Вулканът Вайда
Почти няма жив сред големите филмови автори, който да съперничи на Анджей Вайда по разнообразие, решимост и размах в интерпретациите на тема "национален дух". Парадоксите на полското самосъзнание, детерминирани от сложни исторически обрати, в неговото творчество е тема-доминанта. Независимо дали се занимава с полското пристрастие към Наполеон и по-късното разочарование ("Пепелища"), с прохождането на капитализма и неизбежния национален конформизъм ("Обетована земя"), с войната и чудовищната й проекция върху човешката същност ("Поколение", "Канал", "Пейзаж след битката", "Пръстен с орел", "Страстата седмица"), с патриотичната екзалтация на младите от Армия Крайова и жестокостите на еуфорията ("Пепел и диамант"), с комунистическия режим и мефистофелските му дилеми ("Без упойка"), с нетърпимостта към фалша и ропота на класата-хегемон ("Човекът от мрамор", "Човекът от желязо"), Вайда изважда като на скенер кинематографичните измерения на разни черти от националния характер. И, станали по човешки видими и осезаеми, те надскачат локалността на заниманието. Превръщат се в световни посланици на полската болка.
Роден на 6.03.1926, учил изобразително изкуство в Краков и завършил кино и театър в Лодз, Вайда е режисьор на 38 филма. Голяма част от тях са носители на авторитетни международни награди, някои са спирани, а други - загърбвани. След три последователни признания за цялостно творчество (Императорската награда в Япония '96, "Златен Голем"' 97 и "Златен лъв" '98), дойде и "Оскар"-ът.
Независимо че заради нонконформизма му в самата Полша отношението към Вайда е сложно, името му има същата тежест, каквато притежават националните културни реликви Сенкевич и Мицкевич.
Дебютът му "Поколение" (1955, по повестта на Богдан Чешко) е двойно симптоматичен - заглавието му, посветено на младежи от полската съпротива, е сред първите "удари" на Полската школа; темата за хитлеристката окупация на родината и поведението на сънародниците му (към нацистите, към евреите и към себе си) ще се превърне в една от темите-константи в творчеството на Вайда до 90-те...
Млади режисьори, завършили Лодз през 50-те, са по-изкушени от индивидуалното мъченичество в името на истината, отколкото от епоса на народния героизъм. Филми като "Последният етап" на Ванда Якубовска, "Забранени песни" на Ленард Бучковски, "Героика" и "Пасажерката" на Анджей Мунк, "Поколение", "Канал" и "Пепел и диамант" на Вайда са сред взривните заглавия на Полската школа. Макар и свързани с родолюбивата традиция на полската култура, авторите им се опълчват срещу своите предци - романтиците на ХIХ век. Отказват възхваляваната от тях саможертва на всяка цена в името на народа, без да бягат от еуфорията. Появата на тези делнично-трагични, патетично-нихилистични, документално-атрактивни филми именно в Полша през 50-те и 60-те е закономерно. Все пак страната на гордите шляхтичи по това време преживява твърде драматичен период - след унижението от хитлеристката окупация и неуспеха на Варшавското въстание идва комунистическият режим... Заредени с тротила на необузданата страст, тези режисьори въвеждат на екрана антигероя с цялата му буреносна неадекватност - младият, чувствителен наивник в объркания, но железен водовъртеж на историята. А най-подходящ за имиджа на политически непрокопсаник се оказва Збигнев Цибулски, наречен заради красивото лице и амплоато си на бунтар "европейският Джеймс Дийн", и по съдбовна ирония повторил трагичната участ на американския идол. Именно той изиграва динамитната роля на Мачек в "Пепел и диамант" по романа на Йежи Анджейевски. С трагичната си патетика и горестен финес филмът завладява и света, и своя автор. До ден днешен Вайда се връща към "Пепел и диамант" - като откровени цитати в "Пръстенът с орел" или като душевна нагласа в "Страстната седмица", създаден отново по произведение на Анджейевски. Но нито един от двата филма, снимани през 90-те, не достига мощта на оригинала.
През 60-те режисьорите от Полската школа се разпиляват, Анджей Мунк умира, преди да е завършил "Пасажерката", но Вайда неотклонно продължава своя поход към разнищването на драматичния морален казус "вина": нацистката, националистическата, комунистическата, католическата, пролетарската, капиталистическата, екзистенциалната...
Филмите на Вайда са обединени и от друга тема - оцеляването в екстремна ситуация. Спомените за войната и концлагерите в "Пейзаж след битката" (по Тадеуш Боровски); нечовешкият корабен стоицизъм на Конрад в "Прагът на зрелостта" (по "Ивица сянка" на Джоузеф Конрад); любовта на двама опечалени братя към една жена в "Брезова горичка" (по Ярослав Ивашкевич); изтикването на религиозните предразсъдъци от морала на парите в "Обетована земя" (по Владислав Реймонт); бохемският шамар по провинциалната задръстеност в "Сватба" (по Станислав Виспянски); режисьорската изповедалност във "Всичко за продан"; откриването на морална утеха след краха на конформизма в "Без упойка", протегнатата обич за еврейката-скиталка в "Страстната седмица"... - все варианти на човешко поведение, повечето "взети назаем" от голямата литература и екранно "изплатени" чрез катарзисен психологизъм, френетична визия, наелектризирано актьорско присъствие...
Станислав Кушевски пише: "Опонентите на Вайда го упрекват в отсъствието на сериозен творчески риск. Действително, той в повечето случаи се опира на проверени ценности. Например екранизира обожавани от читателите книги... Вайда би могъл да бъде обвинен в известен опортюнизъм, ако всяка премиера на негов филм или спектакъл не бе посрещана с толкова яростни полемики. Неведнъж го упрекват, че търси и най-малката възможност да напомни на съотечествениците си онези слабости, които никой народ не обича да си признава. Използвайки правото на художника да хиперболизира, Вайда, за да придаде на проблема по-голяма острота, въвежда в екранизациите си елементи, несъответни както на историческата истина, така и на литературния първоизточник. Така беше и в "Пепел и диамант", и в "Сватба". Във връзка с това критиците често го обвиняват - ако не в национален нихилизъм, поне в недостатъчен патриотизъм." (Сборник "Съвременно полско кино", Варшава, 1978)
В лъкатушния път между камерни драми и епични платна Вайда неизменно прилага своето художество - независимо дали оператор е Йежи Вуйчек, Витолд Собочински, Едвард Клошински, Зигмунд Самошук или Йежи Липман, филигранната изпипаност на кадъра и тревожната мощ на монтажа побират в едно философия и емоция. Повечето филми на Вайда са торнадо от преживелици. Те въздействат като готика - устремни, симетрични, величествени и ефектни не само в баталната възстановка на историята, а и в камерната автентичност на днешността. Друг е въпросът, че именно тази поливалентност на интерпретация и внушение, присъща на фундаментално-гневния "Човекът от мрамор", ми липсваше в откровено плакатния "Човекът от желязо". Само че през 1981 - пикът на "Солидарност" - филмът отиде мокър-мокър в Кан. И Вайда получи "Златна палма" - не като голям майстор, какъвто е, а като активен дисидент, какъвто също е.
Подобно на именитите си колеги в Полша, и Вайда има "своите" актьори, независимо че играят не само при него. Както Йежи Щур белязва с гротескна тъга киното на "моралното неспокойство" на Кешловски, както със страдалческата женственост на Мая Коморовска свързваме етическите трактати на Зануси от 70-те, така и Даниел Олбрихски извайва при Вайда трусови варианти на софистицираната мъжкост. Из спомените ми се гонят високомерният преследвач на златния телец с цилиндър от "Обетована земя" или нежното момче с кошмари, очила и кожухче от "Пейзаж след битката"; окриленият от ново чувство вдовец-ревнивец Болеслав от "Брезова горичка" или декадентски посърналият Виктор от "Госпожиците от Вилко"... Другото Вайдово лице е хипнотичната Кристина Янда: неустрашимата журналистка в "Човекът от мрамор" с неизменна торба на рамо (първата й поява в киното), мълчаливата студентка с влюбени очи в "Без упойка", търсачката на емоции в "Диригентът"... А на рано отишлия си мърцина Збигнев Цибулски Вайда посвещава "Всичко за продан" - неговата печално-самоиронична "Американска нощ"...
Независимо, че съм гледала поне три пъти "Пепел и диамант", любимите ми филми на Вайда са "Без упойка" (1978) и "Госпожиците от Вилко" (1979).
В "Без упойка" абсурдът е почти по Кафка (филмът е вдъхновен от действителен случай с Ришард Капушчински). Почти метафизичните злодейства на Системата се стоварват върху успелия журналист Михалевски (Збигнев Запасиевич) и разпердушнват живота му. Принуждават го да спре, да се замисли, да се вгледа и огледа, за да проумее, че баластрата от житието му е изхвърлена и в ъгъла е сгушеното щастие - безмълвната джинсова стоичка (Кристина Янда). Човешките прозрения стоплят идеологическата конструкция и издигат филма до могъща разправа с конформизма изобщо. В края на 70-те обаче той се заби със стоманена категоричност в търбуха на социализма - без упойка.
"Госпожиците от Вилко" е вдъхновен от разказа на Ивашкевич за петте сестри през 30-те в затънтената провинция и техния повяхнал идол Виктор. Той е бил на война и е емоционално обръгнал; девойките са стояли на село, унесени в мечти за него; междувременно най-любимата му сред тях е починала... Сега вече погледите, жестовете, излъчването са други. Дори светлината изглежда патинирана... Между завръщането и незаминаването се оформя конфликтът на несбъднатите илюзии, чието разрешение е в окончателното отпътуване на Виктор. С минорната си безнадеждност, чаровна недоизказаност и ретроизящество филмът препраща към Чехов.
С България Вайда е свързан не само чрез приятелства, а и чрез работа: тук е снимал през 1964-65 "Пепелища" и "Прагът на зрелостта" - през 1976. Две години по-късно поставя "Делото Дантон" в Театъра на народната армия. През 1990 Вайда долетя отново в София, за да подкрепи демократичните промени у нас. Говори на огромния син митинг на 7 юни. Тогава го видях за първи път на живо, макар и отдалече. По-късно преводачката му го интервюира за в. "Култура" (бр. 25 от 22 юни 1990). Тогава Вайда изрече: "Никога не съм предполагал, че ще доживея падането на комунизма, затова не съм и помислял, че бих могъл да не работя заедно с комунистите. Ако съм знаел, че ще преживея 45 години след войната и ще дочакам свободата в Полша, тогава бих се замислил. Може би само щях да уча и да се самоусъвършенствам и едва сега щях да се опитам да сътворя "делото на моя живот". Но аз не мислех така. Смятах, че тази система е толкова могъща и стройна, че ще преживее още десетки години.
В полската преса можете да прочетете, че съм направил филма "Поколение", който възпява младежите, запалени по комунистическата идея; че съм направил такъв или онакъв филм, който възхвалява тази система... Но аз съм правил и други филми! Та моят живот не е живот на свободен човек! Аз съм бил затворник. А затворникът непрекъснато се опитва да се освободи с всякакви средства. Особено ако пазачът се обърне за малко или заспи. Тогава започва да дълбае дупка в стената, да изпилва решетките, опитва се да се свърже с другите затворници. Няма друг път!"
В началото на пътя си Вайда е обърнат към проблемите на младите, независимо дали става дума за войната, в която не е участвал, или за поствоенната ситуация, в която е живял, защото те са неговото "Поколение". В крайна сметка той адресира почти всеки свой филм към младите. Но в последните години е особено настойчив за диалог с тях, навярно предизвикан от националния им нихилизъм и безотрадното им препускане подир американската мечта - на кино или на живо. Верен на идеята на Виспянски за пробуждане на заспалия народен дух, Вайда се обръща към бестселъра (не само в Полша) "Госпожица Никой" на Томек Тризна. От една страна, той се чете от младите на един дъх, от друга - главната героиня, с нейната огнена грива и диво нежелание да живее отредения й живот, без да е наясно какво точно иска, накрая се самоубива. Тя не желае да бъде това, което е, точно толкова, колкото ранните герои на Вайда. Но те поне имат някакви илюзии или спомени, макар и страшни, а и не слагат сами край на живота си. А девойката от "Госпожица Никой" се мята между семейство и стълби, приятелство и лампи, заблуди и тъмнина, за да стигне (много, много бавно и за съжаление -не особено убедително) до съдбовното решение.
Изобщо за Вайда днес поддържането на високия национален дух у поляците е най-важната цел, а основните му крепители според него са изкуството и църквата. Неслучайно е избрал екранизацията на "Пан Тадеуш" (1999). И отново не е сбъркал - млади и стари поляци са се върнали в кината. Заради Мицкевич. И заради Вайда.

Геновева Димитрова