Българският режисьор Димитър Гочев
постави Виридиана във Виена

"В живота на насекомите се съдържа целият Шекспир плюс маркиз Дьо Сад" - тази мисъл на големия испански кинорежисьор Луис Бунюел сякаш е скритото мото на спектакъла "Виридиана". Човекът е пленник на своите нагони и инстинкти, уж разумната човешка тълпа рядко е по-добра от ято примитивни насекоми, християнските добродетели не са в състояние да пробият стената на егоизма и насилието - в елементарна форма това са част от съобщенията на постановката, която българският режисьор Димитър Гочев е направил по едноименния филм на Бунюел на малката сцена на един от театрите с най-бляскава история в света - виенския "Бургтеатър". Сюжетът на "Виридиана" обединява традиционни за Бунюел мотиви - напористият католицизъм, еротиката, насилието и телесните деформации, преплетени в лепкава оргия. Младата монахиня Виридиана е на посещение в имението на вуйчо си, който цял живот я е издържал. В нейния образ възрастният мъж неочаквано проектира своята някогашна съпруга, починала още през първата брачна нощ. Любовта му към младата и богобоязлива монахиня обаче е обречена, така че той се самоубива. В имението се настаняват неговият син (заедно с приятелката си) и Виридиана, която подслонява група скитници-бедняци. Това странно съжителство между прагматичните, алчни млади хора и смачканите от живота, огорчени и озлобени човешки останки под опеката на Виридиана естествено поражда многобройни конфликти и по типичен за Бунюел начин избива в оргии, ексцеси и насилия.
В работата си с този материал - който, впрочем, е избрал сам и съвсем по свой вкус - Димитър Гочев се връща няколко години назад, към най-успешния си период в Германия с постановки като "Госпожица Юлия", за която германските театрални критици тогава го обявиха за режисьор на годината. Историята е разказана последователно и с много добро темпо, декорът, костюмите и музикалното оформление са на ръба между традицията и експеримента, образите са решени по един почти класически начин, но на микроравнището, на нивото на жеста, мимиката, придвижването на сцената и звученето на гласовете веднага се разпознава характерният почерк на Гочев, който работи до изтощение с биографиите на своите актьори, с телата им и със сценичното пространство. Наистина, този път на сцената има прекалено много "персонал", тъй че режисьорът очевидно не е имал време да доизработи всеки един от образите и повечето "бедняци" са останали просто маркирани, но това може да мине дори за предимство, защото обратното би отклонило вниманието от централните персонажи - Виридиана (Анете Паулман), вуйчото (Мартин Шваб), прислужницата Рамона (Андреа Клаузен). Те са най-успешните "произведения" на Гочев в тази постановка: плътни, правдоподобни, изпълващи сцената. Изключително свежо е присъствието на още двама души от "българската връзка" на Гочев - Ицко Финци в ролята Отритнатия и малката Кристина Чарийски (дъщерята на Рамона), която прави заявка за голяма театрална кариера.
Почти тричасовата постановка предлага изключително широка рефлективна площ. Драматичната символика и ритуалите на католическата църква с много вкус са преплетени с еротично-инцестните полутонове; Гочев е построил сложна симетрична конструкция между двете божества, пред които се прекланят Виридиана и вуйчо й: всемогъщият католически Бог и покойната съпруга. Някои естетически забележителни образи и картини в постановката пък извикват в главата на зрителя завършени афоризми или обобщения от типа на: "Монахините са булки на Бога" или пък "Бедността е порок". А театралното решение на отделни сцени би направило чест на всеки голям театрален режисьор. Например началните сцени, в които с помощта на светлината и кулисите монахините са сведени само до боси нозе, прекосяващи манастирския двор, и до сплетени за молитва ръце. Или пък ефирно-красивата сцена на самоубийството, показано през погледа на малката Рита.
Премиерната публика в "Академитеатер", малката сцена на "Бургтеатер", направи голям комплимент на постановката с няколкоминутни овации и викове "Браво!". След като още в навечерието на премиерата културният печат в австрийската столица отдели значително внимание на българския режисьор, сега ни остава да изчакаме и първите рецензии.

Александър Андреев