Порейки вълните

Не шедьовър. Не гениален. Не трагичен. Не любовен. Не религиозен. Не просветляващ. Отвъд всички тези спирки на изразимото. Разтърсващ. Необикновен. Рядък. Неистов. Граничен. Оголен. Дълбок. Прост. Кристален.
Ода на любовта. На вярата. На цената. На изкуплението. На упованието. На чудото. Жената, Мъжа и Бога. Бог е жив - тихо крещи Ларс фон Триер - вяра няма.
"Д-р Ричардсън: А твоят талант, Бет, какъв е?
Бет: Аз мога да вярвам."
След пребиваването в "Порейки вълните" животът става друг. Добива същинско измерение. Трудно е след него да извикаш името Господне от естетически възторг. Иска ми се всички хора, които се занимават с изкуство, да можеха да гледат този филм. Да знаят каква кота е достигната от техен събрат. И или да позволят на бога в тях да говори, или да замълчат.
След "Порейки вълните" човек зазвучава отново гордо. Някъде, там, в Дания, жив, здрав, от плът и кръв съществува и работи някой, които има такива изисквания към живота, хората, Бога, художеството и себе си. Някой, който има куража да заяви: родени сме велики, а живеем като клетници. С мрака, който избухва в светлина, идва и шепота: "да, мило човече, и ти можеш да сътвориш чудо, само захвърли халата на мизерното, застани гол и нека всички геени се изсипят върху теб, плати цената и вярвай!" Защото смъртта не е след живота. Тя е в самия него, когато е сухо синапеното зрънце. А какво е любовта без вяра и вярата без любов.
Този филм не е път към храма. Той е самият храм. Не катедралният. Този в нас, истинският. Мой близък каза: "Искам да бъда този филм". Разбирам го.



Аве Иванова

P.S. Благодаря на Стефан Китанов и на посолството на кралство Дания, за възможността братството "Порейки вълните" да се разшири.







Филми, без които
не можем





Какво да правя?
- Навред виждам само мрак. Да вярвам ли, че съм нищо? Да вярвам ли, че съм Бог?
Блез Паскал