Ефектът на Жираф-а

"Театрална игра" е нарекъл Марий Росен сценичния си дебют. И още: "Жираф". В театъра, който си е игрова дейност, подобно посочване очевидно държи да усили вниманието и задържи на фокус тъкмо играта пред представянето-на-нещо. Играта като основен сюжетиращ принцип е онова, което зрителят следи в продължение на близо час. И все пак на какво си играят на сцената? Краткият отговор би могъл да бъде: "На деца, които си откриват приятел, следвайки невинната игра на животните." Но какво е това? Детско представление? Не. През семплата игра на деца можем да проточим шии като жирафи и да погледнем отдалече (или просто от по-високо) как съзнателно инфантилизмът се избира за убежище от всичко заобикалящо.
Две момичета (Вяра Коларова и Ива Тодорова) и две момчета (Владимир Димитров и Огнян Голев), скачайки върху пъстрия килим в средата на сцената като на батут, приличащи на ти нейджъри, разговарят, запъвайки се свенливо, за динозаврите, които спят в тях, за хипопотами и прочие животни (сценарият също е на Марий Росен). Разделят се на двойки, в едната от които (тази на Вяра Коларова) двамата се срещат, играейки си на нещо като хипопотамчета, почти нечленоразделни, просто жестикулирайки, целувайки се и прегръщайки се като в анимационен филм. Топлинката на докосването и нежеланият хлад на "сериозния" разговор. В другата двойка разговорите (особено телефонните) са не по-малко неорганизирани, дори плахи като на първокласници. В нея се отварят чадърчета, странно въртящи се в случайно попадналата перифраза на популярните стихове от Бърнс "Ако някой срещне някой". Играта не е особено интересна. В нея няма разнообразие от ходове и игрови възможности. Тя е някак бедна и дори скучновата. Иначе казано, тази игра тече сякаш произволно, без да е организирана в каквато и да е чиста форма. Тя би могла да бъде например във формата на особен тип "анимализъм", на широко разпространената навсякъде практика (която съвсем не е само приоритет на "зелените"), виждаща в света на животните и връзката с природата, емоционален компенсатор на скучната ежедневна рутинност и виртуалната компютърна реалност.
Ефектът от играта "Жираф" идва от крайното, херметично, съзнателно затваряне в един обикновен инфантилизъм, който не съдържа никакви аналогии или препратки към света на "възрастните" (каквито са нещо обичайно за "детската" литература и театър). Неговата референциална връзка с този свят е крайно негативна. Тя е тъкмо в демонстративното нежелание да имат каквото и да било общо с "големите". Създателите на този "Жираф" чрез него сякаш казват: "Не желая да имам нищо общо с вас. Не желая да пораствам във вашия свят. Той е уродлив и ме плаши. Да си възрастен в България е страшно. Ако вие искате да имате нещо общо с мен, окей, да поиграем на жирафи!" (Това напомня детските стихчета на Пол Елюар "Детето, което не искаше да порасне".) Това нежелание, уж нарочната "безотговорност", са така демонстративно и весело показани, че не се нуждаят от тежки и сериозни психоаналитични разрези. То едва ли е и посланието на "играта", издаваща предимно копнеж по нежност, по топла взаимност и по онова, което те прави "добричък".
Нежеланието (може би на цяло поколение) да участва в силно несимпатичния живот на порасналите и старите сега в България, е социокултурното "съобщение", ефектът от невинно проточилия шия "Жираф" на Марий Росен. Дали от пружиниращия килим на играта той ще отскочи по-сетне в представление със своя собствена ясна естетическа форма и цел, естествено, е неизвестно. Но си струва да се погледне по-внимателно в "очите" на неговия "Жираф", колкото и отвисоко да гледат към нас и колкото и бързо да тича той.


Виолета Дечева

















Реплика
от ложата