Полското кино
в края на века
Двадесет и няколко премиери, над 60 % зрители в кината, главно благодарение на суперпродукциите "С огън и меч" и "Пан Тадеуш". Шестнадесет милиона и повече, гледали полски филми. Това е небивал за историята на полското кино успех. Но, парадоксално, той може да предизвика смъртта му!
Нека обаче за малко се върна към историята. От самото начало на следвоенното си съществуване полската кинематография търсеше свои форми. Така се създадоха творческите колективи, родени от предвоенната традиция на "Старт" - кооперацията на кинаджиите. Колективите ни учеха да отговаряме за другите. Благодарение на Кавалерович и Конвицки направих "Канал" и "Пепел и диамант". В колектива на Йежи Босак се родиха сценариите на "Сватба", "Човекът от мрамор" и "Обетована земя". Нищо чудно тогава, че и аз носех отговорност за "Треска" на Агниешка Холанд, "Голямото тичане" на Домарадски или "Разпит" на Бугайски. Нещо повече, всички ние имахме обща отговорност - полското кино. Филмовите среди съзнаваха целите си и успяха заедно със Съюза на литераторите да вдъхнат на Сдружението на полските филмови дейци правилна политическа посока в края на 70-те години. С филми като "Работници '80" или "Човекът от желязо" тя приближи полското кино до движението "Солидарност".
Преди десет години, малко преди промяната на системата, ни се удаде да създадем своeобразно самоуправление. Десет години вече, откакто имаме Комитет по кинематография (за който бе решено да го председателства човек, издигнат и одобрен от нашите среди), сами решаваме най-важните въпроси в кинематографията. Именно благодарение на нашите мъдри тогавашни решения да запазим минималното равнище от 20 филма годишно, въпреки липсата на пари бе съхранена материалната база и преди всичко бе дадена работа на професионалисти, които щяхме да загубим безвъзвратно, ако нуждата ги беше подтикнала да си сменят професията. Само в Полша от всички посткомунистически страни успяхме да запазим филмовата индустрия и субстанцията на кинематографията, макар че трябваше да се простим с повечето приватизирани или преправени на друго киносалони. Да не забравяме, че от над 3000 кина през 90-те години останаха малко повече от 80 и най-ниския процент зрители в цялата следвоенна история на полската кинематография.
Трябва да признаем, че именно американските филми върнаха младите в киносалоните, а повишаването на цените на билетите промени интериора и техническото им оборудване. Нищо чудно тогава, че в тези трудни години филмите на Махулски, Бромски или Пашиковски намериха път към младите и постепенно ги убедиха, че и полското кино заслужава да се гледа. Правехме си тези наши най-често скромни филми, понякога обвинявани, че работим като "за телевизията", и търпеливо чакахме зрителите да се наситят на американските хитове и да се върнат при нас.
Така и стана. Първо полските филми започнаха да печелят борбата с американските в телевизията - дори старите получиха рекордна популярност, а после и новите, като "Килър" или "Любовни истории". Най-сетне 1999 година ни донесе тази огромна фреквенция. Така изглежда всичко това отвън.
В същото време обаче няма полски аудиовизуален пазар. Положението прилича на това в Дивия Запад, където печели правото на силния, всеки върши каквото си иска, а полският филм се намира на предварително изгубена позиция - дори да има успех, спечелените пари най-често отиват в чужбина и изобщо не стимулират родната продукция. В полските кина се разпорежда американският дистрибутор, който няма никакви задължения към полското кино - е, може и да спечели от него при случай. Полският продуцент губи в нелоялната конкуренция.
Затова Комитетът подготви проектозакон за кинематографията - модерен юридически акт по модел и в хармония с този на Европейския съюз, въвеждащ френската система, работеща успешно в много европейски страни. Този правителствен законопроект срещна съпротивата на финансовото министерство и заседна в чекмеджетата на министъра на културата.
Парламентарната подкомисия без особен ентусиазъм работи над т. нар. обществен проект, като безмилостно реже от него всичко противоречащо на американските интереси.
В същото това време по молба на парламентарната комисия по култура колежката й по бюджет намали наполовина бюджета на кинематографията. Не стига, че по финансиране на национална кинематография Полша заема едно от последните три места в Европа, ами и тази мизерна сума бе толкова драстично редуцирана.
За да е ясно какво означава това, трябва да се познава структурата на финансирането й. Държавната субсидия за отделен филм е 650 000 злоти (около 163 000 долара, бел. прев.) Това е максимум 30 % от бюджета на филма, най-често 20 или дори по-малко. Под формата на данъци обратно в държавната хазна се връщат поне 20 % от този бюджет. Де факто това изобщо не е субсидия в смисъл на "дарение", а по-скоро парична помощ, стимулираща започването на снимките.
Това намаление на бюджета на кинематографията наполовина няма да попречи за създаването на една-две "суперпродукции" с чуждестранни средства, но ще намали почти наполовина филмовата продукция през 2000 година, следователно ще има отлив на професионални кадри и в крайна сметка по-малко пари от данъци в държавната хазна. Просто това решение е глупаво от всяка гледна точка и убийствено за националната кинематография.
И тук стигаме до проблема, с който филмовите среди всекидневно се сблъскват: пълното омаловажаване на въпроса за полския аудиовизуален пазар и проблемите му от страна на нашите политици - и министри, и депутати.
Термини, като "културна идентичност" и "културно своеобразие", които в Европейския парламент постоянно се употребяват, очевидно не са преведени на полски език. Европейският съюз изглежда далечна перспектива, "няма да е при нашия мандат", затуй на някои наши депутати, дето знаят от коя страна филийката е намазана с мед, им се струва, че електоратът им е някъде в Орегон или Тексас. Странно, но тъкмо депутатите от Изборна Акция Солидарност (доминиращ член на управляващата коалиция наред с либералния Съюз на свободата, бел. прев.) са забравили каква роля играеше полското кино в промяната на общественото съзнание, в борбата за демократични свободи, какво означаваха за зрителите "Защитни цветове" на Зануси или "Кинолюбител" на Кешловски, и то не само у нас, а и в останалите соцстрани.
Днес по-амбициозни филми (като на Колски или Кенджежавска) трудно излизат на екран. Но за незадоволителното посещение не са виновни режисьорите, след като днес всеки филм изисква съответната реклама, брой копия и достъп дори до най-малките кинозали. За изпълнение на тези условия е необходима сума, надвишаваща средствата за филм най-малко с една четвърт. Такива пари полското кино няма и няма да има, ако не открием други източници на финансиране, освен държавния бюджет.
Организирахме Втория конгрес на полския филм, за да напомним още веднъж с помощта на политиците, депутатите и европейските дейци, че една национална кинематография има принципна роля в съхранението на националната култура и своеобразие, че европейските страни се грижат за своята култура и особено за киното си, че Европейският съюз проявява специални грижи за европейското киноизкуство, че експерти на ЕС под ръководството на Роберто Барзанти, предишния вицепрезидент на Европейския парламент, работят върху европейска директива за кинематографията. Още в най-близко бъдеще тя ще задължи страните членки на ЕС да се грижат за кинематографиите си. За какво тогава ще се грижи полското правителство?
А може би затова Министерството на културата и изкуството беше преименувано в Министерство на културата и националното наследство, което, за да се заеме с някоя област на културата, трябва най-напред да я отпрати в миналото?
Господа политици, имайте предвид, че седемнадесет милиона зрители са електорат, доста надвишаващ този на която и да е политическа партия.
Това е електорат, който избра полското кино и полския език по екраните.
Ако тези факти не ви говорят нищо, боя се, че като полски политици знаете за това общество значително по-малко, отколкото ние като творци.

Доклад на Втория конгрес на полския филм,
Варшава, 18 декември 1999 г .
В. Газета виборча, 20.12.1999 г.
Анджей Вайда

От полски Силвия Борисова