Репортер - това звучи инструментално!

Имаше един скеч, който преди години разиграваха в "Каналето" - пародираха "Отзвук", като поантата на иронията бе в непрекъснатото желание на събеседниците да налучкат правилното име на водещия. Разговорът бе крайно абсурден и се крепеше на кривите крака на объркването и търсенето на синоними на собственото име, което би трябвало да е неповторимо и без никакви аналози. Бях убедена, че скечът е плод на развинтената фантазия на сценаристите, докато не чух подобен диалог по БНР, при това със засилен абсурд.
Репортерът "Х" обявява интервюто си с персоната "У". "У" започва да говори, обяснява, че изобщо не е "У", а "Z". Вината ясно е в репортера, който е подходил неподготвен към задълженията си. "Z" обаче иска да посочи виновника с пръст, но, уви, и сам не знае точно името му и казва неуверено "Х" бяхте, нали?!". Нелепицата продължава. Водещата от студиото се опитва да разведри ситуацията, като усмихнато отбелязва, че двамата не са се запознали преди интервюто, което развеселява цялото студио. Репортерът, очевидно изнервен от ситуацията, възприема закачката буквално и тръгва да се оправдава, че се познават отдавна с г-н "У", така де "Z".
Примерите за това как репортерите нямат време за достатъчна подготовка са не един и два, та чак няма смисъл да ги коментираме. Интересното в случая е как събеседникът възприемаше репортера. А именно предимно като инструмент, а не като равностоен партньор. Всъщност господин "Z" не се е травмирал толкова от това, че не му знаят името и все пак тази история дойде тъкмо навреме, за да прояви отношението си.
Събеседникът и журналистът имат различни представи за размислите, споделени в едно интервю. Репортерът чувства мисията да даде достъп на слушателите до важните тези. Събеседникът знае фундаменталността на собствените си мисли и за него журналиста просто държи микрофона. Той е второто стъпало, което може и да се прескочи по пътя към ефира (защото, казват, по-здравословно е да тичаш по стълбите, прескачайки всяко второ стъпало). Целта на събеседника не е да събеседва, а да се изказва. Репортерът е само инструмент, чрез който се влиза в публичността, а не личност, която въвежда в тази публичност. Ето защо човек няма смисъл да запомня името на репортера. Прекалено е преходно, прекалено малко е за величието на събеседника. Конкретният казус, за съжаление, е симптоматичен за цялостното отношение на част от лидерите на общественото мнение към журналистите.
Такъв тип събеседници по-лесно общуват с водещите, защото интуитивно усещат, че те са по-висши в йерархията. Но в никой случай не заради евентуалната санкция, която журналистите могат да им наложат - да завардят пътя им към публичността.
Незнанието на репортерите е непростимо. Те не бива да си позволяват да подхождат към когото и да било неосведомено. Разбира се, грешките са част от журналистическата работа. Събеседниците са не по-малко принудени да се осведомяват. Няма значение къде се намират в обществената йерархия. Иначе разговорът се превръща в нервни потоци от неизслушани словоизлияния.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато