Оскар за Полша
Агенциите разпространиха новината, че Американската филмова академия е решила да присъди тази годна почетен "Оскар" за цялостно филмово творчество на Анджей Вайда. Досега той не получи тази награда за свой филм, въпреки че пет пъти бе предлаган (за "Пепел и диамант", "Всичко за продан", "Обетована земя", "Човекът от желязо" и тази година - "Пан Тадеуш"). Вайда ще се озове в компанията на Чаплин и Орсън Уелс, които също не бяха "заслужили" награди нито за "Светлините на града", нито за "Гражданинът Кейн" и получиха в последните моменти на житейските си пътища престижната статуетка. От което имаше повече престиж за наградата, отколкото за гениите на киното. И все пак е приятно да се чуе, че големите награди понякога биват давани и на големи творци.
Вайда, който има неколкостотин награди за повечето от четирите десетки свои филми, казва понякога: "Наградите са чудесно нещо. Опашките пред кината са прекрасни!". А друг път, в полемика с не по-малко титулувания си колега Зануси, който твърдеше, че му е достатъчен и един зрител, но на неговото равнище, и празните салони не значели нищо: "Ако видя един зрител да напуска моя прожекцията по средата, ще умра!"
Никой от шестте милиона (6 000 000!) зрители на "Пан Тадеуш" в Полша за шестте месеца на 1999 не е напуснал прожекцията на филма. А в Полша те са повече от тези на "Титаник" и "Епизод 1", взети заедно.
Вайда е един от най-големите режисьори в световното кино. Един от последните филмови автори, утвърдили киното като пълноценно и самостоятелно изкуство. Един от малобройната група на Великите, достъпни не за шепата специалисти, а за истинската милионна аудитория... И все пак - пет милиона и половина зрители на екранизацията на класическа национална поема отпреди сто и шейсет години!?
Преди няколко седмици получих поредното писмо от Вайда, където освен нормалните лични редове имаше и няколко, посветени на този "казус". Освен щастието на твореца, получил това наистина смайващо признание, звучеше и искреното объркване на човек, който само преди половин година бе ми писал изпълнени с печал думи за края на "нашето кино" и за безвъзвратната и съкрушителна победа на "филмовия Макдоналдс"... А сега...
Ще се опитам да осмисля случилото се. Не в контекста на "Пан Тадеуш" и не в по-широкия "юбилеен" контекст, защото, слава Богу, няма юбилей и повод да се прави обобщение на творческия път на "класика на полското, европейското и световно кино"... Още повече, нито българският зрител, нито аз самият сме имали възможност да се срещнем с епичната екранна творба, а смея да добавя - когато я видим, едва ли ще споделим възторга на поляците, защото...
Ето, в това "защото" е скрит според мен феноменът "Вайда"!
През ХIХ век в полското културно самосъзнание се формулира трудно преводимото понятие "виешч". С него са удостоени гениите на националната романтична поезия Мицкевич и Словацки, с някои уговорки съвременникът им Зигмунд Красински, а по-сетне, също с уговорки - Норвид и Виспянски. Никой прозаик, дори всенародно обожавания Сенкевич, не бива "удостоен". С идването на свободата и независимостта няма вече нужда от светски пророци, от персонифицирани национални символи. Повече "виешчове" няма. До началото на шейсетте години на нашето столетие, когато някои, уж закачливо и полуиронично взеха да подмятат, че сега именно Вайда играе ролята на Националния Вития. За онези, които са видели огромните, мълчаливи тълпи след прожекцията на "Пепел и диамант" в студената есен на 1958, безкрайните опашки пред кината за "Пепелища" седем години по-късно, да не говорим за стълпотворенията през лятото на 1981 на желаещите да видят "Човекът от желязо", феноменът "Вайда" е обясним. (Пет години по-рано "Човекът от мрамор" бе допуснат само до един екран в милионните градове без реклама, дори без афиш; той бе съобщаван в програмите със странната формулировка "всички прожекции откупени". Тогава Вайда гордо отсичаше: "Не съм правил филм с такова заглавие, но то е гениално". И как не! Пак повече от два милиона зрители!)
Подобно признание е свидетелство не само за изключителното проникновение в достигането на глъбините на националното подсъзнание - твърде рядко достъпно на киното (освен шедьоврите на Куросава, Фелини или Бунюел), но и за степента на самосъзнанието на широки слоеве на нацията, които имат развити сетива за собствената си проблематика и нейните художествени еманации.
Редом с Бергман, Вайда е един от най-изявените филмови творци, които се реализират постоянно и на същото изключително равнище и на театралната сцена. За разлика от мнозина първостепенни кинематографисти, за които театърът е място за гастрол или в най-добрия случай допълнително поле за изява (Висконти, Лоузи, Полански, Кончаловски и т.н.), Бергман и Вайда третират равнопоставено двете изкуства. С впечатляващи резултати. Вайда режисира не само в много полски театри. Той прави постановки в САЩ и България, в бившия СССР и Израел, в Германия и във Франция... Някои негови спектакли са световни хитове - например японската версия на Настася Филиповна по краковските вариации на "Идиот" или "Делото Дантон" в София. А нито един от шестте филма, които реализира в чужбина, не достига равнището на най-добрите му произведения, независимо че там са и "Дантон", и "Бесове", и "Пилат и другите".
Има плеяда кинематографисти, които с еднакъв успех работят в Прага и Лос Анджелис, в Париж и Рим. Има и други, които осъществяват своите послания само на национална почва. Вайда е от вторите. В това се крие според мен феноменът на неговото творчество, на невероятните успехи на филмите му пред националната аудитория и - парадоксално - на значението му за световното изкуство. В изключителната му националност! В умението му да намира универсален изказ на дълбоко национални измерения на общочовешките драми и пориви, в могъщата сила на личното, издигнато до глобалност. В театъра условността на Вайда звучи еднакво убедително във Варшава и Тел Авив. В киното са му необходими пейзажите и ритмите (не само музикални, а онези, скритите, достъпни само за камерата на гения), присъщи единствено на полската равнина и на старите стени на Краков. Тях той живописва неповторимо и със сила, която покорява и зрителите в Париж и Ню Йорк.
Ето защо според мен толкова щастливо звучат редовете на Вайда, написани ми преди месец и половина: "Макдоналдс няма да ни залее безвъзвратно!"
Позакъснялото признание на отвъдокеанската Академия свидетелства за това. Мен пък то ме радва като факт за отдавна дължимото на човек, когото вече четиридесет години смея да наричам приятел. Защото този "Оскар" коронова един от онези, които смятам за нещо повече от учители. Накратко - Вайда е човекът, комуто дължа толкова много, че ми е най-близък, въпреки разстоянието и все по-редките срещи. Духовните връзки имат свои измерения. Свое пространство и свое време. За съжаление, и то е измеримо и ограничено - като всичко човешко.
Щастието на Вайда - рядък спътник на големите творци, е не толкова в близостта с духовните му събратя или в многобройните признания и награди (дори академични!). То е преди всичко в неизмеримостта на националната духовност, чийто строител той е и ще остане като творец - "вития и пророк". И може би най-вече във факта, че Анджей Вайда е редом и начело на своя народ във времена на изпитания и победи.
***
Не мога да оставя този текст да завърши с патетична нота, защото това би било измяна спрямо всичко, което изповядва и върши Вайда - един от най-патетичните романтици на Киното. Един от най-тъжните ироници и най-нежните лирици на потискащо прозаичната ни епоха.
"Дължим ирония на онова, което е иронично спрямо нас!", пише някъде Казимиеж Брандис - един от многобройните автори на Вайда. Историята, която режисьорът толкова точно и безжалостно рисува в своите екранни опуси, обожава иронията. Тя иронично ще удостои с най-голямата филмова награда един от най-големите кинематографисти по залез, в годината, когато неговото най-национално и най-херметично произведение ще учудва неразбиращите адепти на филмовия макдоналдс. Ирония има и в това, че победата на Вайда идва с този негов последен (засега, дай Боже!) филм. Идва като подвиг на самотен рицар в полесраженията с филмовата конфекция (и нейните безбройни криминалета, матрици и прочее синтетични продукти), която безпроблемно разгромява европейските идиоти и тем подобни "догми" за претоплен авангардизъм а ла 50-те, 60-те и т.н. Ирония има и в това, че младото поколение кинаджии в същата тази Полша е затънало в невъзможното усилие да се самонамери между конфекцията и графоманията. Че на един от доайените на националното и европейско изкуство пак се падна "честта" да защитава тази националност и европейскост, докато тези, които са длъжни да го правят - дори само заради "егенетата" си - се чудят как по-бързо да заприличат на обекта на своето вербално недоволство.
А ние?
Дори насън никому не би дошло на ум, че е възможно български филм да събере милион зрители. Всеки седми жител на страната! И правилно. Нима българският зрител би бил готов да търси себе си и своята идентичност в киносалоните?
В екранизациите на "Мамино детенце" или "Казаларската царица"? Или в сърцераздирателното тракане на стъклени топчета?
А може би просто няма кой да се осмели да предложи своя възглед върху родната ни история, не по-малко трагична от полската, не по-бедна на полети и падения; и далеч по-занимателна от всичките екшънсюжети, които се повтарят в лъскавите опаковки на киновафлите?
А може и да има? Със сигурност няма кой да му протегне ръка с неотзовната финансова помощ.
В Полша има пари за екранизации на националната класика. В България има пари за всичко, освен за национална култура.
Извинявай, Анджей, за този финал, толкова далеч от Теб и Твоята заслужена радост. Всекиму своето!

януари 2000
Владислав Икономов