вижда в ковчега, пред него една неземна красавица. Дълго се взира, докато се убеди, че това наистина е тя. Чак сега вижда и проумява с кого е прекарал живота си.
Вайда правеше разбор и се опитваше да го разкадрова - упражнение за режисьор-сценаристи. Седяхме като омагьосани, някои дори бършеха очите си. Маестрото беше изпаднал в творчески транс, чието излъчване струеше върху ни. Невероятно преживяване, което ще нося до сетния си ден.
Накрая на годината дойде денят на истината. Физикът вече беше напуснал, критиците с унищожителните погледи засега оставаха, а пред мен се откриваше вече реално шанса да вляза в мечтаната професия.
Накрая учителят обяви, че това е последният му учебен ден, защото след дълъг разговор се отказва от педагогиката. Смята, че по-точното му място е зад камерата.
Всички го преживяхме, но сега смятам, че може би това е бил нашият шанс. Да, приближаването ни до маестрото бе кратко, но другото можеше да роди опасността да се тиражират бледи негови копия. Така ние подсъзнателно се стремяхме да открием енигмата на Вайда, а в това търсене най-доброто е ако можем да открием себе си. По този начин бихме могли да бъдем по-достойни негови ученици.
Поздравявам го с Оскара, който той отдавна трябваше да получи, но по-важното е да продължи да твори за радост на всички, които обичат киното.

Иван Ничев